"Замръзването" на Дияна Боева
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от романа " Замръзването " на Дияна Боева. Това е трета част от трилогията на авторката, почнала с " Писма за оригами " (2016) и " Невинни " (2020).
И трите романа излизат с логото на издателство " Ерго ". Те обрисуват първата модерна българска трилогия в по-ново време: началото на 50-те и края 80-те на XX век в " Писма за оригами " ; началото на 90-те на XX век в " Невинни " ; 1996-1997 в " Замръзването " (2023), разказ, обвързван с Жан-Виденовата зима. Всяка от частите може да бъде четена поотделно, само че дружно се разпростира достоверен епически свят, в който индивидът е разкрил своя град К. и мястото си в него.
" Романът " Замръзването " ни връща към Жан-Виденовата зима от 1996-1997 година. Не че времето белязва кой знае какъв брой героите на авторката, и въпреки всичко - забавно е да се видят не оцеляващи хора, а такива, които могат да разчитат едни на други. Дистопичен свят, да: град К., зима, замръзнали животни по улиците; апетит, последната захар, само че и ароматът на липов чай; доктор Ирена Русанова, Мевледа, инженерът Богомил, който поправя електроуреди в гаража си, журналистът Алекс и неговата сестра Мери Всички те герои от първите два романа - " Писма за оригами " и " Невинни ". В обществен проект избавление няма ", се споделя в анотацията на книгата.
Дияна Боева е родена в Добрич. Завършила е българска лингвистика. Преподава български език и литература, редактира класическа и модерна европейска прозаичност. Публикува текстове в разнообразни всекидневници, както и в литературни издания и сборници.
Из " Замръзването " от Дияна Боева
ЗамръзванетоС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
В град К. анонимността дебнеше отвред. Цветовете на джела се виждаха в алено. Полулунната им форма се перчеше на безличието в бяло. Ако непослушно момче удареше с пръчка по дървото, вечнозелените листа се сепваха, изправяха се и си припомняха, че ще са в близост задълго; джелът замръзва рядко.
Край морето на север такива зими съвсем няма.
Хора и улични животни изчезват нанякъде. Целогодишната мекост и мокрота на времето отстъпва на нетърпимото. Вятърът жули сухите ръце, китките се подуват от болежка и напрежение. Стари дами плетат вълнени ръкавици, споделят, че студът ще отмине като всичко друго. Караниците и виковете на площад " Мария Луиза " не престават. После се вижда по какъв начин се изнася зърното към пристанището. Хляб няма от предходната зима, в случай че се появи, би трябвало да се чака дълго на опашка.
Болницата в К. стартира да приема бездомните и замръзналите. Санитарките мажеха нозете им с мас. Градът се дивеше на зимата, беше зарязал самодоволните туристи някъде по летните прашни пътища.
Плажът беше покрит със сняг.
- Алекс, няма-а-а бели китове - провикваше се Мери, надвесена на прозореца.
- Престани, има - отвръщаше брат й и хлопваше външната врата.
Тогава слънцето прежуряше.
Днес бе студено и доста бяло. Само един ръждясал кол се подаваше посред плажа, извисяваше се най-малко два метра нагоре, пръскаше дребни стърготини към себе си.
У Ирена се засилваше чувството за пустош и безпокойствие. Тропаше с крайници да отстрани снега, почистваше шубата си, след това духаше в ръцете си.
- Мамо, дъхът ти е мразовит - споделяше щерка й Мери, - няма да можеш да стоплиш ръцете си.
Мъжът й Богомил се доближаваше от другия завършек на стаята, като че ли издебваше момента, в който може да й помогне да се стопли. Острите кокалчета на пръстите на ръцете на Ирена можеха да пробият пуловера му до гърдите и да доближат до предсърдията, където се вливат вените на дребния и огромния кръг на кръвообращението.
***
Д-р Ирена Русанова - Георгиева гледаше града от стаята в болничното заведение, която се намираше на един от хълмовете в К. В прилежащата къща плетените маси и столове на терасата бяха покрити със сняг. Малко момченце на към четири-пет години чертаеше с пръстче кръгове върху тях. Повдигаше длан и показваше нещо на старата жена до себе си. Клоните на дърветата се увиваха към самите себе си, огъваха се под напора напразно. Танцът им не беше злокобен, просто задаваше невиждан и невъобразим темп. Ирена приседна и се огледа в близост.
