Откъс от "Всеки ден крие в себе си друг" от Гаст Грьобер
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Всеки ден крие в себе си различен ", с създател Гаст Грьобер, възложен от Издателство " ICU "
" Всеки ден крие в себе си различен " Гаст Грьобер е книга странник, която публично дойде и на българския хартиен пазар. Тя е основана в родния за създателя си Люксембург, само че по силата на положителната литература излиза надалеч отвън рамките на дребната страна. Сборникът с девет описа обръща внимание на моментите, в които делничният темп е внезапно пресечен и отстъпва място на разтърсващия драматизъм. Майсторският език и увлекателните сюжети са оценени високо. Книгата е притежател на Европейската премия за литература през 2016 година и Държавната премия за литература на Люксембург за 2014 година
Героите на Грьобер до един са белязани от някакъв тип загуба. По страниците читателят среща принуждение, бракоразвод и други житейски инциденти, които опустошават спокойствието и оставят героите изменени вечно. Независимо от ситуацията, действието непроменяемо се разпростира в родната страна на създателя, Люксембург. Именно тази географска специфичност на текстовете прибавя нотка на любознание и екзотика за българския четец.
Авторът написа увод особено за българското издание, в което насочва признателност към преводачката Елена Димитрова и споделя: За мен е чест и наслаждение, че държите в ръце този алманах. Докато го пишех в мъничък Люксембург, въобще не съм предполагал, че това е допустимо. Някои от разказите, които ще прочетете, може да влязат в спор с персоналния ви опит или просто да са разнообразни от него. Писането и четенето са способи да откриваме и осмисляме гледни точки, моменти на размисъл.
Това е третата книга на създателя, която затвърждава способността на Грьобер да разказва майсторски всекидневието. Защото литературата е друга действителност, както обича да акцентира самият той.
Гаст Грьобер е възпитател по обучение с дългогодишна преподавателска кариера. Считан е за специалист в областта на образованието в Люксембург. " Всеки ден крие в себе си различен " е дебютът му на български. По персонална рекомендация на създателя, преводът е от немски, като немската версия е дело на креативния тандем Гаст Грьобер – Роберт Стефан, редактор и издател на създателя. Двамата обогатяват текста с бележки за някои характерни за Люксембург думи и изрази.
Превод от немски Елена Димитрова
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Всеки ден крие в себе си различен " от Гаст Грьобер
Селска идилия
Първите слънчеви лъчи пълзят без тон по прозорците, постепенно се протягат, заливат нежно спалнята.
Тази дневна светлина, по този начин ненадейно ярка – тя би трябвало да е събудила мъжа.
Завърта се към личната си ос и потъва в завивките.
Все отново заопипва за смарт телефона, плъзва пръст по екрана.
Осем часà!
Изправя се неенергично, внимателно разтърква очи.
Събота заран.
Измъква се от спалнята, затътря крайници надолу по стълбите.
В кухнята натиска копчето на кафе машината. Посяга към торбата с хляба.
Останали са единствено сухи, твърди части!
Пуска си едно мощно кафе.
И се сеща за книгата. Снощи очевидно е задрямал с нея.
Точно по този начин!
Засмива се.
Заспал е. Затова не е спуснал щорите. И в този момент се разсъни рано поради вдигнатите щори.
В събота!
Посяга към чашата, отпива с приятност първата глътка, затътря се – към този момент поразбуден – нагоре към спалнята.
По някое време се връща назад с книгата си и с очила.
Кафето в чашата още е горещо. Aроматът на черната напитка се издига на занимателен каданс над порцелана.
А, да! Книгата в ръцете му!
Отваря я там, където е разделителят, прелиства обратно. Очите му концентрират редовете.
Да, напомня си я отново.
Този Джон, основният воин, трябваше да се подл
ожи на химиотерапия и беше фрустриран от състраданието на близките, тъй като всички желаеха да се грижат за него.
Интересна книга.
Добра писателка.
Всъщност, като се замисли: историята се развива сред Берлин и Виена, ту тук, ту там. Може би по тази причина по този начин му подхожда.
Защото от три години обикаля европейските столици. Защото в някакъв миг в предишното ей по този начин си го науми.
