Откъс от "Есен във Венеция" на Андреа ди Робилант
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Есен във Венеция " с създател Андреа ди Робилант, възложен от Издателство " Колибри "
Андреа ди Робилант дава превъзходен старт на новата литературна година, като ни повежда към Венеция с тази спираща дъха биографична история за Ърнест Хемингуей и неговата последна муза. А на 22 януари ще имаме удоволствието да се срещнем с италианския публицист в София!
" Есен във Венеция " връща читателя към есента на 1948 година, когато Ърнест Хемингуей и четвъртата му брачна половинка посещават за пръв път неповторимата Венеция. Тогава той е съвсем петдесетгодишен и не е разгласил разказ от цяло десетилетие. И не щеш ли освен градът сграбчва сърцето му, само че и негова жителка – Адриана Иванчич, красива венецианка, преди малко приключила гимназия.
Връзката им (по изказване и на двамата чисто платонична) трае дълги години, през които Адриана въодушевява трийсет години по-възрастния Хемингуей да приключи великите си финални произведения. В увлекателната книга на Робилант, която по-скоро се чете като разказ, в сравнение с биография, срещаме любовници, някогашни съпруги, другари, издатели и даже изцяло непознати хора, които Папа увлича в своите чествания, мании и драми.
Андреа ди Робилант е роден в Италия, получил е образованието си в Колумбийския университет, където специализира интернационалните връзки. Автор е на " Венецианска обич ", " Лучия: венецианският живот в епохата на Наполеон ", " Неустоимият север: от Венеция до Гренландия по следите на братята Зен " и " В гонене на розата ". Живее в Рим.
Писателят идва в София за среща с феновете на " папа Хемингуей " и увлекателната биографична прозаичност на 22 януари от 19:00 ч. в Casa Libri! Вход свободен.
превод Надя Баева
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Андреа ди Робилант - " Есен във Венеция ", Откъс
Ърнест Хемингуей и неговата последна муза
ПРОЛОГ
През есента на 1948 година Ърнест Хемингуей и четвъртата му брачна половинка Мери Уелш пътуват до Северна Италия и за пръв път посещават Венеция. Не са го възнамерявали по този начин: първичното им желание, когато отплават от Куба, е да слязат на сушата в Южна Франция, да пътуват с кола през Прованс и да се насочат към Париж. Но механична щета ги принуждава да спрат в пристанището на Генуа. Хемингуей добре е опознал града през младостта си: таман от Генуа той отплава към дома на борда на " Джузепе Верди " след Първата международна война и на два пъти се завръща там през двайсетте години – един път със задача като млад кореспондент и повторно на отмора с първата си брачна половинка Хадли Ричардсън.
Когато Хемингуей стъпва на италианска земя, старите мемоари се разсънват и той се поддава на копнежа още веднъж да види страната. Двамата с Мери поемат на подбудено от случайността пътешестване, което ги води в езерната област в Ломбардия, след това до Доломитите и най-после във Венето и Фосалта ди Пиаве, където Хемингуей е гледал гибелта в лицето вечерта на 8 юли 1918 година като дръзновен малчуган от Оук Парк, Илинойс, и са оставали две седмици до деветнайсетия му рожден ден.
Фосалта е на не повече от двайсет и пет километра по права линия от Венеция. Младият Хемингуей в никакъв случай не е имал опция да посети този град – ранен е единствено дни, откакто се озовава на фронтовата линия. Накрая съумява да го види трийсет години по-късно – идват там с Мери в ясна лунна вечер. Венеция надвишава очакванията му – тя е " безусловно демонски прелестна ".
На Хемингуей му остава по-малко от година до петдесетия му рожден ден. Не е издавал разказ от близо десетилетие и се бори с неопределен ръкопис. Критиците го считат за създател от предишното, в този момент цялото внимание е за новите млади писатели, основали си име след Втората международна война. Бракът му не предлага изключително доста удоволствия. Всъщност пътуването до Европа най-малко частично е опит да се съживи един креещ съюз.
В това отношение първите няколко седмици в Италия наподобяват обещаващи: Хемингуей е в отлична форма и Мери рядко е виждала брачна половинка си в такова прелестно въодушевление. Но при започване на декември нещата вземат непредвиден поврат. По време на лов на патици в лагуната Хемингуей среща Адриана Иванчич, впечатляваща осемнайсетгодишна госпожица, преди малко приключила гимназия, и се влюбва в нея. По-късно Хемингуей написа, че когато видял Адриана за пръв път, изпитал чувството че е " изумен от мълния " – факсимиле, което евентуално в никакъв случай не би употребявал с изключение на в истинския митологичен смисъл, с цел да опише своята беззащитност пред каприза на боговете.
