Откъс от "Ал" на Уилям Уортън
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Ал ", с създател Уилям Уортън, възложен от Издателство " Сиела "
" Ал " от Уилям Уортън – незнайното продължение на " Пилето " за пръв път на български
Една от най-обичаните и хвъркати истории продължава с приключенията на " Ал "!
Класиката " Пилето " от Уилям Уортън ( " Татко ", " Отбой в среднощ ", " Последна обич " ) или една от най-обичаните и хвъркати истории най-сетне се снабдява със своето почтено продължение и на български език в превод на Васил Велчев.
" Ал " е единствената книга на художника Алберт Уилям Дю Ейме (който написа под псевдонима " Уилям Уортън " ), която досега е била оповестена единствено на полски език и евентуално даже истинският ръкопис не е непокътнат. Абсолютното безмълвие, в което появяването ѝ е обгърната, я трансформира в още една от мистериите, които обкръжават живота на един от най-великите американски писатели на XX и XXI век.
Историята на Ал – най-хубавия другар на трагичния воин на Уортън – продължава точно там, където пътят на Пилето завършва. С думите " Но си коства труда да се опита ".
И тъкмо с това се заема Ал, откакто се измъква от хватката на армията и военното безумство. Той купува армейски джип, пребоядисва го в предизвикателно жълто, назовава го Пеперудата и поема по безкрайните американски пътища, с цел да се опита да преодолее контузиите си.
Обсебен от свободния живот на пеперудите, той жадува да ги опознае същински – тъкмо както Пилето трансформира в център на живота си канарчетата. Воден от ентусиазъм към красивото и бягащ от загатна за целувката на гибелта, Ал намира избавление в рисуването, а ориста го среща с човек, с който да показа фантазията си да свие гнездо надалеч от хората и градовете.
Но допустимо ли е бягството от оковите на действителността?
Приказка за какавидата, която съумява да се освободи от пашкула на гибелта, " Ал " е ослепително продължение на " Пилето ", само че и история със свое лично обаяние и пристрастеност към живота отвън ограничаващия кафез на обществото. Книга, след която се лети по-лесно.
" Надявам се, че ще можем допустимо най-дълго да се защитим от това, което хората назовават действителност, и просто да се обичаме. "
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка ту к
Откъс от " Ал " на Уилям Уортън "
Глава I
Не съм очаквал, че ще отнеме толкоз време да се измък-на оттова. Старая се лекар Уайс да разбере какво се случи в реалност, че нещата при мен са постарому, само че той не може да го разбере, не желае даже да слуша какво му приказвам. Настоява, че всичко това е прикрито продължение на фантазията, в която съм изживял забележителна част от живота си. Никога не е разбирал изпарилия се облик на Пилето – чудния артикул на моето въображение, нужен за личната ми реинкарнация – който да стане причина моят живот още веднъж да придобие смисъл, а аз да си възвърна вярата в хората.
Най-накрая се отхвърля от по-нататъшни опити. Уайс убеждава армейското управление, че в никакъв случай няма да бъда в положение да се избавя от това алтер его, което е поело контрола над мен. Никога няма да му се удаде да разбере това, което ми се е случило. Но аз постепенно съзнавам, че е изцяло ненужно. Поне до момента в който се пробвах да му изяснявам какво е станало, разбрах повече за своя вътрешен живот, това, от което – уповавам се – ще покълне новият ми живот.
В края на краищата получавам седемдесет % неработоспособност, при изискване че един път на всеки две години ще пристигам във военната болница на надзорен обзор. Така че е открито публично, че не съставлявам опасност за никого, а моята по този начин наречена полуда е в лека форма, нещо неизлечимо. След уволнението ми от армията получавам вкупом заплащане за целия си престой в болничното заведение, а в добавка и още триста $ обезщетение.
Излизам от болничното заведение към този момент без жълтите си бумаги, само че по тази причина пък с над две хиляди зелени в джоба си. Докато съм неработоспособен, ще получавам всеки месец по двеста гущера. Трябва да благодаря за това на лекар Уайс. Успях да го убедя, че съм благополучен човек, а нещото, което назовава мои мечти, не ми оказва никакво отрицателно въздействие. В края на краищата сякаш останахме другари, доказателство за това бяха изискванията, при които съумях да се уволня.
Както го формулира Уайс, общо взето не съм напълно неработоспособен. Вероятно с цел да може, в случай че войната продължи, да ме изпратят назад на фронта. Моята неработоспособност има персонален темперамент. После, както нормално, следва дълъг диалог за това, че лудостта може да бъде разбирана двояко: в първия случай човек става рисков за обществото, в другия заболяването предиз-виква дискомфорт само за психологично болния и го отчуждава от обществото. Мога да бъде присъединен към втората група, само че наподобява, като че ли даже самият аз не си давам сметка за своето положение. Май единствено в армията могат да наговорят сходни нелепости.
