В съмнителни години на кризи, които отнемат животи и оставят

В съмнителни години на рецесии, които лишават животи и оставят хиляди без занаят и сигурност, една добра допустима терапия е смехът. А какво по-смислено и прелестно съществува, в случай че не четенето на занимателен разказ. „ Троянските музиканти “ е книга, която разсмива. Но има едно предизвестие към нас, читателите, и то е да не чакаме романът да мине и без тежината на действителността.

Кръчмарският музикант е изчезваща специалност и особена порода човек. Диана Маркова го разказва посредством неговите завършения – от детството, през годините на образование и израстване, до качването на сцената, пътешествията по света и срещите с любовта и другарството. Съдбата на огромна част от троянските кръчмарски музиканти е разказана в романа, само че все пак той не е биография; създателят показва, че отсъства всякаква рекламация за документалност. Но даже така и така конкретизиране, читателят остава с усещането, че всички тези комични, трагични и неуместни обстановки са толкоз невероятни, че няма по какъв начин писателката да не ги е основала по силата на личното си въображение.

„ Самата аз съм доста впечатлена от историите, които музикантите ми описаха. Вложих и доста персонално творчество, тъй че не мога да заложа главата си в бас за дословната правота на книгата, само че считам, че резултатът ще донесе приятност на читателя – също както писането донесе приятност на мен “, споделя Диана Маркова. И се позасмива, когато си спомня по какъв начин един от основните ѝ герои се окъпва в студените води на Нюшател, след това за изгубва измежду мъгливите поля край река Мозел, а вкъщи в Троян отнася няколко първокласни салфетки от изискания швейцарски ресторант, в който свири за пари.

Романът „ Троянските музиканти “ може да бъде поръчан от тук:

Провокативната корица на книгата е дело на художника Любомир Славков, а редактор на романа е Светлана Дичева.

Предлагаме ви фрагмент от книгата:


***
- Брат`чед, огромен шанс извадихме с тази баба! – ведро, като че ли се вози в увеселително влакче, споделя Гошо Драшков.
Наоколо се вият необятни зелени полета, а в далечината синеят дребни възвишения. Край пътя са ситуирани всевъзможни фермерски бараки и дребни колибки за кучетата, които ги охраняват.

- И пътищата на тази Швейцария са огромна работа. Гледай ти, даже ремаркетата им са по-хубави от нашите – разяснява Божко, въртейки взор на всички страни.

В този миг троянските музиканти, които са в цялостен състав, се возят в новичкия автомобил на някаква швейцарка – тази, която се отзова на вдигнатите им палци на пътя. Жената е белокоса, с прибрани на кок прави кичури, а устните ѝ са покрити с внимателен пласт червило. Тя стиска кормилото и с някаква спокойна убеденост – нещо като безшумно възприятие за свръхотговорност – гледа пред себе си.

- И нямат ни една дупка, забелязвате ли? Най-после бъбреците ми ще отпочинат – закача се тъмно Стойка.

- S`il te plaît? Que dis-tu? – пита швейцарката и подвига взор към огледалото за назад виждане.

Нито един член на групата обаче не знае и дума френски език. Нито я схващат, нито тя тях. Още по-страшното е, че старата жена-шофьор не знае къде да ги остави. А сред нас да си остане, и те не знаят къде отиват.

От два дни са отседнали в един на ниска цена, само че чист и добре поддържан хотел в град Ньошател. Стаите им, общо две, са обзаведени със здрави мебели и в тях е топло. Какво повече да желаят – даже тв приемникът работи. Нищо че по всички канали приказват на някакви странни, оплетени и неразбираеми езици.

Все още не са се срещнали с работодателя си – изчаквал някакви документи или Бог знае какво. В тези първи часове от престоя си троянските музиканти са любопитни да открият замисъла и загадъчния сексапил на ниските здания, подредените крайпътни сгради и чистите улици в тази страна. Но повече сякаш ги изкушава музикантската работа, за която са пристигнали. Ето за какво са взели със себе си някои принадлежности и са излезли отвън града, откъдето са хванали на стоп автомобила на тази госпожа.

След близо половин час пътешестване из гладките швейцарски пътища те се озовават в някакъв град, съвсем като всички останали, които към този момент са видели. Наоколо цъфтят цветя в саксии по прозорците на китни двуетажни къщи с прясно измазани стени; пред заведенията за хранене е чисто и се развява националният байрак.

