Откъс от "Емигрантите. Четири дълги разказа" на В. Г. Зебалд
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Емигрантите. Четири дълги описа " с създател В. Г. Зебалд, възложен от Издателство " Колибри ".
" Емигрантите. Четири дълги описа " на В. Г. Зебалд, един от най-значимите и авторитетни европейски писатели от втората половина на ХХ век.
Зебалд посвещава творчеството си на травматизираните хора, на емигрантите, които се пробват да оцелеят и да осъществят себе си в странство. " Емигрантите " (превод: Стоян Гяуров, 376 стр., цена: 19 лева.) споделя четири персонални истории, частично уповаващи се на достоверни документи. Следвайки стъпките на четирима напуснали Германия мъже, създателят обрисува маршрутите на заточение, които водят от Литва до Лондон, от Мюнхен до Манчестър, от южногерманските провинции до Швейцария, Франция, Ню Йорк, Истанбул и Йерусалим.
Това пътешестване във времето и пространството събира историята на раздробена Европа, внимателно вгражда тематиката за Холокоста, откроява местата на паметта, проследявайки тайнствените й ритуали. Писателят смесва детайли от пътеписа, биографията, мемоара и основава собствен род, плътна поетична прозаичност, блуждаеща сред документалното и фикционалното, само че безпощадно ясна в мощните си прозрения за актуалния свят.
В. Г. Зебалд е измежду най-дискутираните немскоезични създатели - стихотворец, есеист и публицист, той е една от най-представителните фигури в актуалната немскоезична литература. Роден в баварското градче Вертах, през 60-те години се открива във Англия, където след сполучлива научна кариера е професор по немска литература в Университета на Източна Англия. Носител е на голям брой литературни оценки, измежду които Берлинската литературна премия, премиите " Хайнрих Бьол " и " Хайнрих Хайне ", Националната премия на критиците (NBCC). Сред най-превежданите му белетристични произведения са " Световъртеж ", " Емигрантите ", " Пръстените на Сатурн " и " Аустерлиц ".
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
В. Г. Зебалд - " Емигрантите "
През януари 1984 година от С. до мен доближи вестта, че вечерта на 30 декември, т.е. една седмица след седемдесет и четвъртия си рожден ден, Паул Берайтер, моят преподавател в главното учебно заведение, поставил завършек на живота си, като лежащ пред влака малко отвън С., там, където железопътната линия с необятна дъга излиза от върбовата горичка и навлиза в откритото поле. Веднага ми изпратиха локалния вестник за разгласи, където в некролог, озаглавен " Скръб по един обичан съгражданин ", въобще не се загатваше обаче, че Паул Берайтер е починал по своя воля или по силата на някакъв саморазрушителен подтик, а се говореше само за заслугите на умрелия възпитател, за грижите му към неговите възпитаници, които надалеч надхвърляли отговорностите му, за неговата обич към музиката, неговата съобразителност и по този начин нататък все в този смисъл.
Някак апропо прочее в некролога се загатваше, че Третият райх попречил на Паул Берайтер да упражнява учителската си специалност. Тази напълно къса и несвързана констатация, както и фрапантната му гибел бяха повода, заради която през идващите години аз все по-често се замислях за Паул Берайтер, до момента в който най-после взех решение, че би трябвало да отида оттатък личните си, доста топли мемоари за него, с цел да се опитам да разкрия непознатата за мен история на неговия живот. Направените от мен изследвания ме водиха назад в С., където бях ходил единствено няколко пъти, откакто приключих учебно заведение, и то на все по-големи шпации.
Много бързо узнах, че чак до гибелта си Паул Берайтер живеел в жилищен блок в С., повдигнат през 1970 година на мястото на тогавашния разсадник за декоративни и зеленчукови растения " Дагоберт Лерхенмюлер ", само че съвсем не се задържал в жилището си, а непрекъснато странствал, без никой да знае къде. Продължителните му отсъствия от града, както и все по-странното му държане, почнало да се обрисува няколко години преди да излезе в пенсия, укрепили дефинитивно реномето му на ексцентрик, което, макар неговите педагогичен качества, от дълго време съпътстваше Паул Берайтер, така че, що се отнася до гибелта му, измежду популацията на град С., където Паул Берайтер бе израснал и с дребни спирания постоянно беше живял, се бе наложило мнението, че е станало това, което е трябвало да стане.
