Откъс от "Единствената история" на Джулиан Барнс
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Единствената история ", с създател Джулиан Барнс, възложен от Издателство " Обсидиан "
Повечето от нас могат да опишат една-единствена история. Не че в живота ни се случва едно-единствено нещо – безчет са събитията, които трансформираме в безчет истории. Ала единствено една е от голяма важност, единствено една си коства да се опише. Ето я моята.
Деветнайсетгодишният студент Пол се връща вкъщи за лятната почивка и в тенис клуба среща Сюзан, самоуверена и духовита омъжена жена на четирийсет и осем. Скоро тя и Пол стават любовници и той е горделив, че връзката им е протест против закостенелите нрави. Двамата заобикалят в Лондон и остават дружно години откакто всичко, за което са мечтали, се е разпаднало.
Мъдър и трогателен разказ от блестящия книжовен картограф на човешкото сърце.
Превод Надежда Розова
Откъс от " Единствената история ", Джулиан Барнс
Кое бихте предпочели: да обичате повече и да страдате повече, или да обичате по-малко и да страдате по-малко? Според мен най-после това е единственият същински въпрос.
Вероятно ще изтъкнете – и то основателно, – че въпросът не е същински. Защото нямаме подобен избор. Ако имахме, щеше да го има и въпроса. Но в тази ситуация нямаме. Кой може да управлява силата на любовта си? Контролираш ли я, значи не е обич. Не знам по какъв начин се назовава, само че не обич.
Повечето от нас могат да опишат една-единствена история. Не че в живота ни се случва едно-единствено нещо – безчет са събитията, които трансформираме в без- брой истории. Ала единствено една е от голяма важност, единствено една си коства да се опише. Ето я моята. Ето го обаче и първия проблем. Ако това е единствената ви история, нея сте я разказвали още веднъж и още веднъж, въпреки и – както е при мен – най-много на себе си. Въпросът затова е: доближават ли ни всички тези разкази до истината за случилото се, или ни отда- лечават от нея?
Не съм сигурен. Един от методите за инспекция е дали с времето излизаш от личната си история по-добър или по-лош. Окажеш ли се по-лош, може би разказваш по-правдиво. От друга страна, има заплаха в ретроспекция да се обрисуваш като анти- воин: от време на време е демонстрация на фукане да предста- вяш държанието си по-лошо, в сравнение с е било в реалност. Затова се постанова да подходя премислено. Е, научих се с годините. Сега действам толкоз премислено, колкото безогледно действах преди. Или пък безгрижно? Възможно ли е една дума да има два антонима?
Времето, мястото, обществената среда? Не съм сигурен до каква степен значими са те в любовните истории. Може би са играели роля в класическите творби, къ- дето има битка сред любовта и дълга, любовта и религията, любовта и фамилията, любовта и страната. Тази история обаче не е такава. И въпреки всичко, в случай че настоявате. Времето: преди повече от петдесет години.
Мястото: на към двайсет и пет километра южно от Лондон. Средата: кварталът на борсовите медиатори, по този начин го назоваха – не че съм срещал борсов медиатор през годините, до момента в който живеех там. Самостоятелни къщи, някои с забележими тъмни греди, някои изця- ло тухлени. Живи плетове от лигуструм, лаврови шубраци и бук. Пътища с канавки, към момента ненакърнени от жълти разграничителни линии и паркоместа за жителите. Беше време, когато можеше да отидеш с колата си до Лондон и да паркираш съвсем на всички места.
Наричаха нашата зона от предградията със симпатичното име Селото и десетилетия по-рано тя евентуално в действителност е била село. По мое време към този момент имаше жп гара, откъдето мъже в костюми пътуваха до Лондон от понеделник до петък, а от време на време и за половин работен ден в събота. Имаше и автобусна спирка на " Грийн Лайн ", пешеходна пътека с оранжеви мигащи фенери, поща, черква с неоригиналното име " Сейнт Майкъл ", механа,универсален магазин, аптека, фризьорски салон и бензиностанция, където правеха и дребни поправки по колите. Сутрин се чуваше електрическият война колите за разнасяне на мляко, а вечер и през уикендите (но в никакъв случай в неделя сутрин) пърпореха бензинови косачки.