В Берлин и във Виена е ходил към този момент няколко пъти: първоначално Хакешер Маркт, Островът на музеите, Пренцлауер Берг, катедралата Свети Стефан, Музейният квартал, Втори регион, а по-късно все по-навътре в джунглата от къщи, по тези места, където животът, неподреден, към момента мърда.
Опипва още един път плика с хляба.
Твърд като камък.
Събота заран, освен това с такова едно небе, цялото в слънце, и тъкмо тази събота заран да нямаш свеж самун на закуска!
Мята твърдите части в коша за отпадък.
Значи, би трябвало да слезе до пекарната в селото. По това време едва ли ще има кой знае какъв брой клиенти. Преди това обаче би трябвало да си вземе душ.
По пътя надолу към селото се любува на лазурното синьо на небето.
От живия плет пред един двор изпърхва, чуруликайки с все мощ, градинска червеноопашка.
Phoenicurus Phoenicurus, усърдната дребна унищожителка на инсекти, която година след година долита до тези ширини. За да отлети през септември към суданската зона на Африка. Зависи от кое място го огледа човек, само че ето ти го идеалния гастарбайтер! Може би таман по тази причина беше определена за птица на годината през 2009-а в Швейцария и през 2011-а в Германия?
Кисела усмивка се разлива по лицето му.
А той?
Карък на годината, отново и отново, към този момент четири години. В родното си място.
Забавя крачка. Изтръсква мислите от главата си, подвига взор към небесносинята светлина.
Няколко коли към този момент са спрели пред пекарната.
Той вдишва последна глътка пресен утрешен въздух, бута вратата. Вътре има петима-шестима души.
Добро утро.
Продавачката дава отговор приветливо и продължава да се занимава с желанията на клиентите си.
Иначе е умерено.
Той се позастоява пред въртележката с вестниците, преглежда първите страници. Големи заглавия за журналистически следствия на последните произшествия, под тях – фотоси с пояснителни надписи! Издърпва един седмичник, завърта се към опашката.
Само по този начин ли му се коства, или хората в действителност приказват по-тихо, откогато той влезе?
Сеща се отново за съвета на психиатъра си: никога да не предпоставя негативното отношение у близките!
Нарежда се на опашката, очите му се търкалят по заглавната страница на вестника.
И тогава ги усеща.
Чифт очи, които го следят! Подминават хартията, вперени право в утринната му съботна физиономия.
Малката немирница пред него се е обърнала, зяпа го, впива взор в очите му. Любопитна. И ухилена.
Прекрасна е в действителност тази усмихната светлина в очите ѝ. И този толкоз избистрен взор върху детското личице.
Внезапно го побиват тръпки.
Дано в никакъв случай, в никакъв случай не ѝ се случи нещо неприятно!
Тя се притиска към една ръка, ръката на майка ѝ, стояща паралелно до нея на опашката.
Много лекичко майката придърпва дребната по-близо до себе си.
Той сгъва мислите си във вестника, предава се на ориста на чакащия на опашка. Чака, след това, щом следващият клиент завърши, пристъпва напред.
Благодаря, до скоро. Три стъпки напред.
Чао и хубава събота и неделя. Още три стъпки.
Довиждане, благодаря и поздрави у дома, отново три стъпки.
Забелязва, че след него са се наредили още хора.
Довиждане. Три стъпки.
Усвоил я е добре, ролята на индивида, чакащ на опашка.
Всъщност на съвсем естествения жител.
Малката се концентрира върху витрината, плъзва пръстче по стъклото. Майката изрежда поръчката си. В хартиената торба се търкулват разнообразни типове хлебчета. Змийско езиче облизва детските устни.
Много благодаря. Кати, ще кажеш ли сбогом?
Още три стъпки.
Сега продавачката гледа него с въпрос в усмивката.
Така, значи, два, или не, три земела, а също и вестника. Моля!
Разбира се, заповядайте, господине. Общо четири и осемдесет.
Благодаря. Довиждане.
Чао.
Само един млад мъж му споделя сбогом. Вероятно е нов в селото.
Съвсем безшумно е, когато протяга ръка към вратата.
Навън си поема надълбоко въздух. Без малко да се задуши!
Най-накрая назад в кухнята си, намазва обилно с масло прясно изпечения самун. Остава единствено да постави и конфитюра от сливи. Чийто мирис гъделичка обонянието му. Към това, несъмнено, наложително още едно кафе.
