За истината и толерантността: Кой е воювал за освобождението на България през 1877-1878 г.?
В ненадейно разгорeлите се разногласия за това кой е взел участие в освобождението на България от турско иго по време на Руско-турската война от 1877-1878 година се прояви още веднъж особеното отношение на участниците на тази полемика към историята и съвременността.
Негово светейшество патриархът на Москва и цяла Русия Кирил прикани да възприемаме историята в цялата ѝ цялост и истина, само че да не прехвърляме в историческата действителност днешните политически пристрастености. И въпреки всичко, както се оказа, за мнозина днешни български политици, последващи " най-пресните " постмодернистски идеологически предписания (концепцията за " историческата приемливост ", " множествеността на истините ", " историческия релативизъм " и др.), историята е единствено метод за промяна на съвремието в избрани политически схеми.
На пръв взор в речта на президента на България Румен Радев всичко беше казано вярно: той прикани да пазим паметта за воините от многото нации, паднали на полята на тези отдавнашни сражения: руснаците, румънците, финландците, украинците, белорусите, поляците, литовците, сърбите и черногорците. " Историческата приемливост " е спазена и правилото за " множествеността на истините " не е нарушен. Само дето истината се губи...
Тук е нужна избрана историческа информация. Преди всичко неведнъж доста хора, изключително другите политически дейци отвън Русия, бъркат имената на едни или други съветски армейски поделения и националния състав на тези поделения. Например, в Руско-турската война от 1877-1878 година на Балканите измежду многото други са взели участие 42-ри пехотен Якутски полк, 44-ти пехотен Камчатски полк, 20-ти пехотен Галички полк, 11-ти драгунски Рижки полк, 8-ми драгунски Астрахански полк, 56-ти пехотен Житомирски полк [1], а в Кавказ е воювал 160-ти пехотен Абхазки полк.
Но това напълно не значи, че тези полкове са били набирани от якутите, камчадалите, галицийците, абхазците или от жителите на Рига, Астрахан, Житомир. Националният състав на тези и други постоянни военни единици е бил, несъмнено, разнороден, само че основата им са съставлявали съветски бойци. Освен това доста постоянно името на полка въобще не отговаряло на непрекъснатата му дислокация: " рижките " драгуни и " якутските " пехотинци били разквартирувани в гр. Кременец, Волинска губерния, Галичкият полк - в Житомир, Житомирският и Астраханският - в Тираспол, Камчатският - в Луцк, Абхазкият - в Казан, а пропуснатият от нас 52-ри пехотен Вилненски полк, който на пръв взор би трябвало да си " стои " в " литовския " Вилнюс и да се състои от литовци, в реалност бил дислоциран във Феодосия и през 1877-1878 година пазел кримското крайбрежие.
Трябва също по този начин да напомним, че през 1874 година в Русия била въведена всеобща военна работа, от която все още на Руско-турската война били освободени някои от поданиците на съветската корона, в частност жителите на Великото Финландско княжество, Северен Кавказ, Средна Азия и други обособени райони. Но във Финляндия и Кавказ съществували военни поделения, чийто състав се попълвал посредством рекрутиране на доброволци от жителите на тези райони: лейб-гвардейският 3-ти стрелкови Финландски батальон, Терекският, Закаталският, Кабардино-Кумикският и Дагестанските кавалерийски нередовни полкове и други.
Всички тези военни единици са взели участие в Руско-турската война от 1877-1878 година: Финският батальон и Терекският полк - на Балканите; Закаталският, Кабардино-Кумикският и трите Дагестански полкове - на Кавказкия фронт [2].
Следователно, в случай че изхождаме от историческата истина, то към листата на народите, изброени в речта на президента на България, би трябвало да се прибавят чеченците, аварците, кумиките, кабардинците, осетинците, ингушите, а в случай че си спомним и това, че офицерите на Финландския батальон са били шведи, то също и тях.