Прелестната, прелъстителна и палава Адриана става муза на Хемингуей в най-класическия смисъл на тази дума. Тя внася наслада в живота му, въодушевява го, кара го да се усеща още веднъж млад – от време на време даже дете, в случай че се съди по игривите му приумици. И най-важното, нейното наличие напълва пресъхналия бунар на креативните му сокове и го води към незабравим книжовен подем в късния сезон на живота му.
Плод на първото пътешестване на Хемингуей във Венеция през 1948–1949 година е " Отвъд реката, измежду дърветата ", мистериозен и надълбоко автобиографичен разказ. Следва " Старецът и морето ", съвършената новела, написана от него в блажения интервал, когато Адриана му гостува в Куба. Докато е в плен на нейното обаяние, Хемингуей написа огромна част от " Безкраен празник " и напредва с два романа, вехнали с години и издадени посмъртно – " Острови на течението " и " Райската градина ".
Любовта към Адриана дава на Хемингуей креативен напредък, убягвал му от години, какъвто Мери при цялата си лоялност към своя непреодолим брачен партньор не всеки път е способна да извика. Много е изговорено и писано за това дали Хемингуей и Адриана са били любовници. Няма спор, че връзките им са носели мощен полов заряд през цялото време – писмата им свидетелстват за това. Имало е моменти на огромна фамилиарност посред им – във Венеция, в Париж, в Куба, – когато границата може да е била прекосена. Но аз имам вяра, както Адриана постоянно е твърдяла, че връзката им е останала всъщност платонична.
Самият Хемингуей е гледал на нея като на идиличен съюз, изцяло обособен от земния живот. Понякога я е назовавал с испанския израз " una cosa sagrada " – нещо свещено, което всички, даже брачната половинка му, трябвало да почитат и закрилят. Разбира се, да придава святост на любовта си към Адриана е било още един метод да снеме напрежението и отговорността от нея. Но това не трансформира обстоятелствата: той е женен мъж, трансферирал петдесет, към този момент попрецъфтял, безнадеждно вдлъбнат по два пъти по-младо от него момиче.
Хемингуей намерено разисква с Адриана желанието си да напусне Мери и да се ожени за нея. Но Адриана твърди, че в никакъв случай не е гледала съществено на сходна опция, а я е приемала като чиста фикция – тя произлиза от консервативно католическо семейство и живее в страна, където разводът даже не стои за разискване. Самият Хемингуей е наясно, че това в никакъв случай не е било действителна опция, само че му е доставяло наслаждение да си бленува.
Междувременно клюкарските вестници и списания не млъкват по тематиката.
Скандалът е щръкнал над Адриана през цялото време и с времето става все по-отровен. Хемингуей е пределно наясно каква щета нанася на репутацията ѝ (може би не чак толкоз добре осъзнава психическите последици в дълготраен план). Но угризенията му в никакъв случай не са чак толкоз мощни, че да го накарат да постави завършек на тази двусмислена и неловка обстановка, та даже и това да значи вероятно да съсипе живота на обичаната от него млада жена.
Имам неясен спомен за Адриана. Като бях младеж, тя и вторият ѝ брачен партньор граф Рудолф декор Рекс живееха с двете си дребни деца в провинциална къща в Южна Тоскана в близост от вкъщи на фамилията ми. Понякога ги виждах по обществени сбирки – коктейлни празненства към Коледа и други сходни събития. В паметта ми е останала привлекателна жена на четиресет и няколко години, тиха, леко дистанцирана, постоянно застанала в ъгъл на цялостно с хора помещение с чаша уиски и цигара. Съмнявам се в миналото да сме разменили повече от няколко думи, само че и до през днешния ден си припомням меланхоличния ѝ взор.
Като юноша – тогава живеех в Ню Йорк – научих, че Адриана сама е лишила живота си след продължителна битка с меланхолия. Погребана беше в малко гробище покрай къщата ни. Надгробната плоча бе красиво издялана от " пеперино ", тъмносив камък, характерен за региона; надписът бе на немски с готически букви: Адриана, графиня декор Рекс. Когато и да минех около гробището, виждах, че гробът е добре поддържан и 9 вечнозелените средиземноморски шубраци са грижливо подрязани.
Имах някаква бегла визия, че Адриана е обвързвана по някакъв метод с Хемингуей, само че едвам години по-късно, когато се реалокирах във Венеция със фамилията ми по време на годината ми на отпуск от университета, научих повече за връзките им. Всъщност нямаше по какъв начин да остана ням за тематиката: седемдесет години по-късно венецианците още приказват за това, като че ли е клюката на сезона.