Малкото диалози, които организирах в С. с хора, познавали Паул Берайтер, не бяха по никакъв начин потребни и в действителност най-интересното, което извлякох от тях, беше, че никой не говореше за Паул Берайтер или за учителя Берайтер, а само за Паул, от което останах с усещането, че в очите на своите съвременници той в никакъв случай не беше пораснал същински. Това ме подсети, че и ние в учебно заведение го наричахме само Паул, въпреки и не надменно, а по-скоро като че ли говорехме за наш примерен по-голям брат, като че той принадлежеше на нас и ние на него.
Това, несъмнено, както в това време бях схванал, беше чиста фикция, защото даже Паул да ни познаваше и разбираше, никой от нас не знаеше кой е той и какво таи в себе си. Затова – с огромно забавяне – се пробвах да се доближа до него, пробвах се да си показва по какъв начин бе живял в огромното жилище на горния етаж на остарялата Лерхенмюлерова къща, която по-рано се намираше на мястото на настоящия жилищен блок и бе отмерено обградена от красивите зелени и пъстри зеленчукови и цветни лехи на разсадника, където Паул постоянно помагаше следобяд.
Видях го излегнат на балкона под покрития с шиндли покрив – обичаното му лятно ложе, – лицето му засводено от армиите на съзвездията; видях го по какъв начин кара кънки през зимата, самичък на рибарника в Мозбах, видях го и прострян на релсите. Представих си по какъв начин е свалил очилата си и ги е положил върху баласта. Блестящите стоманени ленти, напречните греди на траверсите, смърчовата горичка на хълма над остарелия град и по този начин добре познатата му дъга на планините са се размили пред късогледите му очи и са изчезнали в падащия здрач.
Накрая, с приближаването на оглушителния звук, единственото, което е виждал, е била някаква тъмна сивота, измежду която обаче блестящо са се откроявали снежнобелите изображения на върховете Кратцер, Третах и Химелсшрофен. Трябваше въпреки всичко да си призная, че тези старания – да си показва станалото, не ме доближаваха до Паул с изключение на в някои моменти на прочувствени прояви, които обаче ми се костваха неприемливи, и точно, с цел да ги избегна, записах всичко, което знаех и което съумях да узная за Паул Берайтер в хода на моите изследвания.
През декември 1952 година се преместихме от село В. в отдалечения на деветнайсет километра дребен град С.
Пътуването, по време на което следях с напрежение от шофьорската кабина на виненочервения камион за превозване на мебели на автобусната и спедиторска компания " Алпенфогел " безкрайните редици от мощно заскрежени дървета около пътя, които изплуваха пред нас от мътната утринна мъгла, това пътешестване, траяло най-вече един час, ми се стори като странствуване към половината свят. Когато най-накрая минахме по моста над Ах и влязохме в С., който по това време даже не беше същински град, а просто един по-голям пазарен център с към девет хиляди поданици, бях надвишаващ с убеденост, че тук за нас стартира нов, трогателен градски живот, чиито непогрешими знаци бяха сините емайлирани улични табели, големият часовник пред остарялата гара и изключително импозантната за моите показа фасада на хотел " Вителсбахер Хоф ".
Особено преуспяващ обаче ми се струваше фактът, че тук-там редиците от къщи бяха накъсани от имоти с опустошения, защото, откогато бях ходил един път в Мюнхен, това, което най-много свързвах с думата " град ", бяха купищата отломки, опожарените стени и дупките на прозорците, през които се виждаше празно пространство.
През следобеда на идването ни времето внезапно се промени. Развихри се снежна стихия, която продължи до края на деня и едвам през нощта мина в постоянен, спокоен снеговалеж. Когато на другата заран отидох за пръв път на учебно заведение в С., беше натрупало към този момент толкоз доста сняг, че от учудване ме обхвана нещо като празнично въодушевление.
Постъпих в трети клас, на който преподаваше Паул Берайтер. В тъмнозеления си пуловер със скачащия елен бях застанал пред моите петдесет и един зяпащи ме с голямо любознание връстници и чух като че ли от доста надалеч Паул да споделя, че съм пристигнал таман в точния момент, тъй като през вчерашния ден разказал сагата за еленския скок и в този момент щял да прерисува на черната дъска изображението на еленския скок от моя еленски пуловер. Помоли да си смъква пуловера и да седна първоначално до Фриц Бинсвангер на най-задния чин, до момента в който той, употребявайки шаблона на еленския скок, щял да ни покаже по какъв начин едно изображение може да бъде разчленено, надлежно формирано от безброй дребни частици – кръстчета, квадрати или точки.