Набързо взема решение, че ще закусва на терасата.
Срещу слънцето радостно чурулика кос, Turdus merula. Един щурец, Gryllidae, дава отговор с цвъртене на тази хвалебствена ария.
Взема книгата си, като понякога я отпуска, с цел да се поразсее, да послуша тишината, да плъзне взор към лудналата зеленина.
Слънцето мъти живот.
Плътно до него, високо в синьото небе, едно меко бръмчене и бяла линия конденз подсказват, че там горе лети аероплан.
Тъкмо е погълнал следващата глава, когато желанието за още кафе прорязва мисълта му.
Щом влиза в кухнята, погледът му пада върху кесията от пекарната.
По гърба му полазват тръпки.
Преди малко, там долу в селото.
Тази странна тишина. Тези смълчани, леденостудени погледи, муцуните като на булдози.
В артерията на врата му кипва гневна кръв, подпалва жегата по бузите му.
По дяволите! Проклетото село!
Клюкарник, цялостен със зли езици! Злостни приказки на пъргави паякови крайници!
Сграбчва крепко каменния плот, вкопчва се в него.
Тези облици! Връхлитат го за следващ път!
Дишането му се форсира, пробва се да го овладее. Кракът му натиска крепко пода.
Но спирачки не се задействат.
Образите стартират да се избистрят.
Тъпият тон в радиатора. Хлапето, което пада на една страна.
Колата стопира.
Той към този момент не вижда момчето, няма го в нито едно от огледалата за назад виждане!
Дърпа ръчната спирачка, изключва мотора, слиза от колата.
То лежи отдясно.
Гъста кръв.
Изтича отдолу под косата.
Докопва телефона, 112, злополука, бързо!
Уточнения, обитаемо място, име на улицата.
След това набира полицията и още един път трескаво изрежда същите неща.
Погледът му не може да се отдели от тази толкоз млада глава.
Пукната в профил. Капките кръв наподобяват замръзнали. Дребното тяло – безусловно неподвижно.
До съзнанието му стига звук. Пробива парализиралата го суматоха. Задавено, скимтящо хлипане. Вижда другото хлапе, закрило главата си с ръце.
Фаталните секунди още един път минават скоростно през мисълта му.
Караше с трийсет, най-много. И внезапно видя тези две хлапета. Едното спъна другото. Той натисна с все мощ педала. Спирачките изскърцаха. Но колата към този момент се беше изравнила с децата.
Тъпият удар! Главата, като отскочила от радиатора топка. Дъгата, разказана от перчема коса.
И в този момент този дребен човек лежи там.
На какъв брой ли е? Единайсет, може би дванайсет?
Трудно преценя възрастта на деца.
Другото момче, седнало на бордюра. Тялото му се тресе от конвулсии, ще си изплаче очите.
Двама другари? Съученици? Или съседчета?
Веднага след спъването хлапето видя колата, очите му се уголемиха, извика в смут. Но последва ударът в капака.
Първите минувачи към този момент се доближават.
Някой може ли да окаже първа помощ?
Линейката пътува ли насам?
А полицията?
Нищо чудно, децата тук постоянно тичат.
Ама това е дребният Хубер!
Родителите му знаят ли към този момент?
Жив ли е?
На улицата стартират да вият сирени. Двама лекари от незабавното преглеждат жертвата. Единият качва момчето в колата за спешна помощ. Другият се занимава с второто дете и с водача.
И двамата са в положение на потрес и втората кола за спешна помощ откарва и тях в незабавното.
Сега към този момент и полицията е на място, вършат фотоси, чертаят с тебешир по земята. Обаждане от болничното заведение, с цел да бъде известен съдия-следователят във връзка със снемането на следите от местопроизшествието.
Вече какъв брой пъти от този момент този филм се върти в главата му?
Дори след всичките лечения!
Пак и отново.
Ударът по капака, перчемът, полетял надолу, сподавеното хълцане на другото момче.
Имаше правосъдно дело.
Свидетелите бяха единствено двама.
Първият не беше в положение да дава показания. Травматизирано момче с избледнели черти на лицето и празни очи.
Вторият очевидец беше водачът, т.е. той.
