В началото на Втората Световна война, Японската империя може да

В началото на Втората Световна война, Японската империя може да се счита за един от участниците с софтуерен скок напред. Дълго време техният Mitsubishi Zero е най-бързият изтребител, а да не приказваме, че в доста връзки се конкурира непосредствено с немския Massershmitt. С напредването на войната излиза наяве, че силата остава в Съединени американски щати като страна с допустимо най-голяма промишленост, по отношение на Европа. Оказва се, че всеки един спор се печели с стопанска система.

Японците изостават в редица връзки към края на войната, изключително откакто още веднъж влизат в стълкновение с ограничаване запаси. Когато американците стартират да настъпват, броят на изтребителите е доста по-скромен, само че неналичието на далекобойни бомбардировачи не може да бъде пренебрегната. Имперските Военновъздушни сили разполагат единствено с 2-моторен аероплан, който може да покрива междинни дистанции.

Очакваното идване на американската войска идва и с още нещо – вярата, че плаването до крайбрежията на Япония ще отнеме време и подводниците на империята ще съумеят да лимитират доста съперника по време на нахлуване. Именно Mitsubishi G3М и G4M ще завоюват доверието на японските Военновъздушни сили. Самолетите потапят крайцера „ Принца на Уелс “ и круийзера „ Репулс “ на 10 декември 1941 година Именно тогава инженерите въпреки всичко ще слагат проектите за по-голям и още по-стабилен аероплан с дълъг полет. По това време никой в Япония няма опита и в никакъв случай не е тествал сходна машина, само че опитът демонстрира, че в случай че Япония не може да го направи, най-вероятно и никой различен няма да се оправи с тази задача.

Първият показан първообраз се появява на пистата още през 1938 година и е изменен трансконтинентален пътнически аероплан. Япония употребява Douglas DC-4E за комерсиални полети, тъй като американските самолетоносачи го виждат като прекомерно тежък, с доста слаб мотор и доста скъпа поддръжка, както и последна цена. Компанията би трябвало да почисти някои от главните си проблеми, само че преди да стартира да натрупа загуби, Япония е подготвена да закупи прототипите и да си заплати индустриалната цена. Веднъж откакто са докарани първите прототипи, един в действителност влиза публично в комерсиалната флота. Още преди да направи няколко месеца в приложимост, японците вземат решение, че към този момент няма смисъл да поддържат тази версия и го прибират назад в армията. Веднага махат старите мотори и го изпращат в компанията Накаджима за разглеждане и усъвършенствания.

След към две години G5N Shinzan ще бъде показан. Името му значи „ Дълбоката планина “. Размерите са впечатляващи, само че по-важното е, че самолетът може да се похвали с впечатляваща товароносимост. След като разузнаването схваща, че комерсиалните транспортни самолети се преоборудват за тежки бомбардировачи, с изключение на кодовото име „ Лиз “, стартират да мислят и по какъв начин да саботират целия развой. Така или другояче японците още не са обърнали внимание на високото тегло и обстоятелството, че няма задоволително мощ. Двигателите са 4 на брой и са особено създадени от Накаджима Мамори. Всеки един от тях работи с 14 цилиндъра и може да генерира към 1870 конски сили – за образец днешният в пъти по-модерен мотор на Bugatti Chiron разполага с 2 цилиндъра повече и мощ близка до тази на самолетния мотор. Японците нямат отговор на проблемите. Скоростта е ниска и създават едвам 6 прототипа.

Около 1943 година към този момент има особено условие на японската войска да се създаде тежък бомбардировач, който да покрива по-сериозни разстояние и да дава отговор на американската технология. По това време са пленени близо три Боинга Б-17 – Летяща цитадела и то при започване на войната във Филипините. Технологията е още веднъж прегледана, а и този аероплан, в чиято разработка взе участие даже българин, може да развие скорост от над 700 км./ч и да измине повече от 7000 километра разстояние. Предоставените модели се изследват и на 23 октомври 1944 година след близо 18 месеца в разработка, японските инженери дават G8N Renzan (Планинско разстояние). Освен прилични размери, самолетът се оказва и доста по-лек по отношение на американския си другар. Може да излети без никакви проблеми от всяка писта и въпреки да не е тествано или доказано, японците са на мнение, че може да излети и от самолетоносач.

Смело изказване, само че този път Накаджима Хомаре има решение на всички проблеми. Неговите четири мотора разполагат с 18 цилиндъра всеки, на помощ е сложена и турбина, която носи финалната мощ от 2000 конски сили или към 25% повече, по отношение на първият бомбардировач. Скоростта е основна, тъй като по този начин даже изтребителите могат да срещнат проблеми в преследването – колкото по-висока е скоростта, толкоз повече неточности се вършат. Рензан също се приближава до мечтаните 7000 километра разстояние.

За да е несъмнено, че един екипаж може да излети и да се върне, японците обръщат доста внимание на отбраната. Съгласете се, че в края на Втората Световна война и японците имат липса на фрагменти. Следователно са сложени 6 20-милиметрови оръдия – съвсем във всяка една точка на самолета, 2 13-милиметров картечници в носа, и  13-милиметрови картечници на двете страни. Най-вероятно вдъхновението е пристигнало от американския B-17, само че даже и по този начин, бойният боеприпас е в действителност впечатляващ.

През 1943 година няма нищо, което да промени или спре японците да стартират своята разработка, само че през 1944 година ходът на войната е в друга посока. Япония би трябвало да премине в отбрана и армията към този момент няма никакво предпочитание да приключва този план. Нуждата от стратегически бомбардировачи просто е немислима. Материалите и лекият алуминий също стартират да изчезват, а това към този момент е особена неволя. Всеки един запас се насочва и влага в по-леките изтребители. За да се охладят всевъзможни шансове, американските Боинг Б-29 ще прелетят и ще унищожат японската промишленост и някои от заводите, които се пробват да произведат нужните елементи.

Мечтата за напълно и даже свирепо японско оръжие ще завърши с обстоятелството, че Рензан в никакъв случай не е приключен и след войната никой не си спомня за него. Той умира на чертожните дъски, както и като първообраз след редица американски набези.

За благополучие единствено един от прототипите е непокътнат и евакуиран чак в Съединени американски щати. Инженерите там ще открият редица проблеми и дизайнерски неточности, само че най-вероятно японците са щели да ги изчистят. Това е последният по-мащабен план на японската авиация по време на Втората Световна война, който в вярното време може да наклони везните, само че в никакъв случай не вижда бойни дейности.