Още не желая да се връщам у дома. По време на войната родителите ми се реалокираха в Калифорния. Знам, че са ме зарязали, уверени, че ще прекарам остатъка от живота си в някоя психиатрия. Полага ми се билет до мястото, където са ме взели на работа, или там, където се е преместило фамилията ми. Избирам си първата опция. Добре знам какво желая да направя в този момент. Армията ми заплаща пътуването до Филаделфия, където съм живял през цялото си детство, само че от влака, тръгнал от болничното заведение в Кентъки, слизам по пътя – във Форт Дикс в щата Ню Джърси.
Узнал съм, че армията организира търгове, по време на които се продават артикули от военния запас, а измежду тях джипове, които в никакъв случай не са излизали по пътищата, някои даже още са покрити със смазка. Военните инвалиди с повече от петдесет % неработоспособност имат преимущество на такива търгове.
Добирам се до мястото един ден преди търга, тъкмо сега, когато тоновете армейско снаряжение са стоварени от кораба. Прекарвам целия ден в търсене на неща, които са ми нужни. Искам да си купя преди всички джип, екипиран с допъл-нителни туби за вода и вериги за гумите, а още и две одеяла и водонепромокаем офицерски спален чувал. Въртя се в покрайнината, заговарям момчетата от транспортната колона и се срещам със обстановката. В края на краищата съумявам да намеря съвсем всичко, което ми е нужно.
Търгът би трябвало да се организира от някой си сержант Уолтърс, тъй че се постаравам да се срещна с него персонално. Изпиваме по няколко бири в бюфета, а по-късно Уолтърс намира за мен свободен нар в казармата. Както ми споделя, така и така множеството от наровете си стоят празни.
Уговаряме се, че Уолтърс ще напише в документите, че е продал на търга определения от мен джип, който е пристигнал с последната колона. Занасям четиристотин $ на офицера касиер. Уолтърс ми прибавя още тубите за вода, спалния чувал и одеялата. Изразходвам за това още петдесет $, от които двайсет отиват за платеца, и по този метод уреждаме търга. Джипът въобще не попада на него.
Привеждането на колата в редовност ми лишава няколко часа работа в сервиз. Повечето елементи, които биха могли да ръждясат от морската вода по време на прекъсвания в пристанище или пътуването през океана, са покрити със смазка или солидол. Премахването на този слой изисква адска работа. Момчетата от транспортната колона ми заемат всички нужни принадлежности, в това число ацетиленова горелка. Показват ми по какъв начин да работя с нея, и ме разпитват какво възнамерявам.
– Да мина с това знамение през задачите Щати, с цел да узная поради какво за малко не загинах.
Избухва смях, само че чувствам, че са на моя страна. Мога да разгадавам на тяхната помощ във всички инициативи срещу армията. Повечето чакат към този момент единствено да се уволнят, би трябвало още да си вземат съответното количество точки. " Службата за родината " дава едвам една точка за месец, тъй че всички ненавиждат армията с цялото си сърце. Разбирам ги доста добре.
Почти всякога, когато апелирам за някакъв нужен ми инструмент, слушам, че мога да го задържа за себе си, несъмнено ще ми потрябва по време на толкоз дългото странствуване. Инструментите, които свивам по този метод от армията, най-после напълват цяла кутия от боеприпаси.
Преправям джипа по този начин, че да загуби част от военния си темперамент. Упражнявам шофиране на полигон. Преди това в никакъв случай не съм си имал работа с моторно транспортно средство на четири колела. Момчетата стигат до извода, че несъмнено ми хлопа дъската, щом се поканвам да потегли на подобен дълъг път, а не умея да карам даже личната си кола. Сега всички ме считат за безобидна откачалка.
Оказва се обаче, че ми е нужно напълно малко време, с цел да науча всичко. Упражнявам се да паркирам и да върша другите маневри, които съгласно момчетата ще са ми нужни, с цел да взема шофьорска брошура. Вече съм не запомнил, че карането на кола може да бъде такова наслаждение. Момчетата ми изясняват, че би трябвало да записвам колата, да ми издадат регистрационни табели и да изкарам брошура. Може да се каже, че към този момент съм подготвен да се заема с всичко това. Първо обаче желая да построя сгъваем покрив и да открия хамак с подобаващите размери. Все отново имам намерение да пребивавам в този джип.
Успявам да намеря нужните ми материали в Трентън, в магазин за ветроходно съоръжение. Платното е крепко и е водоустойчиво, нормално от такова се шият покривала за лодки. Платът е доста тежък, по тази причина вземам решение да пожертвам и отивам да го взема от магазина с джипа. Използвам опцията да записвам колата, закупувам си краткотрайни регистрационни табели и ги завинтвам с присвоената отвертка.