Повтори показанията си, дадени още пред полицията. Малкият просто изскочил на улицата, без да се огледа, и право в колата. Той неотложно блъснал спирачки, само че момчето към този момент било на равнището на предния похлупак, блъснало се с все мощ в него. Да е карал с трийсет, най-вече. Де да беше дал газ, де да беше взел нагорнището с шейсет или седемдесет! Тогава щеше да е подминал, преди момчето да изскочи на платното.
След това свидетелстваха движимостите лица. Потвърдиха неговите показания: скорост, спирачен път, мощ, ъгъл на удара, пострадвания, нула промила, липса на следи от лекарства или опиати в кръвта.
Съдът го оневини.
Невинен!
Един погубен. Дете.
Едно убито дете. И няма отговорен!
Родителите на жертвата не реагираха. Бяха загуби
ли детето си. Съдбата беше замразила живота им. Съвсем скоро след злополуката те напуснаха селото, реалокираха се в далечния завършек на близкия град.
Всяко село е общественост.
Мъртвата жертва беше член на тази общественост.
Нещастен случай? Случайност? Невинност?
Общността има потребност от присъди. Ако не в съда, то най-малкото в селото. Иначе чувството за единодушие е застрашено. Да се знае кой е виновният за нещо, това кара общността да се усеща единна.
Селото е жив организъм със защитни механизми.
След злополуката на сцената излязоха фундаменталистите. Активните жители, които упорстваха за засилени полицейски инспекции, по-малко придвижване по пътищата, повече сигурност и отбрана за децата. Всъщност бяха шепа хора. И въпреки всичко никой от общността не се усъмни в причините им, никой не искаше да се опълчи на деятелите. Това би било огорчение, опозоряване на паметта на едно починало дете.
Общността се нуждае от виновници. Пък било то и единствено с цел да им елементарни.
Макар че виновният ще получи амнистия единствено в случай че се откри идващ провинен за нещо друго.
До ден сегашен виновният си остава той.
На улицата, в селото, в пекарната, в магазина – на всички места, където се появи.
В главата си.
Вече четири години.
През седмицата, когато е на работа в града, съумява да я не помни. Но вечер, още щом приближи дома си и види табелката на селото, тя още веднъж полепва по него – тя, виновността, присъдена му от селото.
Понякога не устоя и изчезва нанякъде. Отива в огромен град, в анонимността на многочислената непозната човешка навалица. И там се любува на невинността си.
Веднъж – към две години след правосъдното дело – срещна другото хлапе, инцидентно, на улицата в града. Момчето го погледна в очите, приближи се и му протегна ръка, благодари му.
Благодаря!
Клатейки глава, отива до кафе машината, натиска копчето.
Взема чашата, затваря очи, усеща насладата от първата глътка.
Благодаря?
Не поради тази признателност той не сподели нито дума за спъването – нито пред полицията, нито пред съда.
Просто две хлапета, най-хубави другари, по този начин се говореше в селото. На единайсет и на дванайсет.
Никой не можеше да знае какво е станало. Във всеки случай единият много се беше ядосал на другия и му беше подложил крайник.
Какво се очакваше от него?
Да унищожи живота на още едно дете?
Да даде на селото същинския провинен?
Веднъж родителите на момчето го поканиха на посетители. Оказа се, че техният непрокопсаник в някакъв миг си е признал всичко, разказал им е какво се е случило в реалност.
И в този момент хората желаеха да му благодарят.
Но той не търсеше признателност. Просто се опита да пощади един млад живот. Нещастието беше плод на злощастна случайност. Два живота към този момент бяха разрушени. Нима не бе задоволително?
Малко по-късно и второто семейство напусна селото, реалокира се другаде, оттатък града.
Оттогава постоянно му изпращаха пощенски картички.
За Коледа. Благодарим.
За Великден. Благодарим.
От отпуска. Благодарим.
Коледа. Благодарим.
Великден. Благодарим.
Отпускът. Благодарим.
Коледа. Благодарим.
Великден. Благодарим.
Отива до стената при закачените картички, преглежда ги, изброява благодарностите.
После си налива още една чаша кафе.
Просто се беше случило.
Случайността го направи отговорен в неговата непорочност.
Не желае да бяга.
Тук, на своята тераса, се усеща свободен.
Слънцето блажено припича, а на небето един аероплан оставя пухкавата си диря върху синьото платно.
Погледът му полита след него.