И не щеш ли по-късно аз към този момент седях до Фриц и наведен над тетрадката си копирах върху карирания лист рисунката на скачащия елен от дъската. Фриц, който, както не след дълго разбрах, повтаряше трети клас, очевидно също полагаше старания да се оправи с поставената задача, единствено че при него това ставаше доста постепенно. Дори откакто и почналите по-късно от дълго време бяха привършили работата си, той бе нанесъл едвам малко повече от дузина кръстчета в тетрадката си. След безмълвна замяна на погледи аз небрежно довърших неговата фрагментарна работа, както близо две години, през които от този ден нататък седяхме един до различен, щях да върша с огромна част от дилемите му по аритметика, писане и изобразяване, а това ставаше доста елементарно и по този начин да се каже, като по вода единствено тъй като Фриц и аз имахме идентичен и както Паул нееднократно бе установил, поклащайки глава, непоправимо небрежен почерк, с единствената разлика, че Фриц не можеше да написа бързо, а аз не можех да пиша постепенно.
Паул нямаше никакви възражения против нашето взаимодействие; в противен случай, даже ни насърчи още повече, като окачи поставеното в кафява рамка и цялостно до половина с пръст стъклено ковчеже с майски бръмбари на стената до чина ни. В пръста с изключение на двойката майски бръмбари – Melolontha vulgaris, – разказани със остарелия зютерлинов шрифт, имаше люпило, какавида и ларва, а в горната част на сандъчето се виждаха един люпещ, един летящ и един ядящ ябълкови листа бръмбар. В началото на лятото това ковчеже с мистериозната трансформация на майския бръмбар подтикна Фриц и мен към изключително интензивни занимания с природата на майските бръмбари, занимания, които включваха и анатомични проучвания и чиято кулминационна точка беше пасираната чорба от майски бръмбари, направена и изядена от нас двамата с Фриц.
Впрочем Фриц, който произхождаше от многолюдно семейство на аграрни служащи, живеещо в Шварценбах, и доколкото бе известно, нямаше същински татко, демонстрираше най-жив интерес към всичко, обвързвано с виктуалиите, с тяхното подготвяне и консумация. Всеки ден той се разпростираше най-подробно върху качеството на закуската, която си носех от къщи и споделях с него, а на връщане от учебно заведение постоянно се спирахме пред витрината на магазина за деликатеси " Тура " или пред онази на огромния магазин за южни плодове " Айнзидлер ", чиято основна атракция беше един тъмнозелен, с клокочещи въздушни мехури аквариум за пъстърва.
Веднъж, откакто бяхме стояли много дълго пред " Айнзидлер ", от чиято сенчеста вътрешност през това септемврийско пладне лъхаше благоприятен студ, на прага се появи остарелият Айнзидлер и ни подари по една круша масловка, същинско знамение освен тъй като този плод бе превъзходна необичайност, само че на първо място поради необятно известния холеричен манталитет на Айнзидлер, който просто ненавиждаше да обслужва малцината останали му към момента клиенти.
Именно до момента в който ядяхме масловките, Фриц показа, че ще стане готвач, какъвто и в действителност стана, освен това, дано го кажем напряко, готвач от международна класа, който, откакто усъвършенства до най-висша степен готварските си умения в грандхотел " Долдер " в Цюрих и във " Виктория Юнгфрау " в Интерлакен, бе еднообразно издирван както в Ню Йорк, по този начин и в Мадрид или Лондон. Случи се по този начин, че таман по време на пребиваването на Фриц в Лондон се срещнахме още веднъж през едно априлско утро на 1984 година в читалнята на Британския музей, където аз проучвах историята на Беринговата експедиция в Аляска, а Фриц щудираше френски готварски книги от XVIII век.
По случайност седяхме един до различен, разграничени единствено от пътеката сред банките, и когато в един миг по едно и също време вдигнахме взор от работата си, се разпознахме незабавно макар миналия в това време четвърт век. В кафетерията след това си разказахме нашите житейски истории, като разговаряхме дълго и за Паул, за който Фриц си спомняше основно, че в никакъв случай не го беше виждал да яде нещо.
Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (773)
" Емигрантите. Четири дълги описа " на В. Г. Зебалд, един от най-значимите и авторитетни европейски писатели от втората половина на ХХ век.
Зебалд посвещава творчеството си на травматизираните хора, на емигрантите, които се пробват да оцелеят и да осъществят себе си в странство. " Емигрантите " (превод: Стоян Гяуров, 376 стр., цена: 19 лева.) споделя четири персонални истории, частично уповаващи се на достоверни документи. Следвайки стъпките на четирима напуснали Германия мъже, създателят обрисува маршрутите на заточение, които водят от Литва до Лондон, от Мюнхен до Манчестър, от южногерманските провинции до Швейцария, Франция, Ню Йорк, Истанбул и Йерусалим.
Това пътешестване във времето и пространството събира историята на раздробена Европа, внимателно вгражда тематиката за Холокоста, откроява местата на паметта, проследявайки тайнствените й ритуали. Писателят смесва детайли от пътеписа, биографията, мемоара и основава собствен род, плътна поетична прозаичност, блуждаеща сред документалното и фикционалното, само че безпощадно ясна в мощните си прозрения за актуалния свят.
В. Г. Зебалд е измежду най-дискутираните немскоезични създатели - стихотворец, есеист и публицист, той е една от най-представителните фигури в актуалната немскоезична литература. Роден в баварското градче Вертах, през 60-те години се открива във Англия, където след сполучлива научна кариера е професор по немска литература в Университета на Източна Англия. Носител е на голям брой литературни оценки, измежду които Берлинската литературна премия, премиите " Хайнрих Бьол " и " Хайнрих Хайне ", Националната премия на критиците (NBCC). Сред най-превежданите му белетристични произведения са " Световъртеж ", " Емигрантите ", " Пръстените на Сатурн " и " Аустерлиц ".
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
В. Г. Зебалд - " Емигрантите "
През януари 1984 година от С. до мен доближи вестта, че вечерта на 30 декември, т.е. една седмица след седемдесет и четвъртия си рожден ден, Паул Берайтер, моят преподавател в главното учебно заведение, поставил завършек на живота си, като лежащ пред влака малко отвън С., там, където железопътната линия с необятна дъга излиза от върбовата горичка и навлиза в откритото поле. Веднага ми изпратиха локалния вестник за разгласи, където в некролог, озаглавен " Скръб по един обичан съгражданин ", въобще не се загатваше обаче, че Паул Берайтер е починал по своя воля или по силата на някакъв саморазрушителен подтик, а се говореше само за заслугите на умрелия възпитател, за грижите му към неговите възпитаници, които надалеч надхвърляли отговорностите му, за неговата обич към музиката, неговата съобразителност и по този начин нататък все в този смисъл.
Някак апропо прочее в некролога се загатваше, че Третият райх попречил на Паул Берайтер да упражнява учителската си специалност. Тази напълно къса и несвързана констатация, както и фрапантната му гибел бяха повода, заради която през идващите години аз все по-често се замислях за Паул Берайтер, до момента в който най-после взех решение, че би трябвало да отида оттатък личните си, доста топли мемоари за него, с цел да се опитам да разкрия непознатата за мен история на неговия живот. Направените от мен изследвания ме водиха назад в С., където бях ходил единствено няколко пъти, откакто приключих учебно заведение, и то на все по-големи шпации.
Много бързо узнах, че чак до гибелта си Паул Берайтер живеел в жилищен блок в С., повдигнат през 1970 година на мястото на тогавашния разсадник за декоративни и зеленчукови растения " Дагоберт Лерхенмюлер ", само че съвсем не се задържал в жилището си, а непрекъснато странствал, без никой да знае къде. Продължителните му отсъствия от града, както и все по-странното му държане, почнало да се обрисува няколко години преди да излезе в пенсия, укрепили дефинитивно реномето му на ексцентрик, което, макар неговите педагогичен качества, от дълго време съпътстваше Паул Берайтер, така че, що се отнася до гибелта му, измежду популацията на град С., където Паул Берайтер бе израснал и с дребни спирания постоянно беше живял, се бе наложило мнението, че е станало това, което е трябвало да стане.
