Светият синод на БПЦ пред дипломатическо изпитание
В последното си издание от 18 ноември т.г. предаването „ Вяра и общество “ на Българска национална телевизия огласи новината, че за първи път Македонската православна черква признава за черква майка досега приеманата като нейна сестринска Българска православна черква. Готовността за тази събитийна стъпка е документирана в писмо на Македонската архиепископия до Св. Синод на БПЦ. То бе окачествено като невиждан „ исторически документ “, като „ значим исторически късмет, който не би трябвало да бъде проигран “.
Редкият „ исторически късмет “ обаче не изпълва припознатата църква-майка с безоблачно вдъхновение. Понеже над “благата ” новина тегнат и експлицитни условия, упоменати в писмото: “Македонската православна църква-Охридска архиепископия, ще припознае и признае Българската православна църква-Българска патриаршия, като Майка Църква, която първа приема и признава нейната автокефалност. Същата осведоми за нея и обръща внимание на казуса й пред Вселенската патриаршия и другите поместни Църкви, пред тях я съставлява и се застъпва за нея.
С подписването на този документ от главите на двете Църкви, се възвръща евхаристийното единение сред всички техни епископи, което ще бъде основа за безпроблемното възобновяване на евхаристийното единение и с епископите на останалите поместни православни Църкви.
За признаването и възобновяване на евхаристийното единение, Българският патриарх известява Вселенския патриарх, както и главите на другите поместни църкви “.
За око, непросветено в епистоларната специфичност на междуцърковната преписка, звучат повече императивно, в сравнение с пожелателно. Пък била и тази пожелателност настойчива…
И в случай че фактически българският патриарх Неофит реши да заеме „ мястото си на нравствен татко на двата народа – българския и македонския “, за което бива горещо призоваван, би следвало да поеме на плещите си тези тегоби, които му стоварват историческите тежнения. Негово Светейшество ще бъде подложен пред комплицирани дипломатически тествания, за които ще му се наложи да показва виртуозни умения.
В случай, че Българската православна черква „ дръзне “ да признае едностранно и самоволно македонската за автокефална, това едва ли ще бъде подминато с благосклонно примирение от останалите поместни православни църкви. Обратното – би провокирало ужас и брожения. Първата, която бурно би възроптала, е Сръбската православна черква. Знайно е, че тя декларира безапелационни искания за майчинството над македонската. И ето ви го българският патриарх подложен пред Соломоновския избор да уточни същинското кръвно роднинство, или рожбата да бъде посечена. Понеже таман такава орис се чака да споходи македонската черква, в случай че българската я признае за автокефална – сръбската да я стигматизира. Твърде верятна е и солидарната с нея позиция на съветската, гръцката и други някои поместни църкви, които надали ще си усложняват връзките с посестримите поради нечии двустранни разногласия за родство…
Следователно, с цел да се реализира този мощно възжелан от македонската и българската страна нравствен акт – отбраната на някогашния диоцез, са наложителни самообладание, мъдрост и такт, каквито БПЦ значително прояви под управлението на патриарх Максим при всичките несгоди, на които я подложи продължителният църковен ерес.
Колкото до македонската позиция, тя фактически е смела и почтена. И което не е за подценяване, изложена е в изключително подобаващ миг. Като „ извънредно удобен “ го дефинира някогашният шеф на Дирекцията по вероизповеданията Любомир Младенов. „ Това писмо на Македонската черква поддържа в нравствен проект Договора за добросъседство, който към този момент подписаха двете държавни управления. Непростимо е да пропуснем този исторически късмет. Патриарх Неофит би следвало да види в тези събития продължение на своята поредна работа и посредством персоналните си убеждения да докара нещата до добър край “.
Същата теза енергично отстоява от македонска страна и ръководителят на фондация „ Българска памет “ доктор Младен Врабевски, взел участие в авторството на писмото и негов предявител: „ Важното е в този момент да паднат духовните граници и да си сътрудничим. Втори подобен късмет няма да има. Апелирам към Българския патриарх да заеме мястото си на нравствен татко и да намерения, че от другата страна живеят наши духовни братя. Редно е да поддържа хората в Македония “, приканва деятелят, като загатва за срещи, извършени сред македонски и български клирици, само че българският Синод към момента не смеел да предприеме първата крачка…
Стъпките на Св. Синод биха били прекомерно показателни освен за родолюбивите устои на Българската православна черква, само че и по тази причина до каква степен тя е в положение да бъде съответна и в най-хубавия смисъл на думата, маневрена (дано това слово не смущава тънкообидния й слух) съгласно удобните геополитически веяния на момента. Та белким териториите на вечността и историчността, които тя величествено населява, не са изтъкани от редуващи се съвремия? Такова изпитателно съвремие чака от нея да бъде вписано в църковната история на едно духовно единство.
В очакване на Соломоновско решение
Когато във времена на човешко изтребване през Втората международна война Българската православна черква се явява първа застъпница за спасението на българските евреи, тя не е имала подозрения в правилността на дейностите си, нито страхове от следствията. Прави своя показателен исторически избор.