Един ден отидох да посетя Джанфранко, по-големия брат на Адриана – бил е като по-малък брат на Хемингуей и дълги години е живял с него в Куба. Джанфранко бе неотдавна трансферирал деветдесет и не беше в доста добра форма. Но бях заинтересован да науча, че наскоро е продал последния си набор писма до Хемингуей на библиотеката " Джей Еф Кей " в Бостън, където се обитава Колекцията на Хемингуей.
Месеци по-късно бях в Бостън на рекламно турне за книга и посетих библиотеката, с цел да погледна писмата на Джанфранко. Вече бяха присъединени към доста по-голяма сбирка, включваща множеството от кореспонденцията сред Хемингуей и Адриана от 1948 до 1956 година. Седнах да прочета писмата и бях напълно обхванат от тях.
Те покриваха интервал от осем години, като започваха с дръзка картичка от Адриана, пратена през декември 1948 година с текст, изписан с момичешкия ѝ почерк, гласящ: " Драги господин Папа, Как си? Преуморяваш се с работа ли? " – чак до последното трагично писмо, поставило завършек на кореспонденцията им. Пленяващо бе да видя по какъв начин Адриана израства от почтено девойче, преди малко приключило католическото учебно заведение " Монахините от Невер ", в световна дама, водеща комплицирана връзка със звезда.
Контекстът, в който бяха процъфтявали връзките им, ми бе също толкоз забавен. Семейството ми имаше здрави връзки с Венеция и региона Венето. Запознат съм с местата, посещавани от Хемингуей и Адриана, както и с хората, с които са общували по това време. Прачичо ми Карло ди Робилант и брачната половинка му Каролайн имат дребни функции в историята. " Верният бик ", роман, написан от Хемингуей в Кортина, е отдаден на вуйна ми Олгина.
Хемингуей обичал да се посочва " момче от Венето ".
Според мен е бил същински благополучен тук – също толкоз като при лов на риба в Гълфстрийм, на лов в Африка и при биковете и тореадорите в Испания. В края на първото му, траяло осем месеца посещаване, Лилиан Рос, кореспондент от " Нюйоркър ", го пита по какъв начин е било. " Италия беше толкоз демонски прелестна – отвръща той. – Сякаш си починал и си се озовал в Рая, място, което в никакъв случай не си се надявал да видиш. "
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1188)
Андреа ди Робилант дава превъзходен старт на новата литературна година, като ни повежда към Венеция с тази спираща дъха биографична история за Ърнест Хемингуей и неговата последна муза. А на 22 януари ще имаме удоволствието да се срещнем с италианския публицист в София!
" Есен във Венеция " връща читателя към есента на 1948 година, когато Ърнест Хемингуей и четвъртата му брачна половинка посещават за пръв път неповторимата Венеция. Тогава той е съвсем петдесетгодишен и не е разгласил разказ от цяло десетилетие. И не щеш ли освен градът сграбчва сърцето му, само че и негова жителка – Адриана Иванчич, красива венецианка, преди малко приключила гимназия.
Връзката им (по изказване и на двамата чисто платонична) трае дълги години, през които Адриана въодушевява трийсет години по-възрастния Хемингуей да приключи великите си финални произведения. В увлекателната книга на Робилант, която по-скоро се чете като разказ, в сравнение с биография, срещаме любовници, някогашни съпруги, другари, издатели и даже изцяло непознати хора, които Папа увлича в своите чествания, мании и драми.
Андреа ди Робилант е роден в Италия, получил е образованието си в Колумбийския университет, където специализира интернационалните връзки. Автор е на " Венецианска обич ", " Лучия: венецианският живот в епохата на Наполеон ", " Неустоимият север: от Венеция до Гренландия по следите на братята Зен " и " В гонене на розата ". Живее в Рим.
Писателят идва в София за среща с феновете на " папа Хемингуей " и увлекателната биографична прозаичност на 22 януари от 19:00 ч. в Casa Libri! Вход свободен.
превод Надя Баева
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Андреа ди Робилант - " Есен във Венеция ", Откъс
Ърнест Хемингуей и неговата последна муза
ПРОЛОГ
През есента на 1948 година Ърнест Хемингуей и четвъртата му брачна половинка Мери Уелш пътуват до Северна Италия и за пръв път посещават Венеция. Не са го възнамерявали по този начин: първичното им желание, когато отплават от Куба, е да слязат на сушата в Южна Франция, да пътуват с кола през Прованс и да се насочат към Париж. Но механична щета ги принуждава да спрат в пристанището на Генуа. Хемингуей добре е опознал града през младостта си: таман от Генуа той отплава към дома на борда на " Джузепе Верди " след Първата международна война и на два пъти се завръща там през двайсетте години – един път със задача като млад кореспондент и повторно на отмора с първата си брачна половинка Хадли Ричардсън.
