Откъс от "Смърт във вода" на Кендзабуро Ое
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Смърт във вода ", с авторКендзабуро Ое, възложен от Издателство " Лист "
Какво има в Червения куфар на Кендзабуро Ое? Романът " Смърт във вода " на Нобеловия лауреат излиза за първи път в България.
След дълго неявяване Нобеловият лауреат Кендзабуро Ое още веднъж е в българските книжарници. Романът му " Смърт във вода ", публикуван в Япония през 2009 година, излезе за първи път у нас с логото на издателство " Лист ".
" Спряхме се на тази книга на Ое, тъй като е най-личната му история, история, която пишеш в края на своя път в живота. Макар да е измежду най-влиятелните международни писатели, у нас той към момента не е получил читателското внимание, което заслужава. Надяваме се с тази книга да го опознаят повече хора ", сподели основният редактор на издателството Гергана Димитрова.
Авторът, почетен с Нобелова премия за литература през 1994 година, построява " Смърт във вода " върху сюжети от личния си живот. Главен воин на романа е изтъкнатият публицист Когито Чоко. Десет години след гибелта на майка си той получава завещана от нея фамилна светиня – Червен кожен куфар. Какво има в него? Ще хвърли ли наличието му светлина върху сенките от предишното на семейството? Наистина ли татко му е заговорничил против самия император дружно с японски офицери? Възможно е отговорите на тези въпроси да са скрити в Червения куфар.
Тази книга ни среща с Япония от началото на ХХI век с белезите от Втората международна война. Кендзабуро Ое споделя персонална история, в която се оглежда цяла ера. В типичния си жанр той преплита действителни събития и герои с художествена небивалица, еротика и легенди и разсъждава върху свободата на личността, дълга, национализма, любовта, властта. Предизвиква читателя и с тематики като остаряването, заболяването и гибелта, смисъла на творчеството и самооценката на създателя, сексуалността и насилието.
Между кориците на " Смърт във вода " читателят ще откри още доста въпроси, подбудени от желанието на Кендзабуро Ое да написа за достолепието на човешките същества.
Превод от японски на Антон Андреев
Корицата е дело на Албена Лимони
Откъс от " Смърт във вода " на Кендзабуро Ое
Добре, ще стартира още веднъж да пиша Романа за удавянето! За тази цел ще отида да взема Червения кожен куфар! Такъв бе мигновеният ми проект. Домът ми в Токио е на едно високо място на платото Мусашино, а в случай че човек се спусне по западния скат, ще види, че около канала една обширна територия, била в миналото просто мочурище, се застроява надлъж и простор, а за жителите на издигащите се един след различен огромни жилищни блокове е направена колоездачна алея.
Един ден, до момента в който се разхождах по алеята за колела със сина ми, който е с увреждания, попаднах на необикновен човек... Това изречение е част от началото на разказ, който написах малко откакто навърших седемдесет. Ако в този момент, когато на въпросната алея към този момент бях срещнал нов другар, реша да го напиша още веднъж, хората най-вероятно ще отбележат снизходително, че клетият дъртак отново плагиатства от себе си. Но за възрастен човек като мен, който живее много затворено, просто няма кой знае какъв брой места за прикосновение с външния свят.
Беше заран при започване на лятото. Излязох самичък на разходка, оставих Акари у дома. През последните години физическото му положение се утежни до степен всяко дълготрайно изпитание да е тестване за него, а и се нуждаеше от все по-големи дози медикаменти, които да държат епилептичните му рецесии под надзор. Вървях постепенно и по едно време чух зад мен да доближават равни ритмични стъпки. Миг по-късно някой ме настигна и бързо ме задмина.
Оказа се дребна млада жена с вързана на конска опашка дълга черна коса, леко изсветлена в тъмнокафяв нюанс. Носеше светлобежова блуза и памучни панталони в същия цвят, а по тънката им мека материя не се забелязваше нито гънчица. Бяха `и се лепнали като ръкавица и обрисуваха искрено дребните `и стегнати задни части. Без да са прекомерно мускулести, бедрата `и изглеждаха завършени и мощни, а над тях извивките на ханша `и се полюляваха леко при всяка нейна крачка. Младата жена се отдалечи бързо-бързо...