На поляните край Селото се играеше писклив и незапознат крикет, имаше голф игрище и тенис клуб. Почвата беше задоволително песъчлива, с цел да са удовлетворени градинарите – лондонската глина не стигаше до тук. Наскоро бяха отворили деликатесен магазин, който съгласно някои действаше подривно, тъй като оферираше европейски артикули: пушени сирена и навървени валчести наденици, напомнящи магарешки пениси. Младите съпруги в Селото обаче ставаха по-авантюристични кулинарки и съпрузите им обикноено одобряваха това.
От двата телевизионни канала Би Би Си се гледаше повече от Ай Ти Ви, а алкохол по предписание се пиеше единствено през уикендите. В аптеката се продаваха пластири за брадавици и изсъхнал шампоан в пластмасови шишенца, само че не и контрацептиви; в универмага можеше да се откри успиващият локален. Единствената история вестник " Адвързайтър & Газет ", само че нито едно еротично списание, даже най-безобидното. За секс продукти се постановяваше да пътуваш до Лондон. Но тези неща из- общо не ме притесняваха през множеството време, до момента в който живеех там.
Така, с това завършват отговорностите ми на сътрудник по недвижими парцели (истински сътрудник имаше на петнайсетина километра). И още нещо: не ме питайте за времето. Не помня ясно какво е било времето през живота ми. Да, помня по какъв начин жаркото слънце засилваше половия ентусиазъм, каква наслада носеше ненадейно навалелият сняг и по какъв начин студените и влажни дни предизвикваха появяването на ранните признаци, след това довели до промяна на двете ми тазобедрени стави.
Нищо значително в живота ми обаче не се беше случвало в подтекста на метеорологията – още по-малко заради нея. Дано не възразите, само че тя няма да играе роля в моята история. Все отново сте в правото си да извършите умозаключение, че в случай че съм бил на тенис корта, в дадения миг не е валял дъжд или сняг.
Тенис клубът – кой да допусне, че всичко ще стартира от там? Като възпитаник гледах на това място просто като на клуб на организацията " Млади консерватори ". Имах ракета и бях играл понякога, едвам върна сложна топка и да се проявя като порядъчен, въпреки и от време на време необмислен състезател. Притежавах спортен дух, без да съм изключително талантлив състезател.
След първата година в университета прекарах три месеца вкъщи без капка разкайване за неприкритата ми скука. Днес хората на същата възраст надали могат да си показват какъв брой сложна беше връзката преди време. Повечето ми другари бяха надалеч, а по силата на неизречено, само че абсолютно родителско предписание потреблението на телефона не беше целесъобразно. Писмо, след това отговор също с писмо. Всичко беше постепенно и самотно.
Майка ми предложи да вървя в тенис клуба – евентуално с вярата там да срещна някоя хубава русокоска на име Кристин или някоя жизнерадостна Вирджиния с черни къдрици, и двете с многообещаващ, въпреки и не очевиден закостенял уклон. Дори искаше да ме абонира. Мислено се присмивах на претекстовете ѝ: това, което изрично не предвиждах за живота си, беше да се озова в предградията със запалена по тениса брачна половинка и средностатистическите 2,4 деца, които на собствен ред да намерят половинките си в клуба и така нататък по някаква ехтяща анфилада с огледала, продължаваща в безкрайното бъдеще измежду лаврови шубраци и лигуструм. Приех предлагането на майка ми с иронична настройка.
Записах се и ме поканиха да " покажа равнището си ". Това беше тестване, посредством което с безмълвно британско благовъзпитание щяха да преценят освен играта ми, само че и държанието ми като цяло, и обществените ми умения. Ако не проявях негативни качества, щяха да позволен съществуването на позитивните – по този начин действаха.
Майка ми се погрижи белият ми екип да е изпран, а ръбовете на късите панталони ми – забележими и успоредни.