Така и по този начин съм в транспортния отдел, запитвам дали бих могъл да се явя на изпит за шофьорска брошура в щата Ню Джърси. Искат да им показва предходната си брошура, споделям им, че съм прекарал последните четири години в армията и са ми я откраднали дружно с всичко останало. Показвам документите, че съм демобилизиран.
Налага се да си изобретявам още малко, само че най-после получавам образец от Закона за придвижване по пътищата на щата Ню Джърси. Уведомяват ме, че когато науча всичко, мога да се явя на теста. Излизам от постройката и сядам в джипа с брошурката в ръка. По-голямата част от закона е учредена на здравия разсъдък, тъй че след половин час вземам решение, че съм подготвен. Зад бюрото към този момент седи друга служителка, която ми дава формуляр – тест с отговори по желание. Попълвам го бързо и сбърквам единствено на три въпроса, като и трите се отнасят за локален закон на щата Ню Джърси, който не е чак толкоз логически.
Нямам остаряла шофьорска брошура, тъй че няма по какъв начин да я показва, по тази причина чиновниците упорстват, че би трябвало да се явя на на практика изпит пред изпитващ от транспортния отдел. Офисът е затворен след два часа, тъй че отивам да си купя нещо за ястие и сядам в джипа, употребявам опцията да ревизира фаровете срещу мъгла, стоповете и ръчната спирачка. Упражнявам се да включвам задвижването на четирите колела. При джиповете това е едно много особено умеене.
След известно време към мен се доближава мъж на междинна възраст, би трябвало да е този, който ще ме изпитва. Сядаме в колата, като той е очевидно сюрпризиран, че колата в действителност е джип. Хвърля едно око на регистрацията. Проверява километража – не са изминати и 100 благи.
– На търг в Дикс ли го купи?
– Да.
– Какъв % неработоспособност получи?
– Седемдесет %.
Започвам да се възнамерявам какво общо има всичко това с приемането на шофьорска брошура.
– В каква част?
Казвам му, а той ме поглежда деликатно. Надявам се, че това му е задоволително. Ако не е, ще стартира да неистина.
– Аз също, в сигналния корпус. Добре, да забележим можеш ли да се справяш с това страшилище. Не съм седял в такова от две години.
Завъртам ключа, включвам на първа и очаквам да ми каже какво би трябвало да върша. Първо преминавам през полигона зад постройката, а по-късно излизаме на улицата. Налага се да преодолея единствено няколко завоя, никакво паркиране на заден, никакви уловки. Изпитващият подписва картата, закачена на една поставка.
– Всичко е тъкмо. Но карай деликатно, помни, че войната към този момент свърши.
Помня. Подава ми картата и изскача от колата. По метода, по който излиза, разбирам, че това не му е първото седене в джип.
– Нареди се на опашката за гише Г, дано ти ревизират зрението и това би трябвало да е всичко. Тази бракма смуче бензина по този начин, като че ли го дават без пари, само че все пак е по-добра от множеството коли, които се движат по нашите пътища. Повечето джипове, създадени след четиридесет и пета, са отпадъци, а и останалите ги бива само за скрап.
– Мерси.
Спирам колата на паркинга и се връщам в постройката. На опашката съм трети, имам отлично зрение – двадесет точки от двадесет вероятни. Оставям своя фотография. Питат ме само на какъв адрес да изпратят шофьорската брошура. Давам адреса на сержант Уолтърс в Дикс. В момента Форт Дикс е единственият ми дом. Шофьорската брошура би трябвало да дойде до три-четири дни. Вероятно толкоз време ми би трябвало, с цел да си довърша работата. Получавам краткотрайна шофьорска брошура, която е годна тридесет дни.
Потеглям към централната част на Трентън. Чувствам се чудесно. Докато кара, водачът на джип има възприятието, че е част от автомобила, сходно нещо не може да се усети зад кормилото на друга кола. Докато бях във войската, карах главно през пущинаците или в ескорт, общо взето със скорост пет благи в час, в тъмното, без фарове, без да отронвам взор от алената светлинка върху бронята на движещата се пред мен кола. Подобна панорама може напряко да те хипнотизира.
Питам по какъв начин да стигна до магазина за бои. Попадам в голям склад, където закупувам общо пет галона багра за метал – една жълта с цвят на канарче, една бяла и три лимоненожълти. Купувам си и четки и разтворител. Искам самичък да си смеся боите, с цел да получа стремежи цвят. Вземам и един галон грунд, както и антикорозивна примес. Бих могъл да употребявам револвера от сервиза, само че избирам да оцветявам с четка, а и ми липсва предпочитание да затрупвам стъклата, гумите и всичко останало.