Аз пък продължих да вървя постепенно. Забелязах изчезналото доскоро от погледа ми момиче да прави гимнастика на дребна площадка, оборудвана с пейки, железни лостове и други уреди за фитнес. Протягаше леко единия си крайник напред, приклякаше и известно време застиваше в това състояние. После сменяше крайници и повтаряше упражнението. Когато доскоро ме задмина, мернах привлекателно кръгло лице, а в този момент, когато видях профила и, до момента в който минавах около площадката, той ми подсети по-скоро за дявол Хання (прочетох в миналото една доктрина, че японските красавици са две категории: вид Отафуку – кръглолики, и вид Хання – със заострено лице).
Междувременно шумът на водата в канала се ускори, тъй като на въпросното място течението бе по-силно, а и тъй като структурата, подкрепяща стоманения мост, по който минаваше линията Одакю, образуваше самобитен покрив над канала и усилваше шума му. Това за момент притегли погледа ми към повърхността `и и аз продължих да вървя, без да си виждам в краката.
И тогава внезапно налетях върху стълба на улична лампа и си ударих главата. После четири-пет дни имах вътрешен кръвоизлив – отдясно на лицето ми чак до ъгълчето на окото. Притъмня ми и тъкмо преди да се стоваря по тил, попаднах в нечия здрава и в това време мека прегръдка. Две мощни ръце ме обгърнаха и в идващия момент се озовах кацнал на платформа с формата на вретено.
" Платформата " обаче беше топла и аз заключих, че е човешко бедро. Дадох си и сметка, че гърбът ми лежи върху мека женска гръд. Успях някак си да се изправя на крайници и се пробвах да си поема мирис, като се държах за стълба, в който единствено преди секунди се блъснах. А в ушите ми отекваха личните ми стенания.
– Моля ви, господине, седнете отново в скута ми – подкани ме със спокоен звук момичето.
И замаяният от удара дъртак се върна чинно в предишното състояние
След няколко минути обаче – време, колкото бе нужно на Акари да се съвземе от приблизително мощен припадък – аз отново станах от бедрото на момичето, което видимо се бе затоплило и намокрило от пот. А когато понечих да му благодаря, то ненадейно ме попита:
• Често ли ви се случват такива неща?
• Това място остава в сянката на железопътната линия Одакю и светлината е малко, а в долната част на осветителния дирек има някакво устройство за автоматично включване на лампата, което го прави извънредно необятен, нали? Горната му половина пък е напълно тънка, тъй че не го забелязах!...
Освен това се бях заслушал в плисъка на водата в канала и не гледах деликатно. Шараните, които го бяха предизвикали, в този момент са покрай отсрещния бряг, само че доскоро четири-пет охранени мъжки се надпреварваха да ухажват една-единствена женска. Сигурно са в размножителен период. Не бях виждал в родния си край толкоз едри шарани да се скупчат в някоя река и по тази причина, без да ща, се загледах. Усетих се момент преди лицето ми да се блъсне в стълба. Ако бях по-млад, несъмнено щях да избегна удара, само че
– Колко точно описвате всичко! Личи се, че сте писател!... – прихна момичето.
– Наистина е смешно да се опитваш да възстановиш някакво събитие, седнал в женски скут – признах аз. – Просто ме болеше толкоз, че не можех да стана. Извинете ме. И още един път благодаря!
– Добре че не сте уцелили слепоочието. Но от раничката на челото ви се стича кръв. Добре ще е бързо да се приберете и да охладите удареното място!
И по този начин, двамата тръгнахме – тя съобразяваше крачката си с мен – към моста над канала, от който нормално се връщах назад. Тогава осъзнах, че момичето очевидно ме бе забелязало край площадката и ме бе изпреварило за да ме заприказва, когато се бе случил случаят доскоро, и тя ми оказа помощ, което в последна сметка стана мотив да се заприказваме.
– Мисля си, че в случай че татко ти бе доживял до старини, сигурно щеше да наподобява като теб – без неприятната стойка, естествено – пошегува се той, откакто ме огледа. – Навремето споделяше, че от теб ще излезе нещо забавно, и май се оказа прав, а?