Напомних си да не хуля, да не се оригвам и да не пърдя на корта. Играх с гъвкава китка, оптимистично и в забележителна степен като самоук; показах се по този начин, както несъмнено чакаха от мен – избягвах подлите удари, които най обичах, и в никакъв случай не запращах топката право към тялото на съперника си.
Сервис покрай мрежата, воле, второ воле, къса топка, прехвърлящ удар... Същевременно показвах удивление от играта на противника си – " Идеално! " – и уместна грижовност към колегата си – " Моя топка! ". Държах се непретенциозно след добър удар, добродушно се радвах при извоюван гейм и печално клатех глава при загубата на сет. Умеех ги тези превземки, по тази причина драговолно ме одобриха за летен член и се причислих към всички Хюговци и Каролайни.
Хюговците обичаха да ми споделят, че съм повишил междинния коефициент на просветеност на клуба и в същото време съм намалил междинната възраст, а един от тях настояваше да ме назовава Умника и хер Професор - намек, че съм приключил първи курс в Съсекския университет. Каролайните се държаха отзивчиво, само че внимателно, тъй като прелестно знаеха, че би трябвало да внимават пред Хюговците. Усещах по какъв начин вроденият ми спортен дух залинява измежду това племе.
Ако топка паднеше на няколко сантиметра отвън очертанията, пътем подвигах палец към съперника си и се провиквах " Страхотно! ". При сервис, попаднал с няколко сантиметра по-напред или по-встрани, кимвах одобрително и тежко притичвах през корта, с цел да посрещна идващия. " Симпатяга е този Пол ", дочух един път един Хюго да признава пред различен. Докато се ръкувахме след някоя моя загуба, се стараех да похваля нещо от играта на съперника си: " Онзи смъртоносен сервис към бекхенд ужасно ме затрудни ", признавах искрено. Щях да остана в клуба единствено няколко месеца и не желаех да ме опознават.
Около три седмици след началото на краткотрайното ми участие се организира шампионатът " Лъки Дип " за смесени двойки. Съставът на двойките се определяше посредством чоп. Помня, че по-късно си споделих: чоп и орис са едно и също, нали? Падна ми се да бъда двойка с госпожа Сюзан Маклауд, която несъмнено не беше никаква Каролайн. Предположих, че е на четирийсет и няколко. Косата ѝ беше прихваната с лента и ушите ѝ се виждаха, на което тогава не обърнах внимание. Носеше бяла спортна рокля със зелен кант и зелени копчета по предницата. Беше висока съвсем колкото мен, което ще рече метър и седемдесет и пет, когато неистина и прибавям два сантиметра.
– Коя страна предпочиташ? – попита тя.
– Страна?
– Форхенд или бекхенд?
– Извинявайте. Всъщност нямам желания.
– Тогава изначало поеми форхенда.
В първия си мач – форматът беше елиминация с един-единствен сет – играхме против топчест Хюго и ниска закръглена Каролайн. Тичах доста, тъй като мислех, че съм задължен да посрещам множеството топки, и изначало, когато бях до мрежата, се извръщах леко да ревизира по какъв начин се оправя партньорката ми. Тя постоянно успяваше да върне топката с плавни съществени удари, по тази причина престанах да се обръщам и открих, че ме е обзело голямо предпочитание за победа. И в действителност победихме с шест на два.
Докато седяхме на чаша овесена вода с лимон, споделих:
– Благодаря, че ми спасявахте задника.
Имах поради многочислените случаи, когато се спусках към мрежата, с цел да засека топката, само че бях пропущал и затруднявал госпожа Маклауд.
– Казва се " Добра игра, партньоре ". – Очите ѝ бяха сивосини, усмивката – уверена. – И се постарай сервисът ти да е по-встрани от центъра. Така се уголемява ъгълът.
Кимнах, че одобрявам съвета, и не усетих егото ми да пострада, както в случай че ме беше посъветвал някой от Хюговците.
– Още нещо?
– При двойките най-уязвимото място постоянно е средата.
– Благодаря, госпожо Маклауд.
– Сюзан.
– Радвам се, че не си Каролайн – чух се да споделям.