Рязко се изправи, като по сигнал се загледа към двора. Шофьорът на колата за спешна помощ се опитваше да отвори портала на болничното заведение. Ключалката бе замръзнала. Пръстите му се чупеха напред-назад. Само хълмовете на К. бяха неподвижни, дали се задушаваха под снега, или бяха приели своя зимен сън за даденост. Шофьорът на колата за спешна помощ блъскаше мощно вратата. Д-р Русанова видя сътрудника си от " Бърза помощ ", тъкмо зад тила на водача.
Докторът носеше малко дете в ръцете си. Ирена постави феса и служебната си ватенка, изтича на двора.
Преградата е просто една замръзнала желязна ограда, ръждясала освен това.
- Ирена, вземи детето, паднало е от терасата на близката къща - сподели младият й сътрудник на промяна. - Бързо, паднало е от втория етаж. И баба му не е добре от уплахата, в колата за спешна помощ е.
Д-р Русанова - Георгиева протегна ръце нагоре. Замижа леко. Разпери длани, които се демонстрираха над оградата. Детето като че ли беше заспало. Усети топлината му. Колегата й беше направил нужното. Снежинки се провряха по бузките на момченцето. Шапката му се смъкна. Детето изохка, когато Ирена го пое и се подхлъзна. Закрачи решително към Детското поделение. Мислеше, че откакто му постави шина на това момченце и то оздравее, след това ще създадат дружно снежен човек. Нейният наследник беше огромен за индивиди от сняг по улиците. Ходеше по площадите и записваше хората какво споделят за зимата и бедността. Вече беше студент за първа година във Факултета по публицистика в К.
Ирена означи датата - 21.XII.1996, подписа се и подаде рецептата на непозната разплакана жена, облечена в кафяво палто и сива шапка. Ще се оправи синът й, единствено че скоро няма да може да се пързаля свободно. Дясната му ръчичка беше счупена. Преспите бяха затрупали целия първи етаж на къщата, детето не е паднало доста отвисоко, само че снегът е корав. Добре, че не беше мек, момченцето можеше да потъне и да се задуши.
Жената излезе в коридора за малко, след това отново се върна. Подаде на лекарката правоъгълен пакет, обгърнат в амбалажна хартия. Ирена напипа рамка, евентуално на картина. Остави подаръка до бюрото си. Уви се с мекия шал, плетен от Мевледа. Сгъна служебната си ватенка, прибра обувките си с грайфери, постави якето си. След малко се пързаляше по баира, който водеше непосредствено до морето. Пътят беше измит към този момент, снегът спря.
Вятърът утихна. Ирена си спомни преживелица с щерка си Мери, когато беше на пет. Почиваха след разходка в онази дребна горичка в квартала, седяха на една скамейка. Мери говореше нещо непрекъснато.
- Тихо - сподели й Ирена.
-Защо? - попита Мери.
- Така.
- Говориш като мен, мамо.
- Тихо. Чуваш ли вятъра, Мери?
- Не, мамо, няма подобен. Защо?
- Сега ще видиш.
Съвсем добродушно Ирена прошепна магическото: " Духай по-силно, ветре-е-е, Мери е ту-у-ук ". Неочаквано за лекарката, Мери и всички живи същества на земята, вятърът я чу и се раздвижи. Фюу-у-у, клоните запукаха внезапно. Листата се запремятаха по всички страни. Ирена се ококори невярващо. Мери се сви до нея. Сърчицето й затуптя мощно: туп-туп, туп-туп.
Отскоците на пулса на детето, което беше поела доскоро през оградата, бяха забавени, ще би трябвало да го прегледа. Обезпокоено придърпа шала си.
- Мамо, кажи напразно да спре
- Не мога, Мери - отвърна безсилно лекарката.
После Мевледа я гледаше свъсено, мислеше, че Мери е уплашена поради нея. Богомил я дърпаше лекичко за къдриците, а Алекс я наблюдаваше, без да мига. Знаеше тези реакции на сина си. Искаше и за него майка му да задвижи морето, стихията, вятъра.
Преди малко сърцето на дребното момченце биеше едва.
НевинниС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Ирена беше към този момент съвсем до алеята на морето. Виждаше се, че хората се провеждат, чистеха непрекъснато дворовете и пътя. Общината вадеше остарялата техника, извикаха мъжа й Богомил да помогне при задвижването на снегорините.
