Амедео Модилиани | Ще нарисувам очите ти, когато опозная душата ти
" В портретите на Амедео Модилиани, даже в автопортретите му, е запечатана не външността, а линията на душата - благородно изящна, изострена, гъвкава и рискова, сходна рог. Модилиани беше най-благородният талант на тази героична ера " ~ Жан Кокто
(Из записките на Кокто за Модилиани)
(Портретът на Кокто)
Рисунките на Амедео Модилиани са очебийно изящни. Той беше същинският благородник измежду нас. Неговата линия е едвам различима, съвсем призрачна и в никакъв случай не се пречупва. Тя минава всички трудности с ловкостта на сиамска котка. Модилиани не изтегля лицата, не акцентира тяхната несъразмерност, не избожда едното око, не издължава шията. Той просто вижда по този начин, усеща по този начин, той рисува по този начин!
Той непрестанно ни рисуваше, седнали по масичките в " Ротонда " (предполагам, че от този момент са останали безчет наши портрети!), както ни усещаше, виждаше, обичаше или ненавиждаше. Неговата рисунка е нещо като глух диалог. Диалогът на неговата линия с линията на модела. Модилиани беше като дърво, което не можеш да изтръгнеш от земята на Монпарнас - прекомерно крепко се беше вкоренило то!
Amedeo Modigliani
Модилиани беше хубав. Красив, умислен, сантиментален. Работеше в ателието на Кислинг, на улица " Жозеф Бара ", недалече от вкъщи, където Салмон към този момент димеше с лулата си измежду книгите, закрили стените от горната страна до долу.
Само да затворя очи, и ще видя нашия " Плас д'Арм ". А посред площада - Модилиани тъпче на място някакъв мечешки танц. Кислинг монотонно му мърмори: " Стига, Моди, хайде да си вървим! " Но Модилиани не желае. Тръска черните си къдрици: " Не, не и не! " Опитваме се да го убедим. Кислинг даже се мъчи със мощ. Хваща го за аления пояс и стартира да го дърпа. Тогава Модилиани трансформира позата. Вдига ръце над главата си по испански, щраква с пръсти, стартира да се върти. Червеният пояс се разпасва - безпределно дълъг е този пояс! Вбесен, Кислинг си потегля. Моди се смее злокобно и продължава мечешкия си танц, като че ли нищо не се е случило.
Докато рисуваше моят маслен портрет, ние се сприятелихме. Ходех да му театралнича в ателието на Кислинг - всеки ден в три часа. Всъщност, позирах и на двамата. На картината на Кислинг може да се види - на задния проект - рисуващият Пикасо с неговата черна карирана риза.
А портретът, който направи тогава Модилиани (за всяка своя работа той вземаше от пет до петнадесет франка), обиколи света. Той се популяризира. Но тогава ние не мислехме за славата. Никой от нас не поглеждаше към бъдещето и не мислеше за потомците. Просто искахме да работим и да живеем дружно. Отнасяхме се изцяло нехайно към бъдещето и даже не мислехме, че би трябвало да документираме сегашното. Направихме си няколко фотоси в кафе " Ротонда " и снимахме картините на Модилиани. И взехме решение, че това е изцяло задоволително.
Неговите портрети си наподобяват, също както си наподобяват девойките на Огюст Реноар. Той ни " изписваше " в един и същи жанр като архетип, който живееше надълбоко у него. И нормално предпочиташе модели, съзвучни на концепциите за мъжко и женско лице, което носеше у себе си.
И това лъжливо подобие караше невнимателният взор да бърка китаеца с китаеца, японеца с японеца, негъра с негъра. Като сходството сред фигурите по стените на египетските храмове. В Луксор, където бях дружно с младия египтолог Варийо, аз съумях да видя в една от фреските по какъв начин е изглеждало фамилията на фараона Сет Първи.
Модилиани, седнал на терасата на кафе " Ротонда ", нямаше нищо общо със занаятчиите, които с шапка под мишница ловят клиенти за моментални портрети. То ми припомня по-скоро презрителни и горди циганки, които по линията на ръката разчитат нашата орис.
Тези, които Модилиани нарисува, към този момент знаеха всичко за себе си. Линиите на художника им споделяха доста повече от всичко друго, също като многозначителните " Калиграми " на Гийом Аполинер. Както споделих, Модилиани не правеше портрети по поръчка. Чрез алкохолната си полуда и безумният си смях той се бранеше от досадните поклонници, които се оскърбяваха, щом видеха надменния му израз.
Към края на своя къс живот той стартира да бърза. Заключи се при своя другар Зборовски и картините му потекоха като река: дамски портрети, съблечени фигури. Този поток потегли по по страни и континенти, стигна до огромните музеи.
Нека в този момент други да опишат за неговите странности, за персоналната му драма. Аз се интересувам само от художника и от неговото творчество, изразяващо благородната чудноватост на неговата натура.
Кажете ми: има ли художник, даже и измежду най-уравновесените, в който да не се таи нещо шизофренично?...
Модилиани вместо да продава своите прелестни рисунки, ги подаряваше. И несъмнено заради тази причина по-късно този влъхва закупи славата на безумец...
1959, Париж
Източник: Литературен клуб
Картини: chinaoilpaintinggallery.com