Тя се изкиска, като че ли разбра какво имам поради.
Но по какъв начин би могла?
– Съпругът ти играе ли тенис?
– Съпругът ми? – засмя се тя. – Не. Той обича голфа. Според мен е извънредно неспортсменско да удряш неподвижна топка. Не си ли склонен?
Отговорът ѝ съдържаше прекалено много информация, с цел да я схващам незабавно, по тази причина единствено кимнах и изсумтях безшумно.
Вторият мач се оказа по-труден – беше против двойка, която непрекъснато прекъсваше играта, с цел да разисква шушукайки тактиката си като в подготовка за брачна гала. При един сервис на госпожа Маклауд прибягнах до на ниска цена номер и приклекнах под равнището на мрежата съвсем на междинната линия, с цел да разсея посрещащия удара.
Свърши работа за няколко точки, само че след това, когато резултатът беше трийсет на петнайсет, се изправих прекомерно рано, откакто чух изплющяването на сервиса, и топката ме удари по тила. Строполих се театрално и се претърколих в основата на мрежата. Каролайн и Хюго се втурнаха към мен с показна угриженост, а зад тила ми се разнесе плевел смях и момичешкото: " Да го броим ли за нарушаване? ", което съперниците ни, естествено, оспориха. Въпреки това спечелихме сета със седем на пет и се класирахме за четвъртфиналите.
– Следващите са проблем – предизвести ме тя. – Стигнаха до районния шампионат. В момента губят позиции, само че няма да се дадат елементарно.
И не се дадоха. Биха ни хубавичко макар усърднто ми търчане. Опитах ли се да вардя центъра, топката прелиташе надалеч настрана, а когато покривах страничната част на полето, тя тупваше до централната сервис линия. Преко сили спечелихме два гейма.
Седнахме на една скамейка и прибрахме ракетите си в калъфите. Моята беше " Дънлоп Максплай ", нейната – " Грейс ".
– Извинявай, че те изложих – споделих.
– Никой никого не е изложил.
– Сигурно казусът е, че съм добряк в тактическо отношение.
Вярно, прозвуча малко бомбастично
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (873)
Повечето от нас могат да опишат една-единствена история. Не че в живота ни се случва едно-единствено нещо – безчет са събитията, които трансформираме в безчет истории. Ала единствено една е от голяма важност, единствено една си коства да се опише. Ето я моята.
Деветнайсетгодишният студент Пол се връща вкъщи за лятната почивка и в тенис клуба среща Сюзан, самоуверена и духовита омъжена жена на четирийсет и осем. Скоро тя и Пол стават любовници и той е горделив, че връзката им е протест против закостенелите нрави. Двамата заобикалят в Лондон и остават дружно години откакто всичко, за което са мечтали, се е разпаднало.
Мъдър и трогателен разказ от блестящия книжовен картограф на човешкото сърце.
Превод Надежда Розова
Откъс от " Единствената история ", Джулиан Барнс
Кое бихте предпочели: да обичате повече и да страдате повече, или да обичате по-малко и да страдате по-малко? Според мен най-после това е единственият същински въпрос.
Вероятно ще изтъкнете – и то основателно, – че въпросът не е същински. Защото нямаме подобен избор. Ако имахме, щеше да го има и въпроса. Но в тази ситуация нямаме. Кой може да управлява силата на любовта си? Контролираш ли я, значи не е обич. Не знам по какъв начин се назовава, само че не обич.
Повечето от нас могат да опишат една-единствена история. Не че в живота ни се случва едно-единствено нещо – безчет са събитията, които трансформираме в без- брой истории. Ала единствено една е от голяма важност, единствено една си коства да се опише. Ето я моята. Ето го обаче и първия проблем. Ако това е единствената ви история, нея сте я разказвали още веднъж и още веднъж, въпреки и – както е при мен – най-много на себе си. Въпросът затова е: доближават ли ни всички тези разкази до истината за случилото се, или ни отда- лечават от нея?