Паркирам колата в ъгъла на двора и с разтворителя махам мазната нечистотия от купето. Приготвям грунда и откакто почиствам купето още един път, се заемам със замазването на маслиненозелената багра, която се употребява за множеството военни коли и съоръжение. Антикорозионната примес има ръждивочервен цвят и още до момента в който го оцветявам с нея, джипът губи ненапълно военния си тип.
Убеден съм, че маслиненозелената багра сама по себе си е антикорозионна, само че аз имам намерение да изстискам и последните сили от джипа си и малко повече защитни ограничения няма да му навредят. Полагането на първия пласт ми лишава през целия ден. Шасито няма антикорозионна отбрана, по тази причина му отстранявам особено внимание и нанасям два пласта.
Боята съхне за два часа, тъй че един ден е задоволителен да го мина два пъти с нея. Когато завършвам, джипът продължава да наподобява като военна кола, само че не проличава сигурно дали е принадлежал на армията на Съединените щати.
На идната заран се заемам да смеся боите. Смесвам дребни порции от всеки цвят и тествам върху купето, с цел да видя по какъв начин ще наподобява, откакто изсъхне.
Привечер джипът наподобява на пъстър юрган. При всяко разбъркване усърдно си протоколирам какви пропорции съм употребявал. До вечерта боята е пресъхнал дотолкоз, че да мога да взема решение. Смесвам две елементи от жълтото като канарче и по една от бялото и от лимоненожълтото. Боята е скъпа, само че считам да поживея в това знамение много време и желая да го боядисам, както се поставя.
Докато разпространявам с четката готовата примес, стигам до извода, че съм взел вярното решение – джипът стартира да излъч-ва лична светлина.
Боядисвам усърдно и се убеждавам, че съм достигнал до всяко допустимо ъгълче. На този стадий вземам решение, че разграничителната дъска, облегалките на седалките и бронята ще боядисам с бяла багра, смесена с лимоненожълта, само че този път ще доминира бялото. Така се получава задоволително добър контрастност. Оставям шасито за най-после, там ще употребявам това, което ми е останало. И без друго няма да се вижда.
Момчетата от сервиза посрещат колата ми с аплодисменти.
– Сега джипът ти наподобява на великденско пиленце! – вика единият. – Трябва да му дадеш някакво име. Ако искаш, ще ти дам малко черна багра и ще можеш да напишеш името.
Нищо сходно не ми беше минало през мозъка, само че доста добре знаех по какъв начин желая да кръстя джипа си – ПЕПЕРУДАТА. Точно по този начин се усещам сега, това се пробвах да обясня на Уaйс. Досега се усещах, все едно съм живял в пашкул, който самичък съм изплел към себе си.
– Благодаря, Майк. Само да изсъхне и ще изрисувам името в профил. Черният надпис ще наподобява супер на жълтия декор.
– Как ще го кръстиш?
Казвам им какво съм решил, всички млъкват.
– Чувствам се като пеперуда, Майк. Ще си прехвърквам от цвят на цвят, без доста да му мисля и без да възнамерявам къде би трябвало да стигна. През последните четири години армията решаваше всичко вместо мен, в този момент съм подготвен да потегли на път самичък, без никаква цел.
В отговор слушам смях, само че момчетата към този момент се канят да тръгнат към лавката, с цел да приключат деня си с разредена войскова бира. Оставам самичък на двора и с удивление кръжа към чудото, което съм направил. Утре, като изсъхне боята, ще се заема с покрива. Бялото платно отлично ще си пасне с жълтата багра.
На идващия ден нарязвам платното и благодарение на Люк, момчето от транспортната колона, го прикрепвам на покрива. Окачвам и хамака, който купих в Трентън. Увивам се компактно в едно одеяло и го тествам. Би трябвало да ми е комфортно тук.
Сковавам сандък, който да напъхам откъм гърба, под сгънатия покрив, с цел да държа в него облекла и авариен чифт обувки. Искаше ми се да си имам и ледник, само че щеше да заеме доста място. Така че ще си закупувам ястие всеки ден и ще карам със себе си единствено облекла и принадлежности.
Свалям задната седалка и с ацетиленовата горелка режа поставката за картечница.
Не желая в колата ми да остане нищо, което да ми припомня за пукотевица. Монтирам на нейно място квадрат от дебела ламарина с размери шейсет на шейсет сантиметра. Намерих го зад бараката с принадлежности, заприказвах сержанта от колоната и го попитах дали мога да купя това нещо, а поглеждайки ту мен, ту моята Пеперуда, той поклати негативно глава.
– Цяла година се чудя какво да го върша, вземи го. Гледам, че си си построил къщурка на колела, бива си я. Ще вземеш ли някого със себе си?