– Може би не толкоз забавно, колкото комично
– Не, не, несъмнено си забавен. Комичен е нещо пò друго! Спомняш ли си по какъв начин преди време събираше из речниците на татко си забавни писмени знаци, както някои деца събират инсекти? Веднъж, когато татко ти говорел с апломб за някаква дума, ти си му възразил, че в действителност се написа с малко пò различен писмен знак, само че разликата е оскъдна, така че елементарно може да се сбърка. Тогава ревизирал в речника с лупа и ти си се оказал прав!
Да, и аз много се гордеех с тази преживелица. Баща ми беше единствено на петдесет години, само че несъмнено и поради недохранването през войната, изключително в нашето планинско село, старческото му далекогледство бе много напреднало. И беше сбъркал един писмен знак с различен. А аз обичах да диря редки писмени знаци по четенията им в показателя на края на речника и оня път забелязах грешката, което ми донесе една странна за дете причина за горделивост.
Спомнях си по какъв начин направих това по отношение на есето " Буда оттатък планините " от Шинобу Орикучи*, в което той самичък разяснява романа си " Книгата на мъртвите ". Там написа следното: " В храма Шитенноджи имало бит вярващите да гледат залязващото слънце, с цел да се преродят в Чистата земя**. Немалко от тях намирали гибелта си в морските води, стремейки се да приближат този миг. Подобен бит е засвидетелстван и в Кумано, въпреки и названието му да било друго.
И там поклонниците вярвали, че в случай че плуват безспир в разпенените води на океана, ще стигнат до Чистата земя и ще потънат в обятията на бодисатвата Каннон*.
Думата " пенест " в текста бе изписана с изключително необичаен писмен знак, състоящ се от три идентични детайла със значение " вода ". Но недовиждащият ми татко очевидно го взе за известния писмен знак със значение " гора ", който пък се състои от три детайла " дърво ".
Спомням си по какъв начин един път поде тематиката, до момента в който проверяваше качеството на направената суровина за хартия, а майка ми беше наоколо (поне по този начин съм си го припомнял, откакто пораснах):
– Виж, той приказва за " гора от талази "! А в този край хората имат вяра, че душите на умрелите се подвигат във въздуха и се връщат в Гората, нали? И когато се спускат от небето, за тях клоните на дърветата несъмнено наподобяват тъкмо като талази, не мислиш ли?
Всъщност тези, които поддържаха локалното вярване, че душите на умрелите се връщат в Гората, и се грижеха за дребния храм на този фетиш, бяха, несъмнено, баба ми и майка ми, а не пришелец като татко ми. Така че несъмнено майка ми се е зарадвала да чуе тези думи от другояче мълчаливия ми татко
Но моето обичано четиво беше показателят на йероглифния речник, тъй че към този момент знаех редкия знак с три детайла " вода ". И нямаше по какъв начин да не се намеся, когато чух защо става дума.
– Всъщност " пенест " се написа с различен писмен знак, в който има три " води ", а не три " дървета ". И значи развълнуван като придошла река
Тогава татко ми си постави сребърните очила за старческо далекогледство и с тип на напълно друг човек изчезна в дребната си стаичка в дъното на къщата. По-късно очевидно е споделил случката с майка ми, а както се оказва – и с Дайо.
• Същество в будистката митология, което въплъщава вселенското състрадание. – Бел. пр.169
Но визията, която ми навяваше този спомен в този момент, бе не за морски талази, а за придошлата река, чиито подводни течения влачат татко ми, додето водовъртежът го погълне. Активното придвижване, когато навлизаш в Гората, и пасивното – когато те влачи реката: татко ми ги познаваше и двете. Както към този момент знаеше и двата йероглифа – с трите " води " и с трите " дървета " Бедният ми татко – вярваше, че има и различен свят
* Шинобу Орикучи (1887 – 1953) – японски етнограф, литературовед, лингвист и публицист. – Бел. прочие
** Понятие в част от будистките обичаи (Махаяна), което отбелязва хипотетичен свят на безпределно самодоволство, намиращ се в условно западна посока, влизането в който се равнява на реализиране на нирвана. – Бел. пр.168
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1121)
Какво има в Червения куфар на Кендзабуро Ое? Романът " Смърт във вода " на Нобеловия лауреат излиза за първи път в България.
