"По острието на изкуството" на Филип Гуин Джоунс
В рубриката " Четиво " Дневник разгласява фрагмент от " По острието на изкуството ", с създател Филип Гуин Джоунс, възложен от Издателство " Ера "
Венецианското биенале на изкуството годишно се трансформира в дом на най-великите художествени творби, а тази година Нейтън Съдърланд е поканен да участва на една от първокласните изложения.
Трагедия връхлита Британския павилион - знаменит изкуствовед e погубен върху една от инсталациите. В джоба му откриват картичка на " Юдит обезглавява Олоферн " от Караваджо.
Скоро се появяват още три картички със смъртоносни последствия. Нейтън се приближава от ден на ден до този, който стои зад тях, до момента в който килърът не му изпраща картичка с лика на Смъртта, носеща коса...
Филип Гуин Джоунс живее в Италия дружно със брачната половинка си. Обича кулинарията, изкуството, класическата музика и операта. Неговите романи с венециански загадки бързо се трансформират в бестселъри.
По острието на изкуствотоС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Откъс от " По острието на изкуството " на Филип Гуин Джоунс
Срещнах се с Дарио в " Бакарандо " малко по-късно същия следобяд. Имах възприятието, че съм некоректен към Едуардо и другите в " Бразилците ", само че това заведение беше по-близо до " Риалто " и връщането на Дарио до " Пиацале Рома " и Местре щеше да е доста по-бързо. Работеше във Венеция този следобяд, само че съзнавах, че малко пресилвам, като го отмъквам на бира повторно в границите на три дни. Усмихна ми се, както постоянно, само че изглеждаше изтощен.
- Дълъг ден.
- Дълъг ден, дълга нощ. Емили не спа добре, по тази причина и ние не спахме. А шефът ми е в неприятно въодушевление по незнайна причина. Ами ти?
- Главата на английски гражданин беше отрязана от парче стъкло на Венецианското биенале.
Той кимна и отпи от бирата си.
- Добре. Ти печелиш.
- Очертават се няколко сложни дни. Трябва да уредя репатрацията на тялото.
- Правил си го и преди, нали?
- Няколко пъти. Но в никакъв случай не е прелестно.
Като се има поради големият брой хора, които посещават Биеналето, неизбежно е някои от тях да не могат сами да намерят пътя си до дома. В прочут смисъл изненадващото е какъв брой рядко се случва. Но когато в действителност се случи, си е неприятна работа. Франческо най-малко ми беше икономисал вероятно мъчителния диалог с роднините на Блейк-Хойт.
- И какво следва? Аутопсия?
- Не знам. Искам да кажа, че главата на индивида беше отрязана. Не виждам по какъв начин една аутопсия би добавила освен това към това. Но допускам, че може и да създадат за всеки случай, в случай че решат да заведат дело.
- Мислиш, че е допустимо? И кого ще съдят?
- Да, някой ще загази съществено. Но не знам кой. Най-вероятно тези, които са изработили инсталацията. Не виждам по какъв начин би могло да е неточност на художника. Но е доста гадно за него. Най-големият ден в кариерата му и да се случи това. Горкият, така и така изглеждаше унищожен.
Дарио погледна часовника си.
- Трябва да тръгваш, нали?
- Съжалявам.
- Няма нищо. Благодаря, че пристигна. Имах потребност от една бира.
- Ще се виждаш ли с Федерика тази вечер?
- Не тази вечер. Тя е в жилището си в Лидо. Понякога вървя при нея, само че се тормозя какво ще ми спретне Грамши. Знаеш, може да нахлуе в хладилника, да предложения несъответствуващите котки на празненство. Такива ми ти работи. Ще си легна рано, на следващия ден ще е тежък ден.
- Планове за Биеналето?
- Шотландия и Уелс. Няма възможност да освободят тялото на следващия ден, само че най-добре е да съм подготвен. Трябва да съм там, когато запечатват ковчега.
- Добре. Само не му оправяй вратовръзката.
Разсмях се и едвам не изплюх остатъка от бирата си.
- Не би трябвало да приказваме по този начин.
Той повдигна рамо.
- Черен комизъм. Помага. Понякога беше единственото, което ни крепеше в армията. Е, би трябвало да потеглям.
- Няма проблем. Не забравяй, че по някое време ще би трябвало да дойдете на вечеря у нас.
- Страхотно. Само кажи в точния момент, с цел да вземем детегледачка за Емили.
- Не ставай малоумен, ще вземете и нея. Ще я сложим да спи, щом се умори.