Малкото диалози, които организирах в С. с хора, познавали Паул Берайтер, не бяха по никакъв начин потребни и в действителност най-интересното, което извлякох от тях, беше, че никой не говореше за Паул Берайтер или за учителя Берайтер, а само за Паул, от което останах с усещането, че в очите на своите съвременници той в никакъв случай не беше пораснал същински. Това ме подсети, че и ние в учебно заведение го наричахме само Паул, въпреки и не надменно, а по-скоро като че ли говорехме за наш примерен по-голям брат, като че той принадлежеше на нас и ние на него.
Това, несъмнено, както в това време бях схванал, беше чиста фикция, защото даже Паул да ни познаваше и разбираше, никой от нас не знаеше кой е той и какво таи в себе си. Затова – с огромно забавяне – се пробвах да се доближа до него, пробвах се да си показва по какъв начин бе живял в огромното жилище на горния етаж на остарялата Лерхенмюлерова къща, която по-рано се намираше на мястото на настоящия жилищен блок и бе отмерено обградена от красивите зелени и пъстри зеленчукови и цветни лехи на разсадника, където Паул постоянно помагаше следобяд.
Видях го излегнат на балкона под покрития с шиндли покрив – обичаното му лятно ложе, – лицето му засводено от армиите на съзвездията; видях го по какъв начин кара кънки през зимата, самичък на рибарника в Мозбах, видях го и прострян на релсите. Представих си по какъв начин е свалил очилата си и ги е положил върху баласта. Блестящите стоманени ленти, напречните греди на траверсите, смърчовата горичка на хълма над остарелия град и по този начин добре познатата му дъга на планините са се размили пред късогледите му очи и са изчезнали в падащия здрач.
Накрая, с приближаването на оглушителния звук, единственото, което е виждал, е била някаква тъмна сивота, измежду която обаче блестящо са се откроявали снежнобелите изображения на върховете Кратцер, Третах и Химелсшрофен. Трябваше въпреки всичко да си призная, че тези старания – да си показва станалото, не ме доближаваха до Паул с изключение на в някои моменти на прочувствени прояви, които обаче ми се костваха неприемливи, и точно, с цел да ги избегна, записах всичко, което знаех и което съумях да узная за Паул Берайтер в хода на моите изследвания.
През декември 1952 година се преместихме от село В. в отдалечения на деветнайсет километра дребен град С.
Пътуването, по време на което следях с напрежение от шофьорската кабина на виненочервения камион за превозване на мебели на автобусната и спедиторска компания " Алпенфогел " безкрайните редици от мощно заскрежени дървета около пътя, които изплуваха пред нас от мътната утринна мъгла, това пътешестване, траяло най-вече един час, ми се стори като странствуване към половината свят. Когато най-накрая минахме по моста над Ах и влязохме в С., който по това време даже не беше същински град, а просто един по-голям пазарен център с към девет хиляди поданици, бях надвишаващ с убеденост, че тук за нас стартира нов, трогателен градски живот, чиито непогрешими знаци бяха сините емайлирани улични табели, големият часовник пред остарялата гара и изключително импозантната за моите показа фасада на хотел " Вителсбахер Хоф ".
Особено преуспяващ обаче ми се струваше фактът, че тук-там редиците от къщи бяха накъсани от имоти с опустошения, защото, откогато бях ходил един път в Мюнхен, това, което най-много свързвах с думата " град ", бяха купищата отломки, опожарените стени и дупките на прозорците, през които се виждаше празно пространство.
През следобеда на идването ни времето внезапно се промени. Развихри се снежна стихия, която продължи до края на деня и едвам през нощта мина в постоянен, спокоен снеговалеж. Когато на другата заран отидох за пръв път на учебно заведение в С., беше натрупало към този момент толкоз доста сняг, че от учудване ме обхвана нещо като празнично въодушевление.
Постъпих в трети клас, на който преподаваше Паул Берайтер. В тъмнозеления си пуловер със скачащия елен бях застанал пред моите петдесет и един зяпащи ме с голямо любознание връстници и чух като че ли от доста надалеч Паул да споделя, че съм пристигнал таман в точния момент, тъй като през вчерашния ден разказал сагата за еленския скок и в този момент щял да прерисува на черната дъска изображението на еленския скок от моя еленски пуловер. Помоли да си смъква пуловера и да седна първоначално до Фриц Бинсвангер на най-задния чин, до момента в който той, употребявайки шаблона на еленския скок, щял да ни покаже по какъв начин едно изображение може да бъде разчленено, надлежно формирано от безброй дребни частици – кръстчета, квадрати или точки.