Не съм сигурен. Един от методите за инспекция е дали с времето излизаш от личната си история по-добър или по-лош. Окажеш ли се по-лош, може би разказваш по-правдиво. От друга страна, има заплаха в ретроспекция да се обрисуваш като анти- воин: от време на време е демонстрация на фукане да предста- вяш държанието си по-лошо, в сравнение с е било в реалност. Затова се постанова да подходя премислено. Е, научих се с годините. Сега действам толкоз премислено, колкото безогледно действах преди. Или пък безгрижно? Възможно ли е една дума да има два антонима?
Времето, мястото, обществената среда? Не съм сигурен до каква степен значими са те в любовните истории. Може би са играели роля в класическите творби, къ- дето има битка сред любовта и дълга, любовта и религията, любовта и фамилията, любовта и страната. Тази история обаче не е такава. И въпреки всичко, в случай че настоявате. Времето: преди повече от петдесет години.
Мястото: на към двайсет и пет километра южно от Лондон. Средата: кварталът на борсовите медиатори, по този начин го назоваха – не че съм срещал борсов медиатор през годините, до момента в който живеех там. Самостоятелни къщи, някои с забележими тъмни греди, някои изця- ло тухлени. Живи плетове от лигуструм, лаврови шубраци и бук. Пътища с канавки, към момента ненакърнени от жълти разграничителни линии и паркоместа за жителите. Беше време, когато можеше да отидеш с колата си до Лондон и да паркираш съвсем на всички места.
Наричаха нашата зона от предградията със симпатичното име Селото и десетилетия по-рано тя евентуално в действителност е била село. По мое време към този момент имаше жп гара, откъдето мъже в костюми пътуваха до Лондон от понеделник до петък, а от време на време и за половин работен ден в събота. Имаше и автобусна спирка на " Грийн Лайн ", пешеходна пътека с оранжеви мигащи фенери, поща, черква с неоригиналното име " Сейнт Майкъл ", механа,универсален магазин, аптека, фризьорски салон и бензиностанция, където правеха и дребни поправки по колите. Сутрин се чуваше електрическият война колите за разнасяне на мляко, а вечер и през уикендите (но в никакъв случай в неделя сутрин) пърпореха бензинови косачки.
На поляните край Селото се играеше писклив и незапознат крикет, имаше голф игрище и тенис клуб. Почвата беше задоволително песъчлива, с цел да са удовлетворени градинарите – лондонската глина не стигаше до тук. Наскоро бяха отворили деликатесен магазин, който съгласно някои действаше подривно, тъй като оферираше европейски артикули: пушени сирена и навървени валчести наденици, напомнящи магарешки пениси. Младите съпруги в Селото обаче ставаха по-авантюристични кулинарки и съпрузите им обикноено одобряваха това.
От двата телевизионни канала Би Би Си се гледаше повече от Ай Ти Ви, а алкохол по предписание се пиеше единствено през уикендите. В аптеката се продаваха пластири за брадавици и изсъхнал шампоан в пластмасови шишенца, само че не и контрацептиви; в универмага можеше да се откри успиващият локален. Единствената история вестник " Адвързайтър & Газет ", само че нито едно еротично списание, даже най-безобидното. За секс продукти се постановяваше да пътуваш до Лондон. Но тези неща из- общо не ме притесняваха през множеството време, до момента в който живеех там.
Така, с това завършват отговорностите ми на сътрудник по недвижими парцели (истински сътрудник имаше на петнайсетина километра). И още нещо: не ме питайте за времето. Не помня ясно какво е било времето през живота ми. Да, помня по какъв начин жаркото слънце засилваше половия ентусиазъм, каква наслада носеше ненадейно навалелият сняг и по какъв начин студените и влажни дни предизвикваха появяването на ранните признаци, след това довели до промяна на двете ми тазобедрени стави.
Нищо значително в живота ми обаче не се беше случвало в подтекста на метеорологията – още по-малко заради нея. Дано не възразите, само че тя няма да играе роля в моята история. Все отново сте в правото си да извършите умозаключение, че в случай че съм бил на тенис корта, в дадения миг не е валял дъжд или сняг.
