Почина художникът Иван Димов
За страдание ни е напуснал един от надарените ни български художници Иван Димов (1943-2024). Това оповестиха от издателство „ Захарий Стоянов “.
„ Отиде си още един от фалангата блестящи майстори на пластическите видения – Иван Димов. Когато преди години Светлин Русев напусна тази печална земя, Иван Димов възкликна: „ Без Светлин е мрачно! “ Сега, когато и Иван Димов отпътува към страната на безконечните сънища, виждаме, че здрачът към нас се сгъстява. Съвременното българско общество губи един от най-вдъхновените посланици на духовната светлина “, споделят те.
За Иван Димов писателят Иван Гранитски споделя: „ Ако словото е първоначално, то несъмнено рисунката е преддверието на всички начала. Преди да се материализира в словесни облици, тя е първичното изображение на прозрението, което предсказва същности, форми, структури.
Всеки художник, проницателен представител на естествения живот, на вибриращите секрети на природата, въплътени даже в тривиално всекидневното вибриране на един падащ есенен лист, или вслушващ се в непредвидените дисонанси на неочаквани пролетни стихии, безконечни летни марани, поетични есенни съзерцания или избухливи зимни щормове, може би би трябвало да бъде зависещ на всеобхващащата естетическа идея на закона за единение на силата. Художникът Иван Димов има интуитивното чувство и схващане за вселенските параметри на този закон “.
В ранните рисунки на Иван Димов доминират ефирният щрих, намекът, едвам загатнатият подтекст, внушението на непрестореност, безгрижност, веселба, непорочност („ Раздумка “, „ Момиче с шапка “, „ Забравени от Бога “, „ Горна баня “, „ Пладне “, „ Българско семейство “, „ Почивка на море “, „ Малкият човек “, „ Живот в полето “), оповестява още той.
По думите му, в по-късните рисунки откриваме задълбочения психически прорез на лицата (ако приказваме за десетките впечатляващи портрети) и огромното засищане на груповите композиции с многопосочни културни намеци („ Под лозата “, „ Самота “, „ Живот на село “, „ Някаква вяра “, „ По-следната къща “, „ Малък свят “, „ Среща по пътя “, „ Завръщане на пролетта “, „ Разходка с коза “, „ Тъга за Родината “, „ Ослековата къща “, „ Зимата на живота “, „ За кого бие камбаната “ и прочие ). Според Гранитски Иван Димов има обичани типажи, към които се връща непрекъснато през годините. Изкушава го да вземем за пример голото женско тяло, само че колкото и необичайно да е на пръв взор, еротиката тук е съвсем изцяло изместена от трагичното самовглъбяване.
„ Иван Димов построява приказни, заредени с баладична светлина сюжети и облици. Отново ще забележим обичаните облици на българската жена, майка и баба, които се появяват като видения или в селския двор пред скромната къщурка, или на полето, леко попривели плещи, с ръце попукани от труд, с неизменимите забрадки, отдолу под които надничат нежните очи на тъгата, само че и на всеобхващащата обич.
Българката съгласно Иван Димов е най-възвишеното нещо на света, тя е освен последовател на живота, само че и на нежните си рамене носи оцеляването на Отечеството през войни, преврати, метежи и впрочем обществени разтърсвания. Докато мъжете са в бран, тя се грижи за оцеляването, потомството и най-важно – съхранението на българската просвета, традиции и обреди, тъчейки черги и сукмани, из които наднича слънцето на божествена естетика, и пеейки национални песни, в които е въплътена хилядолетна мъдрост и хубост, възприятието за чест, дълг и достолепие “, споделя още Гранитски.
„ Отиде си още един от фалангата блестящи майстори на пластическите видения – Иван Димов. Когато преди години Светлин Русев напусна тази печална земя, Иван Димов възкликна: „ Без Светлин е мрачно! “ Сега, когато и Иван Димов отпътува към страната на безконечните сънища, виждаме, че здрачът към нас се сгъстява. Съвременното българско общество губи един от най-вдъхновените посланици на духовната светлина “, споделят те.
За Иван Димов писателят Иван Гранитски споделя: „ Ако словото е първоначално, то несъмнено рисунката е преддверието на всички начала. Преди да се материализира в словесни облици, тя е първичното изображение на прозрението, което предсказва същности, форми, структури.
Всеки художник, проницателен представител на естествения живот, на вибриращите секрети на природата, въплътени даже в тривиално всекидневното вибриране на един падащ есенен лист, или вслушващ се в непредвидените дисонанси на неочаквани пролетни стихии, безконечни летни марани, поетични есенни съзерцания или избухливи зимни щормове, може би би трябвало да бъде зависещ на всеобхващащата естетическа идея на закона за единение на силата. Художникът Иван Димов има интуитивното чувство и схващане за вселенските параметри на този закон “.
В ранните рисунки на Иван Димов доминират ефирният щрих, намекът, едвам загатнатият подтекст, внушението на непрестореност, безгрижност, веселба, непорочност („ Раздумка “, „ Момиче с шапка “, „ Забравени от Бога “, „ Горна баня “, „ Пладне “, „ Българско семейство “, „ Почивка на море “, „ Малкият човек “, „ Живот в полето “), оповестява още той.
По думите му, в по-късните рисунки откриваме задълбочения психически прорез на лицата (ако приказваме за десетките впечатляващи портрети) и огромното засищане на груповите композиции с многопосочни културни намеци („ Под лозата “, „ Самота “, „ Живот на село “, „ Някаква вяра “, „ По-следната къща “, „ Малък свят “, „ Среща по пътя “, „ Завръщане на пролетта “, „ Разходка с коза “, „ Тъга за Родината “, „ Ослековата къща “, „ Зимата на живота “, „ За кого бие камбаната “ и прочие ). Според Гранитски Иван Димов има обичани типажи, към които се връща непрекъснато през годините. Изкушава го да вземем за пример голото женско тяло, само че колкото и необичайно да е на пръв взор, еротиката тук е съвсем изцяло изместена от трагичното самовглъбяване.
„ Иван Димов построява приказни, заредени с баладична светлина сюжети и облици. Отново ще забележим обичаните облици на българската жена, майка и баба, които се появяват като видения или в селския двор пред скромната къщурка, или на полето, леко попривели плещи, с ръце попукани от труд, с неизменимите забрадки, отдолу под които надничат нежните очи на тъгата, само че и на всеобхващащата обич.
Българката съгласно Иван Димов е най-възвишеното нещо на света, тя е освен последовател на живота, само че и на нежните си рамене носи оцеляването на Отечеството през войни, преврати, метежи и впрочем обществени разтърсвания. Докато мъжете са в бран, тя се грижи за оцеляването, потомството и най-важно – съхранението на българската просвета, традиции и обреди, тъчейки черги и сукмани, из които наднича слънцето на божествена естетика, и пеейки национални песни, в които е въплътена хилядолетна мъдрост и хубост, възприятието за чест, дълг и достолепие “, споделя още Гранитски.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