Когато Хемингуей стъпва на италианска земя, старите мемоари се разсънват и той се поддава на копнежа още веднъж да види страната. Двамата с Мери поемат на подбудено от случайността пътешестване, което ги води в езерната област в Ломбардия, след това до Доломитите и най-после във Венето и Фосалта ди Пиаве, където Хемингуей е гледал гибелта в лицето вечерта на 8 юли 1918 година като дръзновен малчуган от Оук Парк, Илинойс, и са оставали две седмици до деветнайсетия му рожден ден.
Фосалта е на не повече от двайсет и пет километра по права линия от Венеция. Младият Хемингуей в никакъв случай не е имал опция да посети този град – ранен е единствено дни, откакто се озовава на фронтовата линия. Накрая съумява да го види трийсет години по-късно – идват там с Мери в ясна лунна вечер. Венеция надвишава очакванията му – тя е " безусловно демонски прелестна ".
На Хемингуей му остава по-малко от година до петдесетия му рожден ден. Не е издавал разказ от близо десетилетие и се бори с неопределен ръкопис. Критиците го считат за създател от предишното, в този момент цялото внимание е за новите млади писатели, основали си име след Втората международна война. Бракът му не предлага изключително доста удоволствия. Всъщност пътуването до Европа най-малко частично е опит да се съживи един креещ съюз.
В това отношение първите няколко седмици в Италия наподобяват обещаващи: Хемингуей е в отлична форма и Мери рядко е виждала брачна половинка си в такова прелестно въодушевление. Но при започване на декември нещата вземат непредвиден поврат. По време на лов на патици в лагуната Хемингуей среща Адриана Иванчич, впечатляваща осемнайсетгодишна госпожица, преди малко приключила гимназия, и се влюбва в нея. По-късно Хемингуей написа, че когато видял Адриана за пръв път, изпитал чувството че е " изумен от мълния " – факсимиле, което евентуално в никакъв случай не би употребявал с изключение на в истинския митологичен смисъл, с цел да опише своята беззащитност пред каприза на боговете.
Прелестната, прелъстителна и палава Адриана става муза на Хемингуей в най-класическия смисъл на тази дума. Тя внася наслада в живота му, въодушевява го, кара го да се усеща още веднъж млад – от време на време даже дете, в случай че се съди по игривите му приумици. И най-важното, нейното наличие напълва пресъхналия бунар на креативните му сокове и го води към незабравим книжовен подем в късния сезон на живота му.
Плод на първото пътешестване на Хемингуей във Венеция през 1948–1949 година е " Отвъд реката, измежду дърветата ", мистериозен и надълбоко автобиографичен разказ. Следва " Старецът и морето ", съвършената новела, написана от него в блажения интервал, когато Адриана му гостува в Куба. Докато е в плен на нейното обаяние, Хемингуей написа огромна част от " Безкраен празник " и напредва с два романа, вехнали с години и издадени посмъртно – " Острови на течението " и " Райската градина ".
Любовта към Адриана дава на Хемингуей креативен напредък, убягвал му от години, какъвто Мери при цялата си лоялност към своя непреодолим брачен партньор не всеки път е способна да извика. Много е изговорено и писано за това дали Хемингуей и Адриана са били любовници. Няма спор, че връзките им са носели мощен полов заряд през цялото време – писмата им свидетелстват за това. Имало е моменти на огромна фамилиарност посред им – във Венеция, в Париж, в Куба, – когато границата може да е била прекосена. Но аз имам вяра, както Адриана постоянно е твърдяла, че връзката им е останала всъщност платонична.
Самият Хемингуей е гледал на нея като на идиличен съюз, изцяло обособен от земния живот. Понякога я е назовавал с испанския израз " una cosa sagrada " – нещо свещено, което всички, даже брачната половинка му, трябвало да почитат и закрилят. Разбира се, да придава святост на любовта си към Адриана е било още един метод да снеме напрежението и отговорността от нея. Но това не трансформира обстоятелствата: той е женен мъж, трансферирал петдесет, към този момент попрецъфтял, безнадеждно вдлъбнат по два пъти по-младо от него момиче.
Хемингуей намерено разисква с Адриана желанието си да напусне Мери и да се ожени за нея. Но Адриана твърди, че в никакъв случай не е гледала съществено на сходна опция, а я е приемала като чиста фикция – тя произлиза от консервативно католическо семейство и живее в страна, където разводът даже не стои за разискване. Самият Хемингуей е наясно, че това в никакъв случай не е било действителна опция, само че му е доставяло наслаждение да си бленува.