- Сигурен ли си? Как се държи котката ти с дребни деца?
- Както с всички от човешкия жанр. И с всички неодушевени. Шегата настрани, не съм виждал Емили от епохи. Говори ли към този момент?
Лицето му блестна и умората като че ли изчезна.
- Мама. Тати. И - чакай единствено да чуеш - един път сподели Умагума!
- Майтапиш ли се?
- Хич не се подигравам. Дърдореше си нещо и внезапно - Умагума! Казвам ти, Нейт, напряко се разплаках.
Не бях 100 % сигурен, че Емили, ей по този начин изведнъж, ненадейно е изрекла името на прогресив рок албум от 1969 година, само че не ми се искаше да му го кажа. Дарио си беше щастлива душа по природа, само че не помня до момента да съм го виждал чак толкоз благополучен.
- Страхотно. Толкова се веселя за теб!
Той погледна към пода леко обезпокоен.
- Благодаря ти, Нейт.
- Ей, хайде, дай тогава да пийнем по още едно. И да вземем нещо за ядене.
" Бакарандо " постоянно ме кара да се усещам гладен. Подвижният им стъклен долап може да се похвали с едни от най-хубавите чикети и полпете във Венеция, наред с шишчета с месо, морски блага и печени зеленчуци. Можеше даже да получиш най-близкото сходство на къс, което италианците в миналото ще са в положение да докарат.
Дарио поклати глава.
- Нямам време. Наистина нямам време. - После се усмихна. - Добре де, имам време. Но единствено за една дребна. И шишче със скариди.
- Аз ще взема тези. - Усмихнах се на сервитьорката. - Две дребни бири, едно шишче със скариди и порция сардини. Или това е аншоа?
Тя сви плещи.
- Дребна риба.
- Тогава порция дребна риба.
Малки хрускави рибки от незнаен тип, които се ядат цели, откакто ги поръсиш с лимон.
В " Бакарандо " музиката постоянно беше тиха, само че различихме първите акомпанименти на " Сателит на любовта " над гълчавата от диалозите. Пиехме в безмълвие, до момента в който, изпълнени с почитание, слушахме гробовните тонове на Лу Рийд.
Потръпнах леко, когато песента свърши. Настръхнах. И това беше Лу в положително въодушевление.
- Знаеш ли, би трябвало да идваме тук по-често.
- Да. Не е нещо, което бих нарекъл прогресив, само че...
- Това е остаряла музика за остарели хора.
- Съвършено правилно. - Дарио смъкна последната скарида от шишчето и я пусна отвисоко в устата си. После завъртя бирата си и пресуши чашата едновременно. - А в този момент към този момент в действителност би трябвало да се връщам на работа.
Прегърнах го.
- Добре, тичай да хванеш трамвая. Доскоро. Кажи на девойките си, че ги обичам.
Той се отдалечи в посока към " Риалто ", проправяйки си път сред ранните вечерни тълпи на " Кампо Сан Бартоломео ". Мислех на път към къщи да спра за едно пиво в " Бразилците ", само че се отхвърлих. Много изкушаващо беше да мина оттова и да си взема пица, само че две пици в границите на три дни можеха да ме върнат към неприятните остарели привички. Затова напряко се качих в жилището си.
- Какво ще кажеш за това, Грамши? - Вдигнах го в ръцете си. - Струва ми се, че пораствам.
Той изръмжа и посегна с лапа към мен, ноктите му пропуснаха носа ми единствено на милиметри.
- Не си впечатлен, виждам. Искаш си остарелия, ненужен Нейтън. - Той измяука, като че ли с цел да ми покаже, че най-малко по негово мнение остарелият, ненужен Нейтън в действителност в никакъв случай не си е отивал.
В хладилника нямаше кой знае какво, само че новият ми режим да вървя да пазаря от време на време се изплащаше. Обелих и затоплих леко в олио няколко нарязани пресни домата и малко чесън, хвърлих вътре два-три листа прясно откъснат босилек и подготвих главния сос за пастата, като метнах от горната страна няколко кубчета моцарела.
Проснах се на дивана с огромна чаша вино и извадих телефона си. Досега Федерика несъмнено към този момент бе чула за събитието на деня. По дяволите, евентуално всички към този момент бяха чули. Тъкмо щях да ѝ звънна, когато усетих, че нещо в джоба ми убива.
Цигарите на Консъдайн. Спомних си, че беше останала една.
Това ме хвърли в сериозна морална алтернатива. Вече не пушех вътре в жилището. От друга страна, останала беше единствено една и...