Д-р Русанова мина наоколо до Художествената изложба, две момчета от Слънчевата махала ринеха снега, позна ги, тъй като ги викаха постоянно в болничното заведение да почистват. Поспря се и се загледа в строената при започване на 20-те години на XX век къща, в постройката се е помещавало бившето британско консулство. От снега не се виждаше олющената фасада. Ако трябваше да изведе някой болен от това място, не знаеше по какъв начин щеше да стигне догоре, стълбите бяха стръмни и заледени. Сега там живееше остаряла жена, неотдавна върнаха къщата на наследниците. Направи две крачки. Циганите, които чистеха, я поздравиха. Лекарката кимна. Огледа се още веднъж, попита:
- Кой ви извика да чистите снега тук?
Момчето уточни с глава някого, който евентуално беше вътре в къщата.
Надолу по пътя Ирена видя необичайно скупчване по дребните кафенета. Премина около Виенската сладкарница, която пустееше. Преди няколко години убиха притежателя й, неин съученик от гимназията. По-късно отвлякоха сина му. Никой не видя повече майката на детето, запиля се някъде. Ирена беше станала несъзнателен очевидец на убийството: преминаваше инцидентно по улицата, когато видя мъже с маски на лицата. Не знаеше кои са, по този начин сподели и в полицията тогава.
Ако човек огледа в очите на палач, може би остава за цялостен живот съизвършител.
Ирена влезе в Млечния бар. Изненада се от тишината. Всички се взираха в тв приемника. В тази сладкарница сервираха елементарни неща, които лекарката харесваше. Не беше претенциозно, а шоколадът и кафето бяха същински, двата типа торти с жълтък и лек усет на джинджифил бяха обичани на децата й. Вече имаше единствено кафе и дребни войнишки курабийки, в този мраз и беднотия никой не успяваше да издържи финансово, камо ли дребните заведения и магазинчета.
Д-р Русанова имаше среща с Ина, нейна остаряла другарка от София, също лекарка, която пристигна да продаде къщата на чичо си Игнат, само че остана, тъй като затвориха летището. Нищо не се купуваше в тази хиперинфлация. Пътят обратно е дълъг, а от тук - стръмен, Ирена погледна следите си, които остави преди малко. Трябваше отново да се върне до болничното заведение, след няколко часа имаше нощно дежурство.
Ина й направи знак да седне против нея. Показа й с показалец: " безшумно ". Всички гледаха телевизия. Разсейваше се с рисунките по стените. Какво ли й донесе онази жена, облечена в кафяво, явно беше картина. Над вратата на сладкарницата провисваха ледени шушулки.
Иренаси показа по какъв начин звънят, като се удрят едни в други.
- Нищо не звъни, мамо - споделяше синът й Алекс - нищо няма значение в близост, тъй като сме засипани с тиня.
Как пък нейното момче излезе подобен черноглед. Всички мълчаха. Ирена се заслуша в новините. Говорителката Петя Тетевенска с овладян глас съобщаваше: Припомняме, че на 4 ноември1996 година деветнадесет членове от управлението на Ирена се изключи, нямаше къде да избяга обаче. насочиха намерено писмо с искане за оставка на Жан Виденов като министър-председател.Ако хукнеше на открито сега, никой нямаше да забележи. Стоеше на масата и си играеше с ресните на покривката. Сервитьорката й донесе едва кафе.
Днес, 21 декември 1996 година, се организира изключително
- Пак ще сме без министър-председател - изрече Ина.
Д-р Русанова мълчеше.
-Какво има, Ирена?
Тя стана и излезе, без да каже нищо на Ина. Делото за убийството на съученика на Ирена, притежател на Виенската сладкарница, се влачеше още. Ирена ли бе единственият очевидец. Помнеше единствено очите на килъра. Беше сигурна, че е в близост. Затова избягваше да се взира в хората.
Писма за оригамиС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
***
Ирена слезе до брега. Върху пясъка и снега видя един-единствен чадър, полудял от наслада, че най-сетне е център на света. Точно по средата на покривалото на чадъра, от страната на небето, стърчеше рошава плява. Изглеждаше като пискюла на феса на Ирена. Доближи се до бетона, който отделяше морето от алеята, следващата бариера. Камъните, които спираха морето да не прелее, бяха покрили раменете и главите си с бяла пелена. Срамуваха се, че ударът на стихията ги уморява и унася, a не ги стряска. Ако в този момент Ирена заспеше до ледения чадър Някой я докосна леко по рамото. Не се обърна незабавно.
- Да вървим, Ирена - вятърът още веднъж се ускорява, а и тъкмо където си застанала, морето пръска.