Междувременно клюкарските вестници и списания не млъкват по тематиката.
Скандалът е щръкнал над Адриана през цялото време и с времето става все по-отровен. Хемингуей е пределно наясно каква щета нанася на репутацията ѝ (може би не чак толкоз добре осъзнава психическите последици в дълготраен план). Но угризенията му в никакъв случай не са чак толкоз мощни, че да го накарат да постави завършек на тази двусмислена и неловка обстановка, та даже и това да значи вероятно да съсипе живота на обичаната от него млада жена.
Имам неясен спомен за Адриана. Като бях младеж, тя и вторият ѝ брачен партньор граф Рудолф декор Рекс живееха с двете си дребни деца в провинциална къща в Южна Тоскана в близост от вкъщи на фамилията ми. Понякога ги виждах по обществени сбирки – коктейлни празненства към Коледа и други сходни събития. В паметта ми е останала привлекателна жена на четиресет и няколко години, тиха, леко дистанцирана, постоянно застанала в ъгъл на цялостно с хора помещение с чаша уиски и цигара. Съмнявам се в миналото да сме разменили повече от няколко думи, само че и до през днешния ден си припомням меланхоличния ѝ взор.
Като юноша – тогава живеех в Ню Йорк – научих, че Адриана сама е лишила живота си след продължителна битка с меланхолия. Погребана беше в малко гробище покрай къщата ни. Надгробната плоча бе красиво издялана от " пеперино ", тъмносив камък, характерен за региона; надписът бе на немски с готически букви: Адриана, графиня декор Рекс. Когато и да минех около гробището, виждах, че гробът е добре поддържан и 9 вечнозелените средиземноморски шубраци са грижливо подрязани.
Имах някаква бегла визия, че Адриана е обвързвана по някакъв метод с Хемингуей, само че едвам години по-късно, когато се реалокирах във Венеция със фамилията ми по време на годината ми на отпуск от университета, научих повече за връзките им. Всъщност нямаше по какъв начин да остана ням за тематиката: седемдесет години по-късно венецианците още приказват за това, като че ли е клюката на сезона.
Един ден отидох да посетя Джанфранко, по-големия брат на Адриана – бил е като по-малък брат на Хемингуей и дълги години е живял с него в Куба. Джанфранко бе неотдавна трансферирал деветдесет и не беше в доста добра форма. Но бях заинтересован да науча, че наскоро е продал последния си набор писма до Хемингуей на библиотеката " Джей Еф Кей " в Бостън, където се обитава Колекцията на Хемингуей.
Месеци по-късно бях в Бостън на рекламно турне за книга и посетих библиотеката, с цел да погледна писмата на Джанфранко. Вече бяха присъединени към доста по-голяма сбирка, включваща множеството от кореспонденцията сред Хемингуей и Адриана от 1948 до 1956 година. Седнах да прочета писмата и бях напълно обхванат от тях.
Те покриваха интервал от осем години, като започваха с дръзка картичка от Адриана, пратена през декември 1948 година с текст, изписан с момичешкия ѝ почерк, гласящ: " Драги господин Папа, Как си? Преуморяваш се с работа ли? " – чак до последното трагично писмо, поставило завършек на кореспонденцията им. Пленяващо бе да видя по какъв начин Адриана израства от почтено девойче, преди малко приключило католическото учебно заведение " Монахините от Невер ", в световна дама, водеща комплицирана връзка със звезда.
Контекстът, в който бяха процъфтявали връзките им, ми бе също толкоз забавен. Семейството ми имаше здрави връзки с Венеция и региона Венето. Запознат съм с местата, посещавани от Хемингуей и Адриана, както и с хората, с които са общували по това време. Прачичо ми Карло ди Робилант и брачната половинка му Каролайн имат дребни функции в историята. " Верният бик ", роман, написан от Хемингуей в Кортина, е отдаден на вуйна ми Олгина.
Хемингуей обичал да се посочва " момче от Венето ".
Според мен е бил същински благополучен тук – също толкоз като при лов на риба в Гълфстрийм, на лов в Африка и при биковете и тореадорите в Испания. В края на първото му, траяло осем месеца посещаване, Лилиан Рос, кореспондент от " Нюйоркър ", го пита по какъв начин е било. " Италия беше толкоз демонски прелестна – отвръща той. – Сякаш си починал и си се озовал в Рая, място, което в никакъв случай не си се надявал да видиш. "
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1188)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