Днес БПЦ е изправена пред надалеч по-малко жертвоготовно тестване – да признае ли Македонската черква за родна щерка или “дипломатично ” да си затрае. Обществото чака Соломоновското й решение.
Редкият „ исторически късмет “ обаче не изпълва припознатата църква-майка с безоблачно вдъхновение. Понеже над “благата ” новина тегнат и експлицитни условия, упоменати в писмото: “Македонската православна църква-Охридска архиепископия, ще припознае и признае Българската православна църква-Българска патриаршия, като Майка Църква, която първа приема и признава нейната автокефалност. Същата осведоми за нея и обръща внимание на казуса й пред Вселенската патриаршия и другите поместни Църкви, пред тях я съставлява и се застъпва за нея.
С подписването на този документ от главите на двете Църкви, се възвръща евхаристийното единение сред всички техни епископи, което ще бъде основа за безпроблемното възобновяване на евхаристийното единение и с епископите на останалите поместни православни Църкви.
За признаването и възобновяване на евхаристийното единение, Българският патриарх известява Вселенския патриарх, както и главите на другите поместни църкви “.
За око, непросветено в епистоларната специфичност на междуцърковната преписка, звучат повече императивно, в сравнение с пожелателно. Пък била и тази пожелателност настойчива…
И в случай че фактически българският патриарх Неофит реши да заеме „ мястото си на нравствен татко на двата народа – българския и македонския “, за което бива горещо призоваван, би следвало да поеме на плещите си тези тегоби, които му стоварват историческите тежнения. Негово Светейшество ще бъде подложен пред комплицирани дипломатически тествания, за които ще му се наложи да показва виртуозни умения.
В случай, че Българската православна черква „ дръзне “ да признае едностранно и самоволно македонската за автокефална, това едва ли ще бъде подминато с благосклонно примирение от останалите поместни православни църкви. Обратното – би провокирало ужас и брожения. Първата, която бурно би възроптала, е Сръбската православна черква. Знайно е, че тя декларира безапелационни искания за майчинството над македонската. И ето ви го българският патриарх подложен пред Соломоновския избор да уточни същинското кръвно роднинство, или рожбата да бъде посечена. Понеже таман такава орис се чака да споходи македонската черква, в случай че българската я признае за автокефална – сръбската да я стигматизира. Твърде верятна е и солидарната с нея позиция на съветската, гръцката и други някои поместни църкви, които надали ще си усложняват връзките с посестримите поради нечии двустранни разногласия за родство…
Следователно, с цел да се реализира този мощно възжелан от македонската и българската страна нравствен акт – отбраната на някогашния диоцез, са наложителни самообладание, мъдрост и такт, каквито БПЦ значително прояви под управлението на патриарх Максим при всичките несгоди, на които я подложи продължителният църковен ерес.
Колкото до македонската позиция, тя фактически е смела и почтена. И което не е за подценяване, изложена е в изключително подобаващ миг. Като „ извънредно удобен “ го дефинира някогашният шеф на Дирекцията по вероизповеданията Любомир Младенов. „ Това писмо на Македонската черква поддържа в нравствен проект Договора за добросъседство, който към този момент подписаха двете държавни управления. Непростимо е да пропуснем този исторически късмет. Патриарх Неофит би следвало да види в тези събития продължение на своята поредна работа и посредством персоналните си убеждения да докара нещата до добър край “.
Същата теза енергично отстоява от македонска страна и ръководителят на фондация „ Българска памет “ доктор Младен Врабевски, взел участие в авторството на писмото и негов предявител: „ Важното е в този момент да паднат духовните граници и да си сътрудничим. Втори подобен късмет няма да има. Апелирам към Българския патриарх да заеме мястото си на нравствен татко и да намерения, че от другата страна живеят наши духовни братя. Редно е да поддържа хората в Македония “, приканва деятелят, като загатва за срещи, извършени сред македонски и български клирици, само че българският Синод към момента не смеел да предприеме първата крачка…
Стъпките на Св. Синод биха били прекомерно показателни освен за родолюбивите устои на Българската православна черква, само че и по тази причина до каква степен тя е в положение да бъде съответна и в най-хубавия смисъл на думата, маневрена (дано това слово не смущава тънкообидния й слух) съгласно удобните геополитически веяния на момента. Та белким териториите на вечността и историчността, които тя величествено населява, не са изтъкани от редуващи се съвремия? Такова изпитателно съвремие чака от нея да бъде вписано в църковната история на едно духовно единство.
В очакване на Соломоновско решение
Когато във времена на човешко изтребване през Втората международна война Българската православна черква се явява първа застъпница за спасението на българските евреи, тя не е имала подозрения в правилността на дейностите си, нито страхове от следствията. Прави своя показателен исторически избор.
Днес БПЦ е изправена пред надалеч по-малко жертвоготовно тестване – да признае ли Македонската черква за родна щерка или “дипломатично ” да си затрае. Обществото чака Соломоновското й решение.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