Богомил хвана жена си за ръка. Скръц-скръц, снегът се разстилаше под краката на индивидите като тестото за питата на Мевледа...
И трите романа излизат с логото на издателство " Ерго ". Те обрисуват първата модерна българска трилогия в по-ново време: началото на 50-те и края 80-те на XX век в " Писма за оригами " ; началото на 90-те на XX век в " Невинни " ; 1996-1997 в " Замръзването " (2023), разказ, обвързван с Жан-Виденовата зима. Всяка от частите може да бъде четена поотделно, само че дружно се разпростира достоверен епически свят, в който индивидът е разкрил своя град К. и мястото си в него.
" Романът " Замръзването " ни връща към Жан-Виденовата зима от 1996-1997 година. Не че времето белязва кой знае какъв брой героите на авторката, и въпреки всичко - забавно е да се видят не оцеляващи хора, а такива, които могат да разчитат едни на други. Дистопичен свят, да: град К., зима, замръзнали животни по улиците; апетит, последната захар, само че и ароматът на липов чай; доктор Ирена Русанова, Мевледа, инженерът Богомил, който поправя електроуреди в гаража си, журналистът Алекс и неговата сестра Мери Всички те герои от първите два романа - " Писма за оригами " и " Невинни ". В обществен проект избавление няма ", се споделя в анотацията на книгата.
Дияна Боева е родена в Добрич. Завършила е българска лингвистика. Преподава български език и литература, редактира класическа и модерна европейска прозаичност. Публикува текстове в разнообразни всекидневници, както и в литературни издания и сборници.
Из " Замръзването " от Дияна Боева
В град К. анонимността дебнеше отвред. Цветовете на джела се виждаха в алено. Полулунната им форма се перчеше на безличието в бяло. Ако непослушно момче удареше с пръчка по дървото, вечнозелените листа се сепваха, изправяха се и си припомняха, че ще са в близост задълго; джелът замръзва рядко.
Край морето на север такива зими съвсем няма.
Хора и улични животни изчезват нанякъде. Целогодишната мекост и мокрота на времето отстъпва на нетърпимото. Вятърът жули сухите ръце, китките се подуват от болежка и напрежение. Стари дами плетат вълнени ръкавици, споделят, че студът ще отмине като всичко друго. Караниците и виковете на площад " Мария Луиза " не престават. После се вижда по какъв начин се изнася зърното към пристанището. Хляб няма от предходната зима, в случай че се появи, би трябвало да се чака дълго на опашка.
Болницата в К. стартира да приема бездомните и замръзналите. Санитарките мажеха нозете им с мас. Градът се дивеше на зимата, беше зарязал самодоволните туристи някъде по летните прашни пътища.
Плажът беше покрит със сняг.
- Алекс, няма-а-а бели китове - провикваше се Мери, надвесена на прозореца.
- Престани, има - отвръщаше брат й и хлопваше външната врата.
Тогава слънцето прежуряше.
Днес бе студено и доста бяло. Само един ръждясал кол се подаваше посред плажа, извисяваше се най-малко два метра нагоре, пръскаше дребни стърготини към себе си.
У Ирена се засилваше чувството за пустош и безпокойствие. Тропаше с крайници да отстрани снега, почистваше шубата си, след това духаше в ръцете си.
- Мамо, дъхът ти е мразовит - споделяше щерка й Мери, - няма да можеш да стоплиш ръцете си.
Мъжът й Богомил се доближаваше от другия завършек на стаята, като че ли издебваше момента, в който може да й помогне да се стопли. Острите кокалчета на пръстите на ръцете на Ирена можеха да пробият пуловера му до гърдите и да доближат до предсърдията, където се вливат вените на дребния и огромния кръг на кръвообращението.
***
Д-р Ирена Русанова - Георгиева гледаше града от стаята в болничното заведение, която се намираше на един от хълмовете в К. В прилежащата къща плетените маси и столове на терасата бяха покрити със сняг. Малко момченце на към четири-пет години чертаеше с пръстче кръгове върху тях. Повдигаше длан и показваше нещо на старата жена до себе си. Клоните на дърветата се увиваха към самите себе си, огъваха се под напора напразно. Танцът им не беше злокобен, просто задаваше невиждан и невъобразим темп. Ирена приседна и се огледа в близост.