– Не, това е работа за самичък човек.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1087)
" Ал " от Уилям Уортън – незнайното продължение на " Пилето " за пръв път на български
Една от най-обичаните и хвъркати истории продължава с приключенията на " Ал "!
Класиката " Пилето " от Уилям Уортън ( " Татко ", " Отбой в среднощ ", " Последна обич " ) или една от най-обичаните и хвъркати истории най-сетне се снабдява със своето почтено продължение и на български език в превод на Васил Велчев.
" Ал " е единствената книга на художника Алберт Уилям Дю Ейме (който написа под псевдонима " Уилям Уортън " ), която досега е била оповестена единствено на полски език и евентуално даже истинският ръкопис не е непокътнат. Абсолютното безмълвие, в което появяването ѝ е обгърната, я трансформира в още една от мистериите, които обкръжават живота на един от най-великите американски писатели на XX и XXI век.
Историята на Ал – най-хубавия другар на трагичния воин на Уортън – продължава точно там, където пътят на Пилето завършва. С думите " Но си коства труда да се опита ".
И тъкмо с това се заема Ал, откакто се измъква от хватката на армията и военното безумство. Той купува армейски джип, пребоядисва го в предизвикателно жълто, назовава го Пеперудата и поема по безкрайните американски пътища, с цел да се опита да преодолее контузиите си.
Обсебен от свободния живот на пеперудите, той жадува да ги опознае същински – тъкмо както Пилето трансформира в център на живота си канарчетата. Воден от ентусиазъм към красивото и бягащ от загатна за целувката на гибелта, Ал намира избавление в рисуването, а ориста го среща с човек, с който да показа фантазията си да свие гнездо надалеч от хората и градовете.
Но допустимо ли е бягството от оковите на действителността?
Приказка за какавидата, която съумява да се освободи от пашкула на гибелта, " Ал " е ослепително продължение на " Пилето ", само че и история със свое лично обаяние и пристрастеност към живота отвън ограничаващия кафез на обществото. Книга, след която се лети по-лесно.
" Надявам се, че ще можем допустимо най-дълго да се защитим от това, което хората назовават действителност, и просто да се обичаме. "
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка ту к
Откъс от " Ал " на Уилям Уортън "
Глава I
Не съм очаквал, че ще отнеме толкоз време да се измък-на оттова. Старая се лекар Уайс да разбере какво се случи в реалност, че нещата при мен са постарому, само че той не може да го разбере, не желае даже да слуша какво му приказвам. Настоява, че всичко това е прикрито продължение на фантазията, в която съм изживял забележителна част от живота си. Никога не е разбирал изпарилия се облик на Пилето – чудния артикул на моето въображение, нужен за личната ми реинкарнация – който да стане причина моят живот още веднъж да придобие смисъл, а аз да си възвърна вярата в хората.
Най-накрая се отхвърля от по-нататъшни опити. Уайс убеждава армейското управление, че в никакъв случай няма да бъда в положение да се избавя от това алтер его, което е поело контрола над мен. Никога няма да му се удаде да разбере това, което ми се е случило. Но аз постепенно съзнавам, че е изцяло ненужно. Поне до момента в който се пробвах да му изяснявам какво е станало, разбрах повече за своя вътрешен живот, това, от което – уповавам се – ще покълне новият ми живот.
В края на краищата получавам седемдесет % неработоспособност, при изискване че един път на всеки две години ще пристигам във военната болница на надзорен обзор. Така че е открито публично, че не съставлявам опасност за никого, а моята по този начин наречена полуда е в лека форма, нещо неизлечимо. След уволнението ми от армията получавам вкупом заплащане за целия си престой в болничното заведение, а в добавка и още триста $ обезщетение.
Излизам от болничното заведение към този момент без жълтите си бумаги, само че по тази причина пък с над две хиляди зелени в джоба си. Докато съм неработоспособен, ще получавам всеки месец по двеста гущера. Трябва да благодаря за това на лекар Уайс. Успях да го убедя, че съм благополучен човек, а нещото, което назовава мои мечти, не ми оказва никакво отрицателно въздействие. В края на краищата сякаш останахме другари, доказателство за това бяха изискванията, при които съумях да се уволня.
Както го формулира Уайс, общо взето не съм напълно неработоспособен. Вероятно с цел да може, в случай че войната продължи, да ме изпратят назад на фронта. Моята неработоспособност има персонален темперамент. После, както нормално, следва дълъг диалог за това, че лудостта може да бъде разбирана двояко: в първия случай човек става рисков за обществото, в другия заболяването предиз-виква дискомфорт само за психологично болния и го отчуждава от обществото. Мога да бъде присъединен към втората група, само че наподобява, като че ли даже самият аз не си давам сметка за своето положение. Май единствено в армията могат да наговорят сходни нелепости.