Към Виена? Към Берлин?
Взима книгата и отново си поставя очилата
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1061)
" Всеки ден крие в себе си различен " Гаст Грьобер е книга странник, която публично дойде и на българския хартиен пазар. Тя е основана в родния за създателя си Люксембург, само че по силата на положителната литература излиза надалеч отвън рамките на дребната страна. Сборникът с девет описа обръща внимание на моментите, в които делничният темп е внезапно пресечен и отстъпва място на разтърсващия драматизъм. Майсторският език и увлекателните сюжети са оценени високо. Книгата е притежател на Европейската премия за литература през 2016 година и Държавната премия за литература на Люксембург за 2014 година
Героите на Грьобер до един са белязани от някакъв тип загуба. По страниците читателят среща принуждение, бракоразвод и други житейски инциденти, които опустошават спокойствието и оставят героите изменени вечно. Независимо от ситуацията, действието непроменяемо се разпростира в родната страна на създателя, Люксембург. Именно тази географска специфичност на текстовете прибавя нотка на любознание и екзотика за българския четец.
Авторът написа увод особено за българското издание, в което насочва признателност към преводачката Елена Димитрова и споделя: За мен е чест и наслаждение, че държите в ръце този алманах. Докато го пишех в мъничък Люксембург, въобще не съм предполагал, че това е допустимо. Някои от разказите, които ще прочетете, може да влязат в спор с персоналния ви опит или просто да са разнообразни от него. Писането и четенето са способи да откриваме и осмисляме гледни точки, моменти на размисъл.
Това е третата книга на създателя, която затвърждава способността на Грьобер да разказва майсторски всекидневието. Защото литературата е друга действителност, както обича да акцентира самият той.
Гаст Грьобер е възпитател по обучение с дългогодишна преподавателска кариера. Считан е за специалист в областта на образованието в Люксембург. " Всеки ден крие в себе си различен " е дебютът му на български. По персонална рекомендация на създателя, преводът е от немски, като немската версия е дело на креативния тандем Гаст Грьобер – Роберт Стефан, редактор и издател на създателя. Двамата обогатяват текста с бележки за някои характерни за Люксембург думи и изрази.
Превод от немски Елена Димитрова
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Всеки ден крие в себе си различен " от Гаст Грьобер
Селска идилия
Първите слънчеви лъчи пълзят без тон по прозорците, постепенно се протягат, заливат нежно спалнята.
Тази дневна светлина, по този начин ненадейно ярка – тя би трябвало да е събудила мъжа.
Завърта се към личната си ос и потъва в завивките.
Все отново заопипва за смарт телефона, плъзва пръст по екрана.
Осем часà!
Изправя се неенергично, внимателно разтърква очи.
Събота заран.
Измъква се от спалнята, затътря крайници надолу по стълбите.
В кухнята натиска копчето на кафе машината. Посяга към торбата с хляба.
Останали са единствено сухи, твърди части!
Пуска си едно мощно кафе.
И се сеща за книгата. Снощи очевидно е задрямал с нея.
Точно по този начин!
Засмива се.
Заспал е. Затова не е спуснал щорите. И в този момент се разсъни рано поради вдигнатите щори.
В събота!
Посяга към чашата, отпива с приятност първата глътка, затътря се – към този момент поразбуден – нагоре към спалнята.
По някое време се връща назад с книгата си и с очила.
Кафето в чашата още е горещо. Aроматът на черната напитка се издига на занимателен каданс над порцелана.
А, да! Книгата в ръцете му!
Отваря я там, където е разделителят, прелиства обратно. Очите му концентрират редовете.
Да, напомня си я отново.
Този Джон, основният воин, трябваше да се подл
ожи на химиотерапия и беше фрустриран от състраданието на близките, тъй като всички желаеха да се грижат за него.
Интересна книга.
Добра писателка.
Всъщност, като се замисли: историята се развива сред Берлин и Виена, ту тук, ту там. Може би по тази причина по този начин му подхожда.
Защото от три години обикаля европейските столици. Защото в някакъв миг в предишното ей по този начин си го науми.
В Берлин и във Виена е ходил към този момент няколко пъти: първоначално Хакешер Маркт, Островът на музеите, Пренцлауер Берг, катедралата Свети Стефан, Музейният квартал, Втори регион, а по-късно все по-навътре в джунглата от къщи, по тези места, където животът, неподреден, към момента мърда.