И не щеш ли по-късно аз към този момент седях до Фриц и наведен над тетрадката си копирах върху карирания лист рисунката на скачащия елен от дъската. Фриц, който, както не след дълго разбрах, повтаряше трети клас, очевидно също полагаше старания да се оправи с поставената задача, единствено че при него това ставаше доста постепенно. Дори откакто и почналите по-късно от дълго време бяха привършили работата си, той бе нанесъл едвам малко повече от дузина кръстчета в тетрадката си. След безмълвна замяна на погледи аз небрежно довърших неговата фрагментарна работа, както близо две години, през които от този ден нататък седяхме един до различен, щях да върша с огромна част от дилемите му по аритметика, писане и изобразяване, а това ставаше доста елементарно и по този начин да се каже, като по вода единствено тъй като Фриц и аз имахме идентичен и както Паул нееднократно бе установил, поклащайки глава, непоправимо небрежен почерк, с единствената разлика, че Фриц не можеше да написа бързо, а аз не можех да пиша постепенно.
Паул нямаше никакви възражения против нашето взаимодействие; в противен случай, даже ни насърчи още повече, като окачи поставеното в кафява рамка и цялостно до половина с пръст стъклено ковчеже с майски бръмбари на стената до чина ни. В пръста с изключение на двойката майски бръмбари – Melolontha vulgaris, – разказани със остарелия зютерлинов шрифт, имаше люпило, какавида и ларва, а в горната част на сандъчето се виждаха един люпещ, един летящ и един ядящ ябълкови листа бръмбар. В началото на лятото това ковчеже с мистериозната трансформация на майския бръмбар подтикна Фриц и мен към изключително интензивни занимания с природата на майските бръмбари, занимания, които включваха и анатомични проучвания и чиято кулминационна точка беше пасираната чорба от майски бръмбари, направена и изядена от нас двамата с Фриц.
Впрочем Фриц, който произхождаше от многолюдно семейство на аграрни служащи, живеещо в Шварценбах, и доколкото бе известно, нямаше същински татко, демонстрираше най-жив интерес към всичко, обвързвано с виктуалиите, с тяхното подготвяне и консумация. Всеки ден той се разпростираше най-подробно върху качеството на закуската, която си носех от къщи и споделях с него, а на връщане от учебно заведение постоянно се спирахме пред витрината на магазина за деликатеси " Тура " или пред онази на огромния магазин за южни плодове " Айнзидлер ", чиято основна атракция беше един тъмнозелен, с клокочещи въздушни мехури аквариум за пъстърва.
Веднъж, откакто бяхме стояли много дълго пред " Айнзидлер ", от чиято сенчеста вътрешност през това септемврийско пладне лъхаше благоприятен студ, на прага се появи остарелият Айнзидлер и ни подари по една круша масловка, същинско знамение освен тъй като този плод бе превъзходна необичайност, само че на първо място поради необятно известния холеричен манталитет на Айнзидлер, който просто ненавиждаше да обслужва малцината останали му към момента клиенти.
Именно до момента в който ядяхме масловките, Фриц показа, че ще стане готвач, какъвто и в действителност стана, освен това, дано го кажем напряко, готвач от международна класа, който, откакто усъвършенства до най-висша степен готварските си умения в грандхотел " Долдер " в Цюрих и във " Виктория Юнгфрау " в Интерлакен, бе еднообразно издирван както в Ню Йорк, по този начин и в Мадрид или Лондон. Случи се по този начин, че таман по време на пребиваването на Фриц в Лондон се срещнахме още веднъж през едно априлско утро на 1984 година в читалнята на Британския музей, където аз проучвах историята на Беринговата експедиция в Аляска, а Фриц щудираше френски готварски книги от XVIII век.
По случайност седяхме един до различен, разграничени единствено от пътеката сред банките, и когато в един миг по едно и също време вдигнахме взор от работата си, се разпознахме незабавно макар миналия в това време четвърт век. В кафетерията след това си разказахме нашите житейски истории, като разговаряхме дълго и за Паул, за който Фриц си спомняше основно, че в никакъв случай не го беше виждал да яде нещо.
Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (773)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