Още не желая да се връщам у дома. По време на войната родителите ми се реалокираха в Калифорния. Знам, че са ме зарязали, уверени, че ще прекарам остатъка от живота си в някоя психиатрия. Полага ми се билет до мястото, където са ме взели на работа, или там, където се е преместило фамилията ми. Избирам си първата опция. Добре знам какво желая да направя в този момент. Армията ми заплаща пътуването до Филаделфия, където съм живял през цялото си детство, само че от влака, тръгнал от болничното заведение в Кентъки, слизам по пътя – във Форт Дикс в щата Ню Джърси.
Узнал съм, че армията организира търгове, по време на които се продават артикули от военния запас, а измежду тях джипове, които в никакъв случай не са излизали по пътищата, някои даже още са покрити със смазка. Военните инвалиди с повече от петдесет % неработоспособност имат преимущество на такива търгове.
Добирам се до мястото един ден преди търга, тъкмо сега, когато тоновете армейско снаряжение са стоварени от кораба. Прекарвам целия ден в търсене на неща, които са ми нужни. Искам да си купя преди всички джип, екипиран с допъл-нителни туби за вода и вериги за гумите, а още и две одеяла и водонепромокаем офицерски спален чувал. Въртя се в покрайнината, заговарям момчетата от транспортната колона и се срещам със обстановката. В края на краищата съумявам да намеря съвсем всичко, което ми е нужно.
Търгът би трябвало да се организира от някой си сержант Уолтърс, тъй че се постаравам да се срещна с него персонално. Изпиваме по няколко бири в бюфета, а по-късно Уолтърс намира за мен свободен нар в казармата. Както ми споделя, така и така множеството от наровете си стоят празни.
Уговаряме се, че Уолтърс ще напише в документите, че е продал на търга определения от мен джип, който е пристигнал с последната колона. Занасям четиристотин $ на офицера касиер. Уолтърс ми прибавя още тубите за вода, спалния чувал и одеялата. Изразходвам за това още петдесет $, от които двайсет отиват за платеца, и по този метод уреждаме търга. Джипът въобще не попада на него.
Привеждането на колата в редовност ми лишава няколко часа работа в сервиз. Повечето елементи, които биха могли да ръждясат от морската вода по време на прекъсвания в пристанище или пътуването през океана, са покрити със смазка или солидол. Премахването на този слой изисква адска работа. Момчетата от транспортната колона ми заемат всички нужни принадлежности, в това число ацетиленова горелка. Показват ми по какъв начин да работя с нея, и ме разпитват какво възнамерявам.
– Да мина с това знамение през задачите Щати, с цел да узная поради какво за малко не загинах.
Избухва смях, само че чувствам, че са на моя страна. Мога да разгадавам на тяхната помощ във всички инициативи срещу армията. Повечето чакат към този момент единствено да се уволнят, би трябвало още да си вземат съответното количество точки. " Службата за родината " дава едвам една точка за месец, тъй че всички ненавиждат армията с цялото си сърце. Разбирам ги доста добре.
Почти всякога, когато апелирам за някакъв нужен ми инструмент, слушам, че мога да го задържа за себе си, несъмнено ще ми потрябва по време на толкоз дългото странствуване. Инструментите, които свивам по този метод от армията, най-после напълват цяла кутия от боеприпаси.
Преправям джипа по този начин, че да загуби част от военния си темперамент. Упражнявам шофиране на полигон. Преди това в никакъв случай не съм си имал работа с моторно транспортно средство на четири колела. Момчетата стигат до извода, че несъмнено ми хлопа дъската, щом се поканвам да потегли на подобен дълъг път, а не умея да карам даже личната си кола. Сега всички ме считат за безобидна откачалка.
Оказва се обаче, че ми е нужно напълно малко време, с цел да науча всичко. Упражнявам се да паркирам и да върша другите маневри, които съгласно момчетата ще са ми нужни, с цел да взема шофьорска брошура. Вече съм не запомнил, че карането на кола може да бъде такова наслаждение. Момчетата ми изясняват, че би трябвало да записвам колата, да ми издадат регистрационни табели и да изкарам брошура. Може да се каже, че към този момент съм подготвен да се заема с всичко това. Първо обаче желая да построя сгъваем покрив и да открия хамак с подобаващите размери. Все отново имам намерение да пребивавам в този джип.
Успявам да намеря нужните ми материали в Трентън, в магазин за ветроходно съоръжение. Платното е крепко и е водоустойчиво, нормално от такова се шият покривала за лодки. Платът е доста тежък, по тази причина вземам решение да пожертвам и отивам да го взема от магазина с джипа. Използвам опцията да записвам колата, закупувам си краткотрайни регистрационни табели и ги завинтвам с присвоената отвертка.