Опипва още един път плика с хляба.
Твърд като камък.
Събота заран, освен това с такова едно небе, цялото в слънце, и тъкмо тази събота заран да нямаш свеж самун на закуска!
Мята твърдите части в коша за отпадък.
Значи, би трябвало да слезе до пекарната в селото. По това време едва ли ще има кой знае какъв брой клиенти. Преди това обаче би трябвало да си вземе душ.
По пътя надолу към селото се любува на лазурното синьо на небето.
От живия плет пред един двор изпърхва, чуруликайки с все мощ, градинска червеноопашка.
Phoenicurus Phoenicurus, усърдната дребна унищожителка на инсекти, която година след година долита до тези ширини. За да отлети през септември към суданската зона на Африка. Зависи от кое място го огледа човек, само че ето ти го идеалния гастарбайтер! Може би таман по тази причина беше определена за птица на годината през 2009-а в Швейцария и през 2011-а в Германия?
Кисела усмивка се разлива по лицето му.
А той?
Карък на годината, отново и отново, към този момент четири години. В родното си място.
Забавя крачка. Изтръсква мислите от главата си, подвига взор към небесносинята светлина.
Няколко коли към този момент са спрели пред пекарната.
Той вдишва последна глътка пресен утрешен въздух, бута вратата. Вътре има петима-шестима души.
Добро утро.
Продавачката дава отговор приветливо и продължава да се занимава с желанията на клиентите си.
Иначе е умерено.
Той се позастоява пред въртележката с вестниците, преглежда първите страници. Големи заглавия за журналистически следствия на последните произшествия, под тях – фотоси с пояснителни надписи! Издърпва един седмичник, завърта се към опашката.
Само по този начин ли му се коства, или хората в действителност приказват по-тихо, откогато той влезе?
Сеща се отново за съвета на психиатъра си: никога да не предпоставя негативното отношение у близките!
Нарежда се на опашката, очите му се търкалят по заглавната страница на вестника.
И тогава ги усеща.
Чифт очи, които го следят! Подминават хартията, вперени право в утринната му съботна физиономия.
Малката немирница пред него се е обърнала, зяпа го, впива взор в очите му. Любопитна. И ухилена.
Прекрасна е в действителност тази усмихната светлина в очите ѝ. И този толкоз избистрен взор върху детското личице.
Внезапно го побиват тръпки.
Дано в никакъв случай, в никакъв случай не ѝ се случи нещо неприятно!
Тя се притиска към една ръка, ръката на майка ѝ, стояща паралелно до нея на опашката.
Много лекичко майката придърпва дребната по-близо до себе си.
Той сгъва мислите си във вестника, предава се на ориста на чакащия на опашка. Чака, след това, щом следващият клиент завърши, пристъпва напред.
Благодаря, до скоро. Три стъпки напред.
Чао и хубава събота и неделя. Още три стъпки.
Довиждане, благодаря и поздрави у дома, отново три стъпки.
Забелязва, че след него са се наредили още хора.
Довиждане. Три стъпки.
Усвоил я е добре, ролята на индивида, чакащ на опашка.
Всъщност на съвсем естествения жител.
Малката се концентрира върху витрината, плъзва пръстче по стъклото. Майката изрежда поръчката си. В хартиената торба се търкулват разнообразни типове хлебчета. Змийско езиче облизва детските устни.
Много благодаря. Кати, ще кажеш ли сбогом?
Още три стъпки.
Сега продавачката гледа него с въпрос в усмивката.
Така, значи, два, или не, три земела, а също и вестника. Моля!
Разбира се, заповядайте, господине. Общо четири и осемдесет.
Благодаря. Довиждане.
Чао.
Само един млад мъж му споделя сбогом. Вероятно е нов в селото.
Съвсем безшумно е, когато протяга ръка към вратата.
Навън си поема надълбоко въздух. Без малко да се задуши!
Най-накрая назад в кухнята си, намазва обилно с масло прясно изпечения самун. Остава единствено да постави и конфитюра от сливи. Чийто мирис гъделичка обонянието му. Към това, несъмнено, наложително още едно кафе.
Набързо взема решение, че ще закусва на терасата.