Тенис клубът – кой да допусне, че всичко ще стартира от там? Като възпитаник гледах на това място просто като на клуб на организацията " Млади консерватори ". Имах ракета и бях играл понякога, едвам върна сложна топка и да се проявя като порядъчен, въпреки и от време на време необмислен състезател. Притежавах спортен дух, без да съм изключително талантлив състезател.
След първата година в университета прекарах три месеца вкъщи без капка разкайване за неприкритата ми скука. Днес хората на същата възраст надали могат да си показват какъв брой сложна беше връзката преди време. Повечето ми другари бяха надалеч, а по силата на неизречено, само че абсолютно родителско предписание потреблението на телефона не беше целесъобразно. Писмо, след това отговор също с писмо. Всичко беше постепенно и самотно.
Майка ми предложи да вървя в тенис клуба – евентуално с вярата там да срещна някоя хубава русокоска на име Кристин или някоя жизнерадостна Вирджиния с черни къдрици, и двете с многообещаващ, въпреки и не очевиден закостенял уклон. Дори искаше да ме абонира. Мислено се присмивах на претекстовете ѝ: това, което изрично не предвиждах за живота си, беше да се озова в предградията със запалена по тениса брачна половинка и средностатистическите 2,4 деца, които на собствен ред да намерят половинките си в клуба и така нататък по някаква ехтяща анфилада с огледала, продължаваща в безкрайното бъдеще измежду лаврови шубраци и лигуструм. Приех предлагането на майка ми с иронична настройка.
Записах се и ме поканиха да " покажа равнището си ". Това беше тестване, посредством което с безмълвно британско благовъзпитание щяха да преценят освен играта ми, само че и държанието ми като цяло, и обществените ми умения. Ако не проявях негативни качества, щяха да позволен съществуването на позитивните – по този начин действаха.
Майка ми се погрижи белият ми екип да е изпран, а ръбовете на късите панталони ми – забележими и успоредни.
Напомних си да не хуля, да не се оригвам и да не пърдя на корта. Играх с гъвкава китка, оптимистично и в забележителна степен като самоук; показах се по този начин, както несъмнено чакаха от мен – избягвах подлите удари, които най обичах, и в никакъв случай не запращах топката право към тялото на съперника си.
Сервис покрай мрежата, воле, второ воле, къса топка, прехвърлящ удар... Същевременно показвах удивление от играта на противника си – " Идеално! " – и уместна грижовност към колегата си – " Моя топка! ". Държах се непретенциозно след добър удар, добродушно се радвах при извоюван гейм и печално клатех глава при загубата на сет. Умеех ги тези превземки, по тази причина драговолно ме одобриха за летен член и се причислих към всички Хюговци и Каролайни.
Хюговците обичаха да ми споделят, че съм повишил междинния коефициент на просветеност на клуба и в същото време съм намалил междинната възраст, а един от тях настояваше да ме назовава Умника и хер Професор - намек, че съм приключил първи курс в Съсекския университет. Каролайните се държаха отзивчиво, само че внимателно, тъй като прелестно знаеха, че би трябвало да внимават пред Хюговците. Усещах по какъв начин вроденият ми спортен дух залинява измежду това племе.
Ако топка паднеше на няколко сантиметра отвън очертанията, пътем подвигах палец към съперника си и се провиквах " Страхотно! ". При сервис, попаднал с няколко сантиметра по-напред или по-встрани, кимвах одобрително и тежко притичвах през корта, с цел да посрещна идващия. " Симпатяга е този Пол ", дочух един път един Хюго да признава пред различен. Докато се ръкувахме след някоя моя загуба, се стараех да похваля нещо от играта на съперника си: " Онзи смъртоносен сервис към бекхенд ужасно ме затрудни ", признавах искрено. Щях да остана в клуба единствено няколко месеца и не желаех да ме опознават.