След дълго неявяване Нобеловият лауреат Кендзабуро Ое още веднъж е в българските книжарници. Романът му " Смърт във вода ", публикуван в Япония през 2009 година, излезе за първи път у нас с логото на издателство " Лист ".
" Спряхме се на тази книга на Ое, тъй като е най-личната му история, история, която пишеш в края на своя път в живота. Макар да е измежду най-влиятелните международни писатели, у нас той към момента не е получил читателското внимание, което заслужава. Надяваме се с тази книга да го опознаят повече хора ", сподели основният редактор на издателството Гергана Димитрова.
Авторът, почетен с Нобелова премия за литература през 1994 година, построява " Смърт във вода " върху сюжети от личния си живот. Главен воин на романа е изтъкнатият публицист Когито Чоко. Десет години след гибелта на майка си той получава завещана от нея фамилна светиня – Червен кожен куфар. Какво има в него? Ще хвърли ли наличието му светлина върху сенките от предишното на семейството? Наистина ли татко му е заговорничил против самия император дружно с японски офицери? Възможно е отговорите на тези въпроси да са скрити в Червения куфар.
Тази книга ни среща с Япония от началото на ХХI век с белезите от Втората международна война. Кендзабуро Ое споделя персонална история, в която се оглежда цяла ера. В типичния си жанр той преплита действителни събития и герои с художествена небивалица, еротика и легенди и разсъждава върху свободата на личността, дълга, национализма, любовта, властта. Предизвиква читателя и с тематики като остаряването, заболяването и гибелта, смисъла на творчеството и самооценката на създателя, сексуалността и насилието.
Между кориците на " Смърт във вода " читателят ще откри още доста въпроси, подбудени от желанието на Кендзабуро Ое да написа за достолепието на човешките същества.
Превод от японски на Антон Андреев
Корицата е дело на Албена Лимони
Откъс от " Смърт във вода " на Кендзабуро Ое
Добре, ще стартира още веднъж да пиша Романа за удавянето! За тази цел ще отида да взема Червения кожен куфар! Такъв бе мигновеният ми проект. Домът ми в Токио е на едно високо място на платото Мусашино, а в случай че човек се спусне по западния скат, ще види, че около канала една обширна територия, била в миналото просто мочурище, се застроява надлъж и простор, а за жителите на издигащите се един след различен огромни жилищни блокове е направена колоездачна алея.
Един ден, до момента в който се разхождах по алеята за колела със сина ми, който е с увреждания, попаднах на необикновен човек... Това изречение е част от началото на разказ, който написах малко откакто навърших седемдесет. Ако в този момент, когато на въпросната алея към този момент бях срещнал нов другар, реша да го напиша още веднъж, хората най-вероятно ще отбележат снизходително, че клетият дъртак отново плагиатства от себе си. Но за възрастен човек като мен, който живее много затворено, просто няма кой знае какъв брой места за прикосновение с външния свят.
Беше заран при започване на лятото. Излязох самичък на разходка, оставих Акари у дома. През последните години физическото му положение се утежни до степен всяко дълготрайно изпитание да е тестване за него, а и се нуждаеше от все по-големи дози медикаменти, които да държат епилептичните му рецесии под надзор. Вървях постепенно и по едно време чух зад мен да доближават равни ритмични стъпки. Миг по-късно някой ме настигна и бързо ме задмина.
Оказа се дребна млада жена с вързана на конска опашка дълга черна коса, леко изсветлена в тъмнокафяв нюанс. Носеше светлобежова блуза и памучни панталони в същия цвят, а по тънката им мека материя не се забелязваше нито гънчица. Бяха `и се лепнали като ръкавица и обрисуваха искрено дребните `и стегнати задни части. Без да са прекомерно мускулести, бедрата `и изглеждаха завършени и мощни, а над тях извивките на ханша `и се полюляваха леко при всяка нейна крачка. Младата жена се отдалечи бързо-бързо...