Срещу слънцето радостно чурулика кос, Turdus merula. Един щурец, Gryllidae, дава отговор с цвъртене на тази хвалебствена ария.
Взема книгата си, като понякога я отпуска, с цел да се поразсее, да послуша тишината, да плъзне взор към лудналата зеленина.
Слънцето мъти живот.
Плътно до него, високо в синьото небе, едно меко бръмчене и бяла линия конденз подсказват, че там горе лети аероплан.
Тъкмо е погълнал следващата глава, когато желанието за още кафе прорязва мисълта му.
Щом влиза в кухнята, погледът му пада върху кесията от пекарната.
По гърба му полазват тръпки.
Преди малко, там долу в селото.
Тази странна тишина. Тези смълчани, леденостудени погледи, муцуните като на булдози.
В артерията на врата му кипва гневна кръв, подпалва жегата по бузите му.
По дяволите! Проклетото село!
Клюкарник, цялостен със зли езици! Злостни приказки на пъргави паякови крайници!
Сграбчва крепко каменния плот, вкопчва се в него.
Тези облици! Връхлитат го за следващ път!
Дишането му се форсира, пробва се да го овладее. Кракът му натиска крепко пода.
Но спирачки не се задействат.
Образите стартират да се избистрят.
Тъпият тон в радиатора. Хлапето, което пада на една страна.
Колата стопира.
Той към този момент не вижда момчето, няма го в нито едно от огледалата за назад виждане!
Дърпа ръчната спирачка, изключва мотора, слиза от колата.
То лежи отдясно.
Гъста кръв.
Изтича отдолу под косата.
Докопва телефона, 112, злополука, бързо!
Уточнения, обитаемо място, име на улицата.
След това набира полицията и още един път трескаво изрежда същите неща.
Погледът му не може да се отдели от тази толкоз млада глава.
Пукната в профил. Капките кръв наподобяват замръзнали. Дребното тяло – безусловно неподвижно.
До съзнанието му стига звук. Пробива парализиралата го суматоха. Задавено, скимтящо хлипане. Вижда другото хлапе, закрило главата си с ръце.
Фаталните секунди още един път минават скоростно през мисълта му.
Караше с трийсет, най-много. И внезапно видя тези две хлапета. Едното спъна другото. Той натисна с все мощ педала. Спирачките изскърцаха. Но колата към този момент се беше изравнила с децата.
Тъпият удар! Главата, като отскочила от радиатора топка. Дъгата, разказана от перчема коса.
И в този момент този дребен човек лежи там.
На какъв брой ли е? Единайсет, може би дванайсет?
Трудно преценя възрастта на деца.
Другото момче, седнало на бордюра. Тялото му се тресе от конвулсии, ще си изплаче очите.
Двама другари? Съученици? Или съседчета?
Веднага след спъването хлапето видя колата, очите му се уголемиха, извика в смут. Но последва ударът в капака.
Първите минувачи към този момент се доближават.
Някой може ли да окаже първа помощ?
Линейката пътува ли насам?
А полицията?
Нищо чудно, децата тук постоянно тичат.
Ама това е дребният Хубер!
Родителите му знаят ли към този момент?
Жив ли е?
На улицата стартират да вият сирени. Двама лекари от незабавното преглеждат жертвата. Единият качва момчето в колата за спешна помощ. Другият се занимава с второто дете и с водача.
И двамата са в положение на потрес и втората кола за спешна помощ откарва и тях в незабавното.
Сега към този момент и полицията е на място, вършат фотоси, чертаят с тебешир по земята. Обаждане от болничното заведение, с цел да бъде известен съдия-следователят във връзка със снемането на следите от местопроизшествието.
Вече какъв брой пъти от този момент този филм се върти в главата му?
Дори след всичките лечения!
Пак и отново.
Ударът по капака, перчемът, полетял надолу, сподавеното хълцане на другото момче.
Имаше правосъдно дело.
Свидетелите бяха единствено двама.
Първият не беше в положение да дава показания. Травматизирано момче с избледнели черти на лицето и празни очи.
Вторият очевидец беше водачът, т.е. той.