Рязко се изправи, като по сигнал се загледа към двора. Шофьорът на колата за спешна помощ се опитваше да отвори портала на болничното заведение. Ключалката бе замръзнала. Пръстите му се чупеха напред-назад. Само хълмовете на К. бяха неподвижни, дали се задушаваха под снега, или бяха приели своя зимен сън за даденост. Шофьорът на колата за спешна помощ блъскаше мощно вратата. Д-р Русанова видя сътрудника си от " Бърза помощ ", тъкмо зад тила на водача.
Докторът носеше малко дете в ръцете си. Ирена постави феса и служебната си ватенка, изтича на двора.
Преградата е просто една замръзнала желязна ограда, ръждясала освен това.
- Ирена, вземи детето, паднало е от терасата на близката къща - сподели младият й сътрудник на промяна. - Бързо, паднало е от втория етаж. И баба му не е добре от уплахата, в колата за спешна помощ е.
Д-р Русанова - Георгиева протегна ръце нагоре. Замижа леко. Разпери длани, които се демонстрираха над оградата. Детето като че ли беше заспало. Усети топлината му. Колегата й беше направил нужното. Снежинки се провряха по бузките на момченцето. Шапката му се смъкна. Детето изохка, когато Ирена го пое и се подхлъзна. Закрачи решително към Детското поделение. Мислеше, че откакто му постави шина на това момченце и то оздравее, след това ще създадат дружно снежен човек. Нейният наследник беше огромен за индивиди от сняг по улиците. Ходеше по площадите и записваше хората какво споделят за зимата и бедността. Вече беше студент за първа година във Факултета по публицистика в К.
Ирена означи датата - 21.XII.1996, подписа се и подаде рецептата на непозната разплакана жена, облечена в кафяво палто и сива шапка. Ще се оправи синът й, единствено че скоро няма да може да се пързаля свободно. Дясната му ръчичка беше счупена. Преспите бяха затрупали целия първи етаж на къщата, детето не е паднало доста отвисоко, само че снегът е корав. Добре, че не беше мек, момченцето можеше да потъне и да се задуши.
Жената излезе в коридора за малко, след това отново се върна. Подаде на лекарката правоъгълен пакет, обгърнат в амбалажна хартия. Ирена напипа рамка, евентуално на картина. Остави подаръка до бюрото си. Уви се с мекия шал, плетен от Мевледа. Сгъна служебната си ватенка, прибра обувките си с грайфери, постави якето си. След малко се пързаляше по баира, който водеше непосредствено до морето. Пътят беше измит към този момент, снегът спря.
Вятърът утихна. Ирена си спомни преживелица с щерка си Мери, когато беше на пет. Почиваха след разходка в онази дребна горичка в квартала, седяха на една скамейка. Мери говореше нещо непрекъснато.
- Тихо - сподели й Ирена.
-Защо? - попита Мери.
- Така.
- Говориш като мен, мамо.
- Тихо. Чуваш ли вятъра, Мери?
- Не, мамо, няма подобен. Защо?
- Сега ще видиш.
Съвсем добродушно Ирена прошепна магическото: " Духай по-силно, ветре-е-е, Мери е ту-у-ук ". Неочаквано за лекарката, Мери и всички живи същества на земята, вятърът я чу и се раздвижи. Фюу-у-у, клоните запукаха внезапно. Листата се запремятаха по всички страни. Ирена се ококори невярващо. Мери се сви до нея. Сърчицето й затуптя мощно: туп-туп, туп-туп.
Отскоците на пулса на детето, което беше поела доскоро през оградата, бяха забавени, ще би трябвало да го прегледа. Обезпокоено придърпа шала си.
- Мамо, кажи напразно да спре
- Не мога, Мери - отвърна безсилно лекарката.
После Мевледа я гледаше свъсено, мислеше, че Мери е уплашена поради нея. Богомил я дърпаше лекичко за къдриците, а Алекс я наблюдаваше, без да мига. Знаеше тези реакции на сина си. Искаше и за него майка му да задвижи морето, стихията, вятъра.
Преди малко сърцето на дребното момченце биеше едва.
Ирена беше към този момент съвсем до алеята на морето. Виждаше се, че хората се провеждат, чистеха непрекъснато дворовете и пътя. Общината вадеше остарялата техника, извикаха мъжа й Богомил да помогне при задвижването на снегорините.