Завъртях се из кухнята, не открих пепелник и се върнах с дребна чашка за кафе. Пребърках джобовете на сакото, с цел да намеря запалката, и след това извадих от пакета последния, леко сплескан гвоздей в ковчега ми. Запалих и дръпнах. Цигара на Пол Консъдайн. Като се замисля, " Консъдайн " звучи стилно като име за марка. Май не ѝ отдавах дължимото.
Но в джоба ми имаше и нещо друго. Извадих го. Портфейлът. Напълно го бях не запомнил. Нямаше ужасно, на следващия ден на път към прокуратурата щях да го оставя в офиса на ACTV. Отворих го и прегледах наличието му с вяра да ми даде концепция на кого принадлежи. Нямаше персонална карта. Нито карта за обществена осигуровка. Значи по всяка възможност не беше италиански жител или пребиваващ тук чужденец. Нямаше дебитна карта, нито кредитна, нито шофьорска брошура. Един безусловно и до известна степен изненадващо неизвестен портфейл.
Нищо с изключение на дребна сума пари. Сигурно някой го беше претърсил преди мен и беше откраднал скъпите неща и тези, които биха могли да бъдат продадени. Но пък в него имаше няколко банкноти. Защо да ги оставя? Преброих ги. Всичко четиресет и пет евро. После усетих още нещо сред пръстите си. Блистер с таблетки. Нещо, наречено " Приадел ".
Какво, по дяволите, е " Приадел "? Хрумна ми, че притежателят на портфейла може тъкмо в този миг обезверено да търси животоспасяващото си лекарство. Май би трябвало да го ревизира в интернет. Отидох в кабинета си, включих компютъра и потърсих в Google. " Приадел ", 150 мг. Основна съставна част: литиев карбонат. Използван всекидневно за лечение на биполярно разстройство. Разгледах по-внимателно резултатите. Да, беше лекарство, което би трябвало да взимаш всеки ден, само че наподобява нямаше възможен гибелен излаз, в случай че пропуснеш доза.
Върнах се във всекидневната и сложих блистера назад в портфейла. Вътре, сред банкнотите, открих още нещо, което бях пропуснал. Малко, смачкано парче хартия. Извадих го, с цел да го огледам по-добре. Парче от вестник, откъснато от " Таймс ", със фотография на Гордън Блейк-Хойт над някакво подзаглавие. Имаше нещо надраскано с основни букви през текста.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Венецианското биенале на изкуството годишно се трансформира в дом на най-великите художествени творби, а тази година Нейтън Съдърланд е поканен да участва на една от първокласните изложения.
Трагедия връхлита Британския павилион - знаменит изкуствовед e погубен върху една от инсталациите. В джоба му откриват картичка на " Юдит обезглавява Олоферн " от Караваджо.
Скоро се появяват още три картички със смъртоносни последствия. Нейтън се приближава от ден на ден до този, който стои зад тях, до момента в който килърът не му изпраща картичка с лика на Смъртта, носеща коса...
Филип Гуин Джоунс живее в Италия дружно със брачната половинка си. Обича кулинарията, изкуството, класическата музика и операта. Неговите романи с венециански загадки бързо се трансформират в бестселъри.
Откъс от " По острието на изкуството " на Филип Гуин Джоунс
Срещнах се с Дарио в " Бакарандо " малко по-късно същия следобяд. Имах възприятието, че съм некоректен към Едуардо и другите в " Бразилците ", само че това заведение беше по-близо до " Риалто " и връщането на Дарио до " Пиацале Рома " и Местре щеше да е доста по-бързо. Работеше във Венеция този следобяд, само че съзнавах, че малко пресилвам, като го отмъквам на бира повторно в границите на три дни. Усмихна ми се, както постоянно, само че изглеждаше изтощен.
- Дълъг ден.
- Дълъг ден, дълга нощ. Емили не спа добре, по тази причина и ние не спахме. А шефът ми е в неприятно въодушевление по незнайна причина. Ами ти?
- Главата на английски гражданин беше отрязана от парче стъкло на Венецианското биенале.
Той кимна и отпи от бирата си.
- Добре. Ти печелиш.
- Очертават се няколко сложни дни. Трябва да уредя репатрацията на тялото.
- Правил си го и преди, нали?
- Няколко пъти. Но в никакъв случай не е прелестно.
Като се има поради големият брой хора, които посещават Биеналето, неизбежно е някои от тях да не могат сами да намерят пътя си до дома. В прочут смисъл изненадващото е какъв брой рядко се случва. Но когато в действителност се случи, си е неприятна работа. Франческо най-малко ми беше икономисал вероятно мъчителния диалог с роднините на Блейк-Хойт.