А също и остзейските (балтийските) немци, влизали в огромно количество в офицерския корпус на съветската войска. Пък и мнозина други. И таман тук поражда въпросът: за какво броят на упоменатите от президента на България нации се оказа толкоз стеснен? И един различен въпрос: за какво в този лист има вътрешно несъгласие? Та нали с изключение на поляците, които са се биели с турците в редиците на съветската войска, е имало и полски легион, който, в противен случай, е взел участие в боевете на страната на Османската империя. Или за това не би трябвало да си спомняме? Къде следователно е историческата истина? Или по-важна е " историческата приемливост "?
Отговорът на тези въпроси, както ми се коства, би трябвало да се търси не в историята, а в съвремието: изброени са нации, които са влизали в миналото в състава на Руската империя, само че понастоящем са държавообразуващи народи на самостоятелни страни, т.е. тук се подразбират не нации, а точно страни: Украйна, Беларус, Полша, Литва, Финландия.
С други думи, в самото това изброяване по начало е вложен прикрит " антиимперски " подтекст: почтена памет заслужават единствено тези нации, които са се " изтръгнали " от " съветския имперски терор ". Но нали в днешното западноевропейско схващане понятието " имперски " се отъждествява с понятието " съветски ", и затова " антиимперският " смисъл на това изявление съдържа важен антируски подтекст, извърнат както към предишното, по този начин и към сегашното. Историческите събития се употребяват единствено с една цел - първо, да се подчертае правилността на " европейския цивилизационен избор " и, второ, да се минимизира ролята и смисъла на Русия в историята и съвременността.
Тъкмо срещу за всички тези скрити антируски смисли се изрече Негово светейшество патриархът на Москва и цяла Русия Кирил, който сподели:
" Русия не обърна внимание на мнението на Европа. Движена от своята обич, отслабена и без никаква политическа поддръжка в света, тя стартира битката. Това е огромен образец за това по какъв начин духовната, културна взаимност надмогва политическия прагматизъм. Радвам се, че мога да кажа това. Не Полша, не Литва - Русия! Трудно ми беше да чувам всички тези позовавания на присъединяване на други страни в освобождението. Нито полският, нито литовският сейм не са взели участие във вземането на решение за оповестяване на война с Османската империя. Надявам се, че медиите ни чуват и ще предадат моето отчаяние от неправилната интерпретация ".
Разпалилата се след тези думи дискусия, стигаща в изявленията на някои български политици до грозни и недостойни за един честен човек изрази, единствено удостовери съществуването на посочените от нас скрити смисли. В публикацията си " Българската тирада на патриарха " докторът по политология Александър Шипков вярно означи, че " историческият релативизъм ", който толкоз очевидно се прояви в тази полемика, си слага за цел " да лиши Русия от правото на лична огромна история и като разследване от правото на модерна огромна политика.
Именно по тази причина в западната политизирана историография се организира поредно мисълта, че не Русия е индивид на всичките си огромни исторически победи, а обособените нации, влизали в нейния състав ". При това си коства да повторим: самият избор на тези " обособени " нации също съдържа мощен идеологически подтекст. Ето такава една селективна " историческа приемливост ".
Автор: Сергей Перевезенцев
Pravoslavie.ru
Бележки
[1] Вж.: Сборник материалов по русско-турецкой войне 1877-1878 гг. на Балканском полуострове. Вып. 11. СПб., 1898. С. 139-178.
[2] Вж.: Хронологический етюд участия л.-гв. 3-го Стрелкового финского батальона в акции срещу турок 1877-1878 гг. / Сост. штабс-кап. декор Вендт. Гельсингфорс, 1881; Лунтинен П. Военные формирования Финляндии в системе вооруженных сил Российской империи // Новая и новейшая история. 2002. № 5. С. 107-115; Санакоев М.П. Народы Кавказа и формирование иррегулярных частей в годы русско-турецкой войны 1877-1878 гг. // Известия Юго-Осетинского научно-исследовательского института АН Груз. ССР. Вып. 22. 1977. С. 41-51; Узарханов З.Г. Участие 3-го Дагестанского конно-иррегулярного полка в русско-турецкой войне 1877-1878 гг. // Известия Дагестанского государственного педагогического университета. Общественные и гуманитарные науки. 2011. № 2.