Около три седмици след началото на краткотрайното ми участие се организира шампионатът " Лъки Дип " за смесени двойки. Съставът на двойките се определяше посредством чоп. Помня, че по-късно си споделих: чоп и орис са едно и също, нали? Падна ми се да бъда двойка с госпожа Сюзан Маклауд, която несъмнено не беше никаква Каролайн. Предположих, че е на четирийсет и няколко. Косата ѝ беше прихваната с лента и ушите ѝ се виждаха, на което тогава не обърнах внимание. Носеше бяла спортна рокля със зелен кант и зелени копчета по предницата. Беше висока съвсем колкото мен, което ще рече метър и седемдесет и пет, когато неистина и прибавям два сантиметра.
– Коя страна предпочиташ? – попита тя.
– Страна?
– Форхенд или бекхенд?
– Извинявайте. Всъщност нямам желания.
– Тогава изначало поеми форхенда.
В първия си мач – форматът беше елиминация с един-единствен сет – играхме против топчест Хюго и ниска закръглена Каролайн. Тичах доста, тъй като мислех, че съм задължен да посрещам множеството топки, и изначало, когато бях до мрежата, се извръщах леко да ревизира по какъв начин се оправя партньорката ми. Тя постоянно успяваше да върне топката с плавни съществени удари, по тази причина престанах да се обръщам и открих, че ме е обзело голямо предпочитание за победа. И в действителност победихме с шест на два.
Докато седяхме на чаша овесена вода с лимон, споделих:
– Благодаря, че ми спасявахте задника.
Имах поради многочислените случаи, когато се спусках към мрежата, с цел да засека топката, само че бях пропущал и затруднявал госпожа Маклауд.
– Казва се " Добра игра, партньоре ". – Очите ѝ бяха сивосини, усмивката – уверена. – И се постарай сервисът ти да е по-встрани от центъра. Така се уголемява ъгълът.
Кимнах, че одобрявам съвета, и не усетих егото ми да пострада, както в случай че ме беше посъветвал някой от Хюговците.
– Още нещо?
– При двойките най-уязвимото място постоянно е средата.
– Благодаря, госпожо Маклауд.
– Сюзан.
– Радвам се, че не си Каролайн – чух се да споделям.
Тя се изкиска, като че ли разбра какво имам поради.
Но по какъв начин би могла?
– Съпругът ти играе ли тенис?
– Съпругът ми? – засмя се тя. – Не. Той обича голфа. Според мен е извънредно неспортсменско да удряш неподвижна топка. Не си ли склонен?
Отговорът ѝ съдържаше прекалено много информация, с цел да я схващам незабавно, по тази причина единствено кимнах и изсумтях безшумно.
Вторият мач се оказа по-труден – беше против двойка, която непрекъснато прекъсваше играта, с цел да разисква шушукайки тактиката си като в подготовка за брачна гала. При един сервис на госпожа Маклауд прибягнах до на ниска цена номер и приклекнах под равнището на мрежата съвсем на междинната линия, с цел да разсея посрещащия удара.
Свърши работа за няколко точки, само че след това, когато резултатът беше трийсет на петнайсет, се изправих прекомерно рано, откакто чух изплющяването на сервиса, и топката ме удари по тила. Строполих се театрално и се претърколих в основата на мрежата. Каролайн и Хюго се втурнаха към мен с показна угриженост, а зад тила ми се разнесе плевел смях и момичешкото: " Да го броим ли за нарушаване? ", което съперниците ни, естествено, оспориха. Въпреки това спечелихме сета със седем на пет и се класирахме за четвъртфиналите.
– Следващите са проблем – предизвести ме тя. – Стигнаха до районния шампионат. В момента губят позиции, само че няма да се дадат елементарно.
И не се дадоха. Биха ни хубавичко макар усърднто ми търчане. Опитах ли се да вардя центъра, топката прелиташе надалеч настрана, а когато покривах страничната част на полето, тя тупваше до централната сервис линия. Преко сили спечелихме два гейма.
Седнахме на една скамейка и прибрахме ракетите си в калъфите. Моята беше " Дънлоп Максплай ", нейната – " Грейс ".
– Извинявай, че те изложих – споделих.
– Никой никого не е изложил.
– Сигурно казусът е, че съм добряк в тактическо отношение.
Вярно, прозвуча малко бомбастично
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (873)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