- И какво следва? Аутопсия?
- Не знам. Искам да кажа, че главата на индивида беше отрязана. Не виждам по какъв начин една аутопсия би добавила освен това към това. Но допускам, че може и да създадат за всеки случай, в случай че решат да заведат дело.
- Мислиш, че е допустимо? И кого ще съдят?
- Да, някой ще загази съществено. Но не знам кой. Най-вероятно тези, които са изработили инсталацията. Не виждам по какъв начин би могло да е неточност на художника. Но е доста гадно за него. Най-големият ден в кариерата му и да се случи това. Горкият, така и така изглеждаше унищожен.
Дарио погледна часовника си.
- Трябва да тръгваш, нали?
- Съжалявам.
- Няма нищо. Благодаря, че пристигна. Имах потребност от една бира.
- Ще се виждаш ли с Федерика тази вечер?
- Не тази вечер. Тя е в жилището си в Лидо. Понякога вървя при нея, само че се тормозя какво ще ми спретне Грамши. Знаеш, може да нахлуе в хладилника, да предложения несъответствуващите котки на празненство. Такива ми ти работи. Ще си легна рано, на следващия ден ще е тежък ден.
- Планове за Биеналето?
- Шотландия и Уелс. Няма възможност да освободят тялото на следващия ден, само че най-добре е да съм подготвен. Трябва да съм там, когато запечатват ковчега.
- Добре. Само не му оправяй вратовръзката.
Разсмях се и едвам не изплюх остатъка от бирата си.
- Не би трябвало да приказваме по този начин.
Той повдигна рамо.
- Черен комизъм. Помага. Понякога беше единственото, което ни крепеше в армията. Е, би трябвало да потеглям.
- Няма проблем. Не забравяй, че по някое време ще би трябвало да дойдете на вечеря у нас.
- Страхотно. Само кажи в точния момент, с цел да вземем детегледачка за Емили.
- Не ставай малоумен, ще вземете и нея. Ще я сложим да спи, щом се умори.
- Сигурен ли си? Как се държи котката ти с дребни деца?
- Както с всички от човешкия жанр. И с всички неодушевени. Шегата настрани, не съм виждал Емили от епохи. Говори ли към този момент?
Лицето му блестна и умората като че ли изчезна.
- Мама. Тати. И - чакай единствено да чуеш - един път сподели Умагума!
- Майтапиш ли се?
- Хич не се подигравам. Дърдореше си нещо и внезапно - Умагума! Казвам ти, Нейт, напряко се разплаках.
Не бях 100 % сигурен, че Емили, ей по този начин изведнъж, ненадейно е изрекла името на прогресив рок албум от 1969 година, само че не ми се искаше да му го кажа. Дарио си беше щастлива душа по природа, само че не помня до момента да съм го виждал чак толкоз благополучен.
- Страхотно. Толкова се веселя за теб!
Той погледна към пода леко обезпокоен.
- Благодаря ти, Нейт.
- Ей, хайде, дай тогава да пийнем по още едно. И да вземем нещо за ядене.
" Бакарандо " постоянно ме кара да се усещам гладен. Подвижният им стъклен долап може да се похвали с едни от най-хубавите чикети и полпете във Венеция, наред с шишчета с месо, морски блага и печени зеленчуци. Можеше даже да получиш най-близкото сходство на къс, което италианците в миналото ще са в положение да докарат.
Дарио поклати глава.
- Нямам време. Наистина нямам време. - После се усмихна. - Добре де, имам време. Но единствено за една дребна. И шишче със скариди.
- Аз ще взема тези. - Усмихнах се на сервитьорката. - Две дребни бири, едно шишче със скариди и порция сардини. Или това е аншоа?
Тя сви плещи.
- Дребна риба.
- Тогава порция дребна риба.
Малки хрускави рибки от незнаен тип, които се ядат цели, откакто ги поръсиш с лимон.
В " Бакарандо " музиката постоянно беше тиха, само че различихме първите акомпанименти на " Сателит на любовта " над гълчавата от диалозите. Пиехме в безмълвие, до момента в който, изпълнени с почитание, слушахме гробовните тонове на Лу Рийд.
Потръпнах леко, когато песента свърши. Настръхнах. И това беше Лу в положително въодушевление.
- Знаеш ли, би трябвало да идваме тук по-често.
- Да. Не е нещо, което бих нарекъл прогресив, само че...