Негово светейшество патриархът на Москва и цяла Русия Кирил прикани да възприемаме историята в цялата ѝ цялост и истина, само че да не прехвърляме в историческата действителност днешните политически пристрастености. И въпреки всичко, както се оказа, за мнозина днешни български политици, последващи " най-пресните " постмодернистски идеологически предписания (концепцията за " историческата приемливост ", " множествеността на истините ", " историческия релативизъм " и др.), историята е единствено метод за промяна на съвремието в избрани политически схеми.
На пръв взор в речта на президента на България Румен Радев всичко беше казано вярно: той прикани да пазим паметта за воините от многото нации, паднали на полята на тези отдавнашни сражения: руснаците, румънците, финландците, украинците, белорусите, поляците, литовците, сърбите и черногорците. " Историческата приемливост " е спазена и правилото за " множествеността на истините " не е нарушен. Само дето истината се губи...
Тук е нужна избрана историческа информация. Преди всичко неведнъж доста хора, изключително другите политически дейци отвън Русия, бъркат имената на едни или други съветски армейски поделения и националния състав на тези поделения. Например, в Руско-турската война от 1877-1878 година на Балканите измежду многото други са взели участие 42-ри пехотен Якутски полк, 44-ти пехотен Камчатски полк, 20-ти пехотен Галички полк, 11-ти драгунски Рижки полк, 8-ми драгунски Астрахански полк, 56-ти пехотен Житомирски полк [1], а в Кавказ е воювал 160-ти пехотен Абхазки полк.
Но това напълно не значи, че тези полкове са били набирани от якутите, камчадалите, галицийците, абхазците или от жителите на Рига, Астрахан, Житомир. Националният състав на тези и други постоянни военни единици е бил, несъмнено, разнороден, само че основата им са съставлявали съветски бойци. Освен това доста постоянно името на полка въобще не отговаряло на непрекъснатата му дислокация: " рижките " драгуни и " якутските " пехотинци били разквартирувани в гр. Кременец, Волинска губерния, Галичкият полк - в Житомир, Житомирският и Астраханският - в Тираспол, Камчатският - в Луцк, Абхазкият - в Казан, а пропуснатият от нас 52-ри пехотен Вилненски полк, който на пръв взор би трябвало да си " стои " в " литовския " Вилнюс и да се състои от литовци, в реалност бил дислоциран във Феодосия и през 1877-1878 година пазел кримското крайбрежие.
Трябва също по този начин да напомним, че през 1874 година в Русия била въведена всеобща военна работа, от която все още на Руско-турската война били освободени някои от поданиците на съветската корона, в частност жителите на Великото Финландско княжество, Северен Кавказ, Средна Азия и други обособени райони. Но във Финляндия и Кавказ съществували военни поделения, чийто състав се попълвал посредством рекрутиране на доброволци от жителите на тези райони: лейб-гвардейският 3-ти стрелкови Финландски батальон, Терекският, Закаталският, Кабардино-Кумикският и Дагестанските кавалерийски нередовни полкове и други.
Всички тези военни единици са взели участие в Руско-турската война от 1877-1878 година: Финският батальон и Терекският полк - на Балканите; Закаталският, Кабардино-Кумикският и трите Дагестански полкове - на Кавказкия фронт [2].
Следователно, в случай че изхождаме от историческата истина, то към листата на народите, изброени в речта на президента на България, би трябвало да се прибавят чеченците, аварците, кумиките, кабардинците, осетинците, ингушите, а в случай че си спомним и това, че офицерите на Финландския батальон са били шведи, то също и тях.
