В началото на XIX и XX век е имало достатъчно

В началото на XIX и XX век е имало задоволително работни оферти за всеки юноша, който желал да изкарва прехраната си. Мнозина са били принудени да работят, откакто обществената система не била задоволително развита, а също така огромна част от обществото живее в цялостна беднотия, затова всяко дете получава работа, от време на време и такава, която редуцира фрапантно живота с 20-30 години. Историята на брейкърите не е обвързвана с известния танц и електронната музика, а с мините за въглища. Практикува се най-често в Съединени американски щати и Англия.

В множеството случаи, миньорите, които се пенсионират, най-често предлагат своите деца с вярата, че приходите в фамилията ще продължат да идват. В края на XVI век Чарлз I не разрешава на жителите си да секат дърва за отопление, дървесината ще бъде предопределена за кралския флот, а новообразуваната междинна класа стартира да изисква доста повече, в сравнение с короната може да предложи. Нуждата от стъкло се усеща от ден на ден, а за изработката му е нужна висока температура, която до този миг се е постигала само и единствено посредством дървесина. Много скоро майсторите насочват вниманието си към въглищата. Нуждата им доближава нови висоти, затова се отварят и нови работни позиции.

Снимка: By George Bretz (1842-1895) – This file is from the UMBC Photographers & Collections Index.Accession no.: 73-02-009, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1970860

Оказва се, че процесът за рандеман на въглища се разделя на няколко дяла. Поради непрекъснатото съчетание на въглищата с други камъни, служащите са принудени да ги отделят от скалите. Следователно целият развой минава в раздробяването на камъни, до момента в който се стигне до потребната руда. Принципно в зората на въглищата, никой не е отделял изключително внимание на качеството на рудата, само че с появяването на фабриките, от ден на ден искания започвали да удрят съществено миньорите. Тогава миньорите получават големите си чукове, с които да стартират да раздробяват скалата и да доближават до колкото се може повече въглища. По-големите части се събират и изпращат на повърхността.

По-малките части, най-малко при започване на XIX век не се считали за скъпи и оставали в мината. Проблемът е, че новите машини имали характерни пещи и огромните части не се събирали, затова е належащо още едно звено в процеса – дребните момчета. Тяхната роля е да чупят огромните части и да са сигурни, че могат да преминат през тъкмо обособена дупка, която е идентична с резервоара за зареждане на машината. Поставени на поточната линия, всяка по-голяма руда прекосявала през серия удари с чук, с цел да се раздроби. Следващата линия служащи трябвало да отделя частите на ръка и надлежно при потребност да продължи да ги раздробява. И по този начин в мината стартират да влизат момчета на възраст сред 8 и 12-годишна възраст. Младежите стартират работа някъде през 1866 година и в идващите години ще прекарват към 10 работни часа, шест дни в седмицата с чукче в ръка, на малко дървено столче, очаквайки рудата да дойде по линията.

Момчетата могат да стопират поточната линия, като стопират парата на машината с ботуша си, до момента в който отстраняват ненужните останки. Повечето момчета би трябвало да работят без ръкавици и постоянно напущат работа с по-малко пръсти, в сравнение с са имали първоначално. Някои се простят с ръце и крайници. Фаталните случаи също не са изключени и постоянно някой от служащите е затиснат от поточната линия. Липсата на каквото и да е било защитно облекло продължава с астма и вероятно черната болест на белия дроб. Да не приказваме, че натровените със серен сулфид също не са малко, изключително откакто въглищата се мият с вода. Киселината бързо оставя следи и по ръцете на трудещите се, а в случай че има отворена рана, скоро предстоят и други натравяния. Много скоро лекарите стартират да лекуват деца и бързо насочват общественото внимание към този проблем.

Благодарение на тях и обстоятелството, че прекалено много младежи умират, в Пенсилвания излиза закон през 1885 година и не разрешава наемането на момчета под 12-годишна възраст в мините. Практически това не оказва помощ изключително, множеството притежатели фалшифицират картоните на момчетата, а в случай че това не се прави от притежателя, фамилиите непринудено обричали децата си на сигурна гибел, тъй като бедността си казвала тежката дума. Според статистиката, която е съществено пресилена, повече от 20 000 души умират по този метод, освен това единствено в Пенсилвания.

През 1907 година се оказва, че работят към 24 000 деца в мините. Едва при започване на XX век стартира да се работи върху консолидираното на нова технология, която да отстрани напълно детския труд, само че за жалост, този развой е прекомерно муден. На финала се оказва, че не работните закони стартират да избавят децата, а наложителното обучение, което стартира да се постанова от ден на ден. Те самите осъзнават, че са значима работна мощ и доста скоро стартират да образуват млади работен съюзи. Впрочем не би трябвало да забравяме, че сходни процеси водят до разнообразни стачки, в това число и клането в Латимер.

Снимка: By George Bretz (1842-1895) – This file is from the UMBC Photographers & Collections Index.Accession no.: 73-02-335, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1970855

Въпросното е проведено на 10 септември 1897 година и повече от 300-400 служителя на мината на Калвин Пардье излизат на протест, множеството са пристигнали от Източна Европа и Германия. Шерифите ще прекарат цялостен следобяд в залози какъв брой миньора ще гръмнат. Когато стачката доближава до Латимер, полицията – към 150 души – откриват огън по протестиращите, убивайки 19 души и ранявайки още 17-49 други.