Така и по този начин съм в транспортния отдел, запитвам дали бих могъл да се явя на изпит за шофьорска брошура в щата Ню Джърси. Искат да им показва предходната си брошура, споделям им, че съм прекарал последните четири години в армията и са ми я откраднали дружно с всичко останало. Показвам документите, че съм демобилизиран.
Налага се да си изобретявам още малко, само че най-после получавам образец от Закона за придвижване по пътищата на щата Ню Джърси. Уведомяват ме, че когато науча всичко, мога да се явя на теста. Излизам от постройката и сядам в джипа с брошурката в ръка. По-голямата част от закона е учредена на здравия разсъдък, тъй че след половин час вземам решение, че съм подготвен. Зад бюрото към този момент седи друга служителка, която ми дава формуляр – тест с отговори по желание. Попълвам го бързо и сбърквам единствено на три въпроса, като и трите се отнасят за локален закон на щата Ню Джърси, който не е чак толкоз логически.
Нямам остаряла шофьорска брошура, тъй че няма по какъв начин да я показва, по тази причина чиновниците упорстват, че би трябвало да се явя на на практика изпит пред изпитващ от транспортния отдел. Офисът е затворен след два часа, тъй че отивам да си купя нещо за ястие и сядам в джипа, употребявам опцията да ревизира фаровете срещу мъгла, стоповете и ръчната спирачка. Упражнявам се да включвам задвижването на четирите колела. При джиповете това е едно много особено умеене.
След известно време към мен се доближава мъж на междинна възраст, би трябвало да е този, който ще ме изпитва. Сядаме в колата, като той е очевидно сюрпризиран, че колата в действителност е джип. Хвърля едно око на регистрацията. Проверява километража – не са изминати и 100 благи.
– На търг в Дикс ли го купи?
– Да.
– Какъв % неработоспособност получи?
– Седемдесет %.
Започвам да се възнамерявам какво общо има всичко това с приемането на шофьорска брошура.
– В каква част?
Казвам му, а той ме поглежда деликатно. Надявам се, че това му е задоволително. Ако не е, ще стартира да неистина.
– Аз също, в сигналния корпус. Добре, да забележим можеш ли да се справяш с това страшилище. Не съм седял в такова от две години.
Завъртам ключа, включвам на първа и очаквам да ми каже какво би трябвало да върша. Първо преминавам през полигона зад постройката, а по-късно излизаме на улицата. Налага се да преодолея единствено няколко завоя, никакво паркиране на заден, никакви уловки. Изпитващият подписва картата, закачена на една поставка.
– Всичко е тъкмо. Но карай деликатно, помни, че войната към този момент свърши.
Помня. Подава ми картата и изскача от колата. По метода, по който излиза, разбирам, че това не му е първото седене в джип.
– Нареди се на опашката за гише Г, дано ти ревизират зрението и това би трябвало да е всичко. Тази бракма смуче бензина по този начин, като че ли го дават без пари, само че все пак е по-добра от множеството коли, които се движат по нашите пътища. Повечето джипове, създадени след четиридесет и пета, са отпадъци, а и останалите ги бива само за скрап.
– Мерси.
Спирам колата на паркинга и се връщам в постройката. На опашката съм трети, имам отлично зрение – двадесет точки от двадесет вероятни. Оставям своя фотография. Питат ме само на какъв адрес да изпратят шофьорската брошура. Давам адреса на сержант Уолтърс в Дикс. В момента Форт Дикс е единственият ми дом. Шофьорската брошура би трябвало да дойде до три-четири дни. Вероятно толкоз време ми би трябвало, с цел да си довърша работата. Получавам краткотрайна шофьорска брошура, която е годна тридесет дни.
Потеглям към централната част на Трентън. Чувствам се чудесно. Докато кара, водачът на джип има възприятието, че е част от автомобила, сходно нещо не може да се усети зад кормилото на друга кола. Докато бях във войската, карах главно през пущинаците или в ескорт, общо взето със скорост пет благи в час, в тъмното, без фарове, без да отронвам взор от алената светлинка върху бронята на движещата се пред мен кола. Подобна панорама може напряко да те хипнотизира.
Питам по какъв начин да стигна до магазина за бои. Попадам в голям склад, където закупувам общо пет галона багра за метал – една жълта с цвят на канарче, една бяла и три лимоненожълти. Купувам си и четки и разтворител. Искам самичък да си смеся боите, с цел да получа стремежи цвят. Вземам и един галон грунд, както и антикорозивна примес. Бих могъл да употребявам револвера от сервиза, само че избирам да оцветявам с четка, а и ми липсва предпочитание да затрупвам стъклата, гумите и всичко останало.