А също и остзейските (балтийските) немци, влизали в огромно количество в офицерския корпус на съветската войска. Пък и мнозина други. И таман тук поражда въпросът: за какво броят на упоменатите от президента на България нации се оказа толкоз стеснен? И един различен въпрос: за какво в този лист има вътрешно несъгласие? Та нали с изключение на поляците, които са се биели с турците в редиците на съветската войска, е имало и полски легион, който, в противен случай, е взел участие в боевете на страната на Османската империя. Или за това не би трябвало да си спомняме? Къде следователно е историческата истина? Или по-важна е " историческата приемливост "?
Отговорът на тези въпроси, както ми се коства, би трябвало да се търси не в историята, а в съвремието: изброени са нации, които са влизали в миналото в състава на Руската империя, само че понастоящем са държавообразуващи народи на самостоятелни страни, т.е. тук се подразбират не нации, а точно страни: Украйна, Беларус, Полша, Литва, Финландия.
С други думи, в самото това изброяване по начало е вложен прикрит " антиимперски " подтекст: почтена памет заслужават единствено тези нации, които са се " изтръгнали " от " съветския имперски терор ". Но нали в днешното западноевропейско схващане понятието " имперски " се отъждествява с понятието " съветски ", и затова " антиимперският " смисъл на това изявление съдържа важен антируски подтекст, извърнат както към предишното, по този начин и към сегашното. Историческите събития се употребяват единствено с една цел - първо, да се подчертае правилността на " европейския цивилизационен избор " и, второ, да се минимизира ролята и смисъла на Русия в историята и съвременността.
Тъкмо срещу за всички тези скрити антируски смисли се изрече Негово светейшество патриархът на Москва и цяла Русия Кирил, който сподели:
" Русия не обърна внимание на мнението на Европа. Движена от своята обич, отслабена и без никаква политическа поддръжка в света, тя стартира битката. Това е огромен образец за това по какъв начин духовната, културна взаимност надмогва политическия прагматизъм. Радвам се, че мога да кажа това. Не Полша, не Литва - Русия! Трудно ми беше да чувам всички тези позовавания на присъединяване на други страни в освобождението. Нито полският, нито литовският сейм не са взели участие във вземането на решение за оповестяване на война с Османската империя. Надявам се, че медиите ни чуват и ще предадат моето отчаяние от неправилната интерпретация ".
Разпалилата се след тези думи дискусия, стигаща в изявленията на някои български политици до грозни и недостойни за един честен човек изрази, единствено удостовери съществуването на посочените от нас скрити смисли. В публикацията си " Българската тирада на патриарха " докторът по политология Александър Шипков вярно означи, че " историческият релативизъм ", който толкоз очевидно се прояви в тази полемика, си слага за цел " да лиши Русия от правото на лична огромна история и като разследване от правото на модерна огромна политика.
Именно по тази причина в западната политизирана историография се организира поредно мисълта, че не Русия е индивид на всичките си огромни исторически победи, а обособените нации, влизали в нейния състав ". При това си коства да повторим: самият избор на тези " обособени " нации също съдържа мощен идеологически подтекст. Ето такава една селективна " историческа приемливост ".
Автор: Сергей Перевезенцев
Pravoslavie.ru
Бележки
[1] Вж.: Сборник материалов по русско-турецкой войне 1877-1878 гг. на Балканском полуострове. Вып. 11. СПб., 1898. С. 139-178.
[2] Вж.: Хронологический етюд участия л.-гв. 3-го Стрелкового финского батальона в акции срещу турок 1877-1878 гг. / Сост. штабс-кап. декор Вендт. Гельсингфорс, 1881; Лунтинен П. Военные формирования Финляндии в системе вооруженных сил Российской империи // Новая и новейшая история. 2002. № 5. С. 107-115; Санакоев М.П. Народы Кавказа и формирование иррегулярных частей в годы русско-турецкой войны 1877-1878 гг. // Известия Юго-Осетинского научно-исследовательского института АН Груз. ССР. Вып. 22. 1977. С. 41-51; Узарханов З.Г. Участие 3-го Дагестанского конно-иррегулярного полка в русско-турецкой войне 1877-1878 гг. // Известия Дагестанского государственного педагогического университета. Общественные и гуманитарные науки. 2011. № 2.
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