Аз пък продължих да вървя постепенно. Забелязах изчезналото доскоро от погледа ми момиче да прави гимнастика на дребна площадка, оборудвана с пейки, железни лостове и други уреди за фитнес. Протягаше леко единия си крайник напред, приклякаше и известно време застиваше в това състояние. После сменяше крайници и повтаряше упражнението. Когато доскоро ме задмина, мернах привлекателно кръгло лице, а в този момент, когато видях профила и, до момента в който минавах около площадката, той ми подсети по-скоро за дявол Хання (прочетох в миналото една доктрина, че японските красавици са две категории: вид Отафуку – кръглолики, и вид Хання – със заострено лице).
Междувременно шумът на водата в канала се ускори, тъй като на въпросното място течението бе по-силно, а и тъй като структурата, подкрепяща стоманения мост, по който минаваше линията Одакю, образуваше самобитен покрив над канала и усилваше шума му. Това за момент притегли погледа ми към повърхността `и и аз продължих да вървя, без да си виждам в краката.
И тогава внезапно налетях върху стълба на улична лампа и си ударих главата. После четири-пет дни имах вътрешен кръвоизлив – отдясно на лицето ми чак до ъгълчето на окото. Притъмня ми и тъкмо преди да се стоваря по тил, попаднах в нечия здрава и в това време мека прегръдка. Две мощни ръце ме обгърнаха и в идващия момент се озовах кацнал на платформа с формата на вретено.
" Платформата " обаче беше топла и аз заключих, че е човешко бедро. Дадох си и сметка, че гърбът ми лежи върху мека женска гръд. Успях някак си да се изправя на крайници и се пробвах да си поема мирис, като се държах за стълба, в който единствено преди секунди се блъснах. А в ушите ми отекваха личните ми стенания.
– Моля ви, господине, седнете отново в скута ми – подкани ме със спокоен звук момичето.
И замаяният от удара дъртак се върна чинно в предишното състояние
След няколко минути обаче – време, колкото бе нужно на Акари да се съвземе от приблизително мощен припадък – аз отново станах от бедрото на момичето, което видимо се бе затоплило и намокрило от пот. А когато понечих да му благодаря, то ненадейно ме попита:
• Често ли ви се случват такива неща?
• Това място остава в сянката на железопътната линия Одакю и светлината е малко, а в долната част на осветителния дирек има някакво устройство за автоматично включване на лампата, което го прави извънредно необятен, нали? Горната му половина пък е напълно тънка, тъй че не го забелязах!...
Освен това се бях заслушал в плисъка на водата в канала и не гледах деликатно. Шараните, които го бяха предизвикали, в този момент са покрай отсрещния бряг, само че доскоро четири-пет охранени мъжки се надпреварваха да ухажват една-единствена женска. Сигурно са в размножителен период. Не бях виждал в родния си край толкоз едри шарани да се скупчат в някоя река и по тази причина, без да ща, се загледах. Усетих се момент преди лицето ми да се блъсне в стълба. Ако бях по-млад, несъмнено щях да избегна удара, само че
– Колко точно описвате всичко! Личи се, че сте писател!... – прихна момичето.
– Наистина е смешно да се опитваш да възстановиш някакво събитие, седнал в женски скут – признах аз. – Просто ме болеше толкоз, че не можех да стана. Извинете ме. И още един път благодаря!
– Добре че не сте уцелили слепоочието. Но от раничката на челото ви се стича кръв. Добре ще е бързо да се приберете и да охладите удареното място!
И по този начин, двамата тръгнахме – тя съобразяваше крачката си с мен – към моста над канала, от който нормално се връщах назад. Тогава осъзнах, че момичето очевидно ме бе забелязало край площадката и ме бе изпреварило за да ме заприказва, когато се бе случил случаят доскоро, и тя ми оказа помощ, което в последна сметка стана мотив да се заприказваме.
– Мисля си, че в случай че татко ти бе доживял до старини, сигурно щеше да наподобява като теб – без неприятната стойка, естествено – пошегува се той, откакто ме огледа. – Навремето споделяше, че от теб ще излезе нещо забавно, и май се оказа прав, а?