Паркирам колата в ъгъла на двора и с разтворителя махам мазната нечистотия от купето. Приготвям грунда и откакто почиствам купето още един път, се заемам със замазването на маслиненозелената багра, която се употребява за множеството военни коли и съоръжение. Антикорозионната примес има ръждивочервен цвят и още до момента в който го оцветявам с нея, джипът губи ненапълно военния си тип.
Убеден съм, че маслиненозелената багра сама по себе си е антикорозионна, само че аз имам намерение да изстискам и последните сили от джипа си и малко повече защитни ограничения няма да му навредят. Полагането на първия пласт ми лишава през целия ден. Шасито няма антикорозионна отбрана, по тази причина му отстранявам особено внимание и нанасям два пласта.
Боята съхне за два часа, тъй че един ден е задоволителен да го мина два пъти с нея. Когато завършвам, джипът продължава да наподобява като военна кола, само че не проличава сигурно дали е принадлежал на армията на Съединените щати.
На идната заран се заемам да смеся боите. Смесвам дребни порции от всеки цвят и тествам върху купето, с цел да видя по какъв начин ще наподобява, откакто изсъхне.
Привечер джипът наподобява на пъстър юрган. При всяко разбъркване усърдно си протоколирам какви пропорции съм употребявал. До вечерта боята е пресъхнал дотолкоз, че да мога да взема решение. Смесвам две елементи от жълтото като канарче и по една от бялото и от лимоненожълтото. Боята е скъпа, само че считам да поживея в това знамение много време и желая да го боядисам, както се поставя.
Докато разпространявам с четката готовата примес, стигам до извода, че съм взел вярното решение – джипът стартира да излъч-ва лична светлина.
Боядисвам усърдно и се убеждавам, че съм достигнал до всяко допустимо ъгълче. На този стадий вземам решение, че разграничителната дъска, облегалките на седалките и бронята ще боядисам с бяла багра, смесена с лимоненожълта, само че този път ще доминира бялото. Така се получава задоволително добър контрастност. Оставям шасито за най-после, там ще употребявам това, което ми е останало. И без друго няма да се вижда.
Момчетата от сервиза посрещат колата ми с аплодисменти.
– Сега джипът ти наподобява на великденско пиленце! – вика единият. – Трябва да му дадеш някакво име. Ако искаш, ще ти дам малко черна багра и ще можеш да напишеш името.
Нищо сходно не ми беше минало през мозъка, само че доста добре знаех по какъв начин желая да кръстя джипа си – ПЕПЕРУДАТА. Точно по този начин се усещам сега, това се пробвах да обясня на Уaйс. Досега се усещах, все едно съм живял в пашкул, който самичък съм изплел към себе си.
– Благодаря, Майк. Само да изсъхне и ще изрисувам името в профил. Черният надпис ще наподобява супер на жълтия декор.
– Как ще го кръстиш?
Казвам им какво съм решил, всички млъкват.
– Чувствам се като пеперуда, Майк. Ще си прехвърквам от цвят на цвят, без доста да му мисля и без да възнамерявам къде би трябвало да стигна. През последните четири години армията решаваше всичко вместо мен, в този момент съм подготвен да потегли на път самичък, без никаква цел.
В отговор слушам смях, само че момчетата към този момент се канят да тръгнат към лавката, с цел да приключат деня си с разредена войскова бира. Оставам самичък на двора и с удивление кръжа към чудото, което съм направил. Утре, като изсъхне боята, ще се заема с покрива. Бялото платно отлично ще си пасне с жълтата багра.
На идващия ден нарязвам платното и благодарение на Люк, момчето от транспортната колона, го прикрепвам на покрива. Окачвам и хамака, който купих в Трентън. Увивам се компактно в едно одеяло и го тествам. Би трябвало да ми е комфортно тук.
Сковавам сандък, който да напъхам откъм гърба, под сгънатия покрив, с цел да държа в него облекла и авариен чифт обувки. Искаше ми се да си имам и ледник, само че щеше да заеме доста място. Така че ще си закупувам ястие всеки ден и ще карам със себе си единствено облекла и принадлежности.
Свалям задната седалка и с ацетиленовата горелка режа поставката за картечница.
Не желая в колата ми да остане нищо, което да ми припомня за пукотевица. Монтирам на нейно място квадрат от дебела ламарина с размери шейсет на шейсет сантиметра. Намерих го зад бараката с принадлежности, заприказвах сержанта от колоната и го попитах дали мога да купя това нещо, а поглеждайки ту мен, ту моята Пеперуда, той поклати негативно глава.
– Цяла година се чудя какво да го върша, вземи го. Гледам, че си си построил къщурка на колела, бива си я. Ще вземеш ли някого със себе си?
– Не, това е работа за самичък човек.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1087)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