Писателката Теодора Димова: Втора военна Пасха frognews.bg
В началото на Страстната седмица беше излъчен репортаж за 31 украински деца, върнати след дълги премеждия при своите родственици в Украйна, откакто са били отведени в следени от Русия региони. Кадрите със срещата, прегръдките, сълзите сред децата и родителите бяха неизразими, мисля, че в никакъв случай няма да мога да ги не помни. Имаше бездънно обезсърчение от претърпяната насилствена разлъка, имаше и отвъдна наслада от това, че още веднъж са дружно, че могат да се прегърнат, да заплачат в тази прегръдка. Как най-тежкото, най-страшното и най-съкровеното се събират в едно и основават това покъртващо прекарване!
В
края на предишното лято огромна група деца от Херсонска област отпътуват на безвъзмезден 24-дневен лагер в Крим. Родителите се радват на тази опция за децата си, с цел да могат те да се откъснат от тягостната конюнктура на войната. Истината се оказва друга. Децата споделят:
„ Казаха ни, че няма да се върнем вкъщи. Че ще ни отведат в различен лагер. Пратиха ни по стаите. Плаках извънредно доста. “
„ Учеха ни всякакви работи за Русия… Искаха да пеем химна, а който откажеше трябваше да написа пояснение. “
„ Всеки ден ни споделяха