Повтори показанията си, дадени още пред полицията. Малкият просто изскочил на улицата, без да се огледа, и право в колата. Той неотложно блъснал спирачки, само че момчето към този момент било на равнището на предния похлупак, блъснало се с все мощ в него. Да е карал с трийсет, най-вече. Де да беше дал газ, де да беше взел нагорнището с шейсет или седемдесет! Тогава щеше да е подминал, преди момчето да изскочи на платното.
След това свидетелстваха движимостите лица. Потвърдиха неговите показания: скорост, спирачен път, мощ, ъгъл на удара, пострадвания, нула промила, липса на следи от лекарства или опиати в кръвта.
Съдът го оневини.
Невинен!
Един погубен. Дете.
Едно убито дете. И няма отговорен!
Родителите на жертвата не реагираха. Бяха загуби
ли детето си. Съдбата беше замразила живота им. Съвсем скоро след злополуката те напуснаха селото, реалокираха се в далечния завършек на близкия град.
Всяко село е общественост.
Мъртвата жертва беше член на тази общественост.
Нещастен случай? Случайност? Невинност?
Общността има потребност от присъди. Ако не в съда, то най-малкото в селото. Иначе чувството за единодушие е застрашено. Да се знае кой е виновният за нещо, това кара общността да се усеща единна.
Селото е жив организъм със защитни механизми.
След злополуката на сцената излязоха фундаменталистите. Активните жители, които упорстваха за засилени полицейски инспекции, по-малко придвижване по пътищата, повече сигурност и отбрана за децата. Всъщност бяха шепа хора. И въпреки всичко никой от общността не се усъмни в причините им, никой не искаше да се опълчи на деятелите. Това би било огорчение, опозоряване на паметта на едно починало дете.
Общността се нуждае от виновници. Пък било то и единствено с цел да им елементарни.
Макар че виновният ще получи амнистия единствено в случай че се откри идващ провинен за нещо друго.
До ден сегашен виновният си остава той.
На улицата, в селото, в пекарната, в магазина – на всички места, където се появи.
В главата си.
Вече четири години.
През седмицата, когато е на работа в града, съумява да я не помни. Но вечер, още щом приближи дома си и види табелката на селото, тя още веднъж полепва по него – тя, виновността, присъдена му от селото.
Понякога не устоя и изчезва нанякъде. Отива в огромен град, в анонимността на многочислената непозната човешка навалица. И там се любува на невинността си.
Веднъж – към две години след правосъдното дело – срещна другото хлапе, инцидентно, на улицата в града. Момчето го погледна в очите, приближи се и му протегна ръка, благодари му.
Благодаря!
Клатейки глава, отива до кафе машината, натиска копчето.
Взема чашата, затваря очи, усеща насладата от първата глътка.
Благодаря?
Не поради тази признателност той не сподели нито дума за спъването – нито пред полицията, нито пред съда.
Просто две хлапета, най-хубави другари, по този начин се говореше в селото. На единайсет и на дванайсет.
Никой не можеше да знае какво е станало. Във всеки случай единият много се беше ядосал на другия и му беше подложил крайник.
Какво се очакваше от него?
Да унищожи живота на още едно дете?
Да даде на селото същинския провинен?
Веднъж родителите на момчето го поканиха на посетители. Оказа се, че техният непрокопсаник в някакъв миг си е признал всичко, разказал им е какво се е случило в реалност.
И в този момент хората желаеха да му благодарят.
Но той не търсеше признателност. Просто се опита да пощади един млад живот. Нещастието беше плод на злощастна случайност. Два живота към този момент бяха разрушени. Нима не бе задоволително?
Малко по-късно и второто семейство напусна селото, реалокира се другаде, оттатък града.
Оттогава постоянно му изпращаха пощенски картички.
За Коледа. Благодарим.
За Великден. Благодарим.
От отпуска. Благодарим.
Коледа. Благодарим.
Великден. Благодарим.
Отпускът. Благодарим.
Коледа. Благодарим.
Великден. Благодарим.
Отива до стената при закачените картички, преглежда ги, изброява благодарностите.
После си налива още една чаша кафе.
Просто се беше случило.
Случайността го направи отговорен в неговата непорочност.
Не желае да бяга.
Тук, на своята тераса, се усеща свободен.
Слънцето блажено припича, а на небето един аероплан оставя пухкавата си диря върху синьото платно.
Погледът му полита след него.
Към Виена? Към Берлин?
Взима книгата и отново си поставя очилата
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1061)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