– Може би не толкоз забавно, колкото комично
– Не, не, несъмнено си забавен. Комичен е нещо пò друго! Спомняш ли си по какъв начин преди време събираше из речниците на татко си забавни писмени знаци, както някои деца събират инсекти? Веднъж, когато татко ти говорел с апломб за някаква дума, ти си му възразил, че в действителност се написа с малко пò различен писмен знак, само че разликата е оскъдна, така че елементарно може да се сбърка. Тогава ревизирал в речника с лупа и ти си се оказал прав!
Да, и аз много се гордеех с тази преживелица. Баща ми беше единствено на петдесет години, само че несъмнено и поради недохранването през войната, изключително в нашето планинско село, старческото му далекогледство бе много напреднало. И беше сбъркал един писмен знак с различен. А аз обичах да диря редки писмени знаци по четенията им в показателя на края на речника и оня път забелязах грешката, което ми донесе една странна за дете причина за горделивост.
Спомнях си по какъв начин направих това по отношение на есето " Буда оттатък планините " от Шинобу Орикучи*, в което той самичък разяснява романа си " Книгата на мъртвите ". Там написа следното: " В храма Шитенноджи имало бит вярващите да гледат залязващото слънце, с цел да се преродят в Чистата земя**. Немалко от тях намирали гибелта си в морските води, стремейки се да приближат този миг. Подобен бит е засвидетелстван и в Кумано, въпреки и названието му да било друго.
И там поклонниците вярвали, че в случай че плуват безспир в разпенените води на океана, ще стигнат до Чистата земя и ще потънат в обятията на бодисатвата Каннон*.
Думата " пенест " в текста бе изписана с изключително необичаен писмен знак, състоящ се от три идентични детайла със значение " вода ". Но недовиждащият ми татко очевидно го взе за известния писмен знак със значение " гора ", който пък се състои от три детайла " дърво ".
Спомням си по какъв начин един път поде тематиката, до момента в който проверяваше качеството на направената суровина за хартия, а майка ми беше наоколо (поне по този начин съм си го припомнял, откакто пораснах):
– Виж, той приказва за " гора от талази "! А в този край хората имат вяра, че душите на умрелите се подвигат във въздуха и се връщат в Гората, нали? И когато се спускат от небето, за тях клоните на дърветата несъмнено наподобяват тъкмо като талази, не мислиш ли?
Всъщност тези, които поддържаха локалното вярване, че душите на умрелите се връщат в Гората, и се грижеха за дребния храм на този фетиш, бяха, несъмнено, баба ми и майка ми, а не пришелец като татко ми. Така че несъмнено майка ми се е зарадвала да чуе тези думи от другояче мълчаливия ми татко
Но моето обичано четиво беше показателят на йероглифния речник, тъй че към този момент знаех редкия знак с три детайла " вода ". И нямаше по какъв начин да не се намеся, когато чух защо става дума.
– Всъщност " пенест " се написа с различен писмен знак, в който има три " води ", а не три " дървета ". И значи развълнуван като придошла река
Тогава татко ми си постави сребърните очила за старческо далекогледство и с тип на напълно друг човек изчезна в дребната си стаичка в дъното на къщата. По-късно очевидно е споделил случката с майка ми, а както се оказва – и с Дайо.
• Същество в будистката митология, което въплъщава вселенското състрадание. – Бел. пр.169
Но визията, която ми навяваше този спомен в този момент, бе не за морски талази, а за придошлата река, чиито подводни течения влачат татко ми, додето водовъртежът го погълне. Активното придвижване, когато навлизаш в Гората, и пасивното – когато те влачи реката: татко ми ги познаваше и двете. Както към този момент знаеше и двата йероглифа – с трите " води " и с трите " дървета " Бедният ми татко – вярваше, че има и различен свят
* Шинобу Орикучи (1887 – 1953) – японски етнограф, литературовед, лингвист и публицист. – Бел. прочие
** Понятие в част от будистките обичаи (Махаяна), което отбелязва хипотетичен свят на безпределно самодоволство, намиращ се в условно западна посока, влизането в който се равнява на реализиране на нирвана. – Бел. пр.168
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1121)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