- Това е остаряла музика за остарели хора.
- Съвършено правилно. - Дарио смъкна последната скарида от шишчето и я пусна отвисоко в устата си. После завъртя бирата си и пресуши чашата едновременно. - А в този момент към този момент в действителност би трябвало да се връщам на работа.
Прегърнах го.
- Добре, тичай да хванеш трамвая. Доскоро. Кажи на девойките си, че ги обичам.
Той се отдалечи в посока към " Риалто ", проправяйки си път сред ранните вечерни тълпи на " Кампо Сан Бартоломео ". Мислех на път към къщи да спра за едно пиво в " Бразилците ", само че се отхвърлих. Много изкушаващо беше да мина оттова и да си взема пица, само че две пици в границите на три дни можеха да ме върнат към неприятните остарели привички. Затова напряко се качих в жилището си.
- Какво ще кажеш за това, Грамши? - Вдигнах го в ръцете си. - Струва ми се, че пораствам.
Той изръмжа и посегна с лапа към мен, ноктите му пропуснаха носа ми единствено на милиметри.
- Не си впечатлен, виждам. Искаш си остарелия, ненужен Нейтън. - Той измяука, като че ли с цел да ми покаже, че най-малко по негово мнение остарелият, ненужен Нейтън в действителност в никакъв случай не си е отивал.
В хладилника нямаше кой знае какво, само че новият ми режим да вървя да пазаря от време на време се изплащаше. Обелих и затоплих леко в олио няколко нарязани пресни домата и малко чесън, хвърлих вътре два-три листа прясно откъснат босилек и подготвих главния сос за пастата, като метнах от горната страна няколко кубчета моцарела.
Проснах се на дивана с огромна чаша вино и извадих телефона си. Досега Федерика несъмнено към този момент бе чула за събитието на деня. По дяволите, евентуално всички към този момент бяха чули. Тъкмо щях да ѝ звънна, когато усетих, че нещо в джоба ми убива.
Цигарите на Консъдайн. Спомних си, че беше останала една.
Това ме хвърли в сериозна морална алтернатива. Вече не пушех вътре в жилището. От друга страна, останала беше единствено една и...
Завъртях се из кухнята, не открих пепелник и се върнах с дребна чашка за кафе. Пребърках джобовете на сакото, с цел да намеря запалката, и след това извадих от пакета последния, леко сплескан гвоздей в ковчега ми. Запалих и дръпнах. Цигара на Пол Консъдайн. Като се замисля, " Консъдайн " звучи стилно като име за марка. Май не ѝ отдавах дължимото.
Но в джоба ми имаше и нещо друго. Извадих го. Портфейлът. Напълно го бях не запомнил. Нямаше ужасно, на следващия ден на път към прокуратурата щях да го оставя в офиса на ACTV. Отворих го и прегледах наличието му с вяра да ми даде концепция на кого принадлежи. Нямаше персонална карта. Нито карта за обществена осигуровка. Значи по всяка възможност не беше италиански жител или пребиваващ тук чужденец. Нямаше дебитна карта, нито кредитна, нито шофьорска брошура. Един безусловно и до известна степен изненадващо неизвестен портфейл.
Нищо с изключение на дребна сума пари. Сигурно някой го беше претърсил преди мен и беше откраднал скъпите неща и тези, които биха могли да бъдат продадени. Но пък в него имаше няколко банкноти. Защо да ги оставя? Преброих ги. Всичко четиресет и пет евро. После усетих още нещо сред пръстите си. Блистер с таблетки. Нещо, наречено " Приадел ".
Какво, по дяволите, е " Приадел "? Хрумна ми, че притежателят на портфейла може тъкмо в този миг обезверено да търси животоспасяващото си лекарство. Май би трябвало да го ревизира в интернет. Отидох в кабинета си, включих компютъра и потърсих в Google. " Приадел ", 150 мг. Основна съставна част: литиев карбонат. Използван всекидневно за лечение на биполярно разстройство. Разгледах по-внимателно резултатите. Да, беше лекарство, което би трябвало да взимаш всеки ден, само че наподобява нямаше възможен гибелен излаз, в случай че пропуснеш доза.
Върнах се във всекидневната и сложих блистера назад в портфейла. Вътре, сред банкнотите, открих още нещо, което бях пропуснал. Малко, смачкано парче хартия. Извадих го, с цел да го огледам по-добре. Парче от вестник, откъснато от " Таймс ", със фотография на Гордън Блейк-Хойт над някакво подзаглавие. Имаше нещо надраскано с основни букви през текста.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