- Ето тук ни оставете, госпожа! – споделя Божко, само че защото тя не го схваща, се постанова да повтори няколко пъти думата „ стоп “.
С жестове и мимики групата благодари на общителния си транспортьор и се изсипва от колата ѝ, както биха се изсипали от учебен рейс първокласниците, които са заведени на пикник за пръв път. Тоест – с неспокойствие и припряна наслада.

Мястото е положително, въпреки че на никое място не се виждат хора. „ Сигурно всички работят “, мисли си Божко. „ Може да е време за тяхната обедна сиеста и да си почиват, кой както откри за добре “, разсъждава мислено Лъчо. „ Този град наподобява на обезлюден; даже по пейките няма пенсионерки на раздумка! “, чуди се въображаемо Стойка. А Гошо Драшков, леко поуморен, само че към момента ухилен, плясва с ръце и декларира, че ето, тъкмо тук, на това кьоше в градския център, е тяхното място.

След малко към този момент Божко е подхванал тъпана, Лъчо китарата, Гошо Драшков – акордеона, който също носят от Троян, а Стойка върти дайрето и пее някаква балканска ария, текстът на която е неясен съвсем за никого, с изключение на може би за нея, освен това единствено частично.

Няколко любопитни глави се демонстрират на прозорците на близките къщи. Един псе излайва и отминава. Някакъв автомобил изсвирва дълготрайно с клаксона си, до момента в който минава край възторжените музиканти. Но шапката пред тях си стои все по този начин празна.

Скоро може и слънцето да залезе, а в хотела не ги чака нищо по-вкусно от последните консерви с фасул и дребното останало козе сирене, от което към този момент им се повдига. Не би трябвало да харчат парите си – пристигнали са да печелят.

- Е, хайде, последно парче, пък след това ще му мислим! - радостно подвиква певицата и цялата група в момент захваща ария.
И тъкмо тогава пред тях се стопира възрастен мъж с чисто бяла, права, малко разрошена коса и розовеещи бузи. Старецът е леко изкривен. В ръката си стиска мрачен каскет. Усмивката му обаче е разчувствана и незабавно подейства окуражително на музикантите. Дядото ги слуша, ритмично потропва с крайник и като че ли се унася в някакви далечни фантазии.

Накрая Стойка вижда, че той бърка във вътрешния джоб на якето си. „ Сигурно ще извади кърпичка, с цел да забърше челото си “, мисли си тя. Но – о, знамение! – старецът премята сред пръстите си няколкото смачкани банкноти, изброява четири или пет от тях и ги слага в шапката. После помахва с каскета си с усмивка на лицето и се отдалечава по пътя си.

Последните радостни тонове от тъпана, китарата, акордеона и дайрето са особено за него. А прочувственото и тънко „ благодаря “, което Стойка извиква зад тила му, оглася дребното кьоше в град Керзърс. Мерси, мосю. Това е всичко, което вокалистката знае на френски.

- Братчед, взехме му пенсийката на индивида! – радостно, само че с леко възприятие на виновност, като при скромните хора, подвиква Гошо Драшков, до момента в който брои парите.

- Обаче, момчета – стартира Лъчо, – в този момент се сещам, че преди да тръгнем бях взел малко пари назаем от…, абе от един другар. Ще е добре да му ги пратя.

- Оле, в този момент пък и това! – виква Стойка. – А аз се надявах да посетя коафьор, в случай че има подобен някъде в покрайнината.

- Аз пък желаех най-сетне да се наям като бял човек. Ех! – избоботва Божко. – Да вървим към банката. Дано остане някой франк – най-малко за по една кифличка с масло.

В банката, която за шанс се оказва напълно наоколо и също така елементарно се познава, че е точно банка, чистачката почиства мраморния под с влажен парцал. Вътре царува цялостна тишина, а пред гишето е сложена табела, на която написа „ fermé “.

- Братчед, тука е единствено за компании. Ей го на, виж – написа „ fermé “. Сигурно значи „ за компании “ – умно разсъждава Гошо Драшков.
А в същото време чистачката жестикулира старателно към останалите членове на троянската група и по жестовете ѝ човек може да отсъди, че работното време на този банков клон е завършило. „ Fermé, fermé! “, вика тя и се старае да резервира вежливо изражение на лицето си.

- А бе, не е за нас тук - си споделят музикантите и си потеглят с наведени глави. Калните стъпки, които оставят по влажния под на банката, провокират тихото възмущение на дамата, която се е заела да почиства.

А че „ fermé “ от френски значи „ затворено “ ще схванат – изцяло инцидентно – едвам откакто се приберат назад в Троян и минат прочут брой месеци на осмисляне и нареждане на спомените. И ще падне огромен смях.