Д-р Русанова мина наоколо до Художествената изложба, две момчета от Слънчевата махала ринеха снега, позна ги, тъй като ги викаха постоянно в болничното заведение да почистват. Поспря се и се загледа в строената при започване на 20-те години на XX век къща, в постройката се е помещавало бившето британско консулство. От снега не се виждаше олющената фасада. Ако трябваше да изведе някой болен от това място, не знаеше по какъв начин щеше да стигне догоре, стълбите бяха стръмни и заледени. Сега там живееше остаряла жена, неотдавна върнаха къщата на наследниците. Направи две крачки. Циганите, които чистеха, я поздравиха. Лекарката кимна. Огледа се още веднъж, попита:
- Кой ви извика да чистите снега тук?
Момчето уточни с глава някого, който евентуално беше вътре в къщата.
Надолу по пътя Ирена видя необичайно скупчване по дребните кафенета. Премина около Виенската сладкарница, която пустееше. Преди няколко години убиха притежателя й, неин съученик от гимназията. По-късно отвлякоха сина му. Никой не видя повече майката на детето, запиля се някъде. Ирена беше станала несъзнателен очевидец на убийството: преминаваше инцидентно по улицата, когато видя мъже с маски на лицата. Не знаеше кои са, по този начин сподели и в полицията тогава.
Ако човек огледа в очите на палач, може би остава за цялостен живот съизвършител.
Ирена влезе в Млечния бар. Изненада се от тишината. Всички се взираха в тв приемника. В тази сладкарница сервираха елементарни неща, които лекарката харесваше. Не беше претенциозно, а шоколадът и кафето бяха същински, двата типа торти с жълтък и лек усет на джинджифил бяха обичани на децата й. Вече имаше единствено кафе и дребни войнишки курабийки, в този мраз и беднотия никой не успяваше да издържи финансово, камо ли дребните заведения и магазинчета.
Д-р Русанова имаше среща с Ина, нейна остаряла другарка от София, също лекарка, която пристигна да продаде къщата на чичо си Игнат, само че остана, тъй като затвориха летището. Нищо не се купуваше в тази хиперинфлация. Пътят обратно е дълъг, а от тук - стръмен, Ирена погледна следите си, които остави преди малко. Трябваше отново да се върне до болничното заведение, след няколко часа имаше нощно дежурство.
Ина й направи знак да седне против нея. Показа й с показалец: " безшумно ". Всички гледаха телевизия. Разсейваше се с рисунките по стените. Какво ли й донесе онази жена, облечена в кафяво, явно беше картина. Над вратата на сладкарницата провисваха ледени шушулки.
Иренаси показа по какъв начин звънят, като се удрят едни в други.
- Нищо не звъни, мамо - споделяше синът й Алекс - нищо няма значение в близост, тъй като сме засипани с тиня.
Как пък нейното момче излезе подобен черноглед. Всички мълчаха. Ирена се заслуша в новините. Говорителката Петя Тетевенска с овладян глас съобщаваше: Припомняме, че на 4 ноември1996 година деветнадесет членове от управлението на Ирена се изключи, нямаше къде да избяга обаче. насочиха намерено писмо с искане за оставка на Жан Виденов като министър-председател.Ако хукнеше на открито сега, никой нямаше да забележи. Стоеше на масата и си играеше с ресните на покривката. Сервитьорката й донесе едва кафе.
Днес, 21 декември 1996 година, се организира изключително
- Пак ще сме без министър-председател - изрече Ина.
Д-р Русанова мълчеше.
-Какво има, Ирена?
Тя стана и излезе, без да каже нищо на Ина. Делото за убийството на съученика на Ирена, притежател на Виенската сладкарница, се влачеше още. Ирена ли бе единственият очевидец. Помнеше единствено очите на килъра. Беше сигурна, че е в близост. Затова избягваше да се взира в хората.
***
Ирена слезе до брега. Върху пясъка и снега видя един-единствен чадър, полудял от наслада, че най-сетне е център на света. Точно по средата на покривалото на чадъра, от страната на небето, стърчеше рошава плява. Изглеждаше като пискюла на феса на Ирена. Доближи се до бетона, който отделяше морето от алеята, следващата бариера. Камъните, които спираха морето да не прелее, бяха покрили раменете и главите си с бяла пелена. Срамуваха се, че ударът на стихията ги уморява и унася, a не ги стряска. Ако в този момент Ирена заспеше до ледения чадър Някой я докосна леко по рамото. Не се обърна незабавно.
- Да вървим, Ирена - вятърът още веднъж се ускорява, а и тъкмо където си застанала, морето пръска.
Богомил хвана жена си за ръка. Скръц-скръц, снегът се разстилаше под краката на индивидите като тестото за питата на Мевледа...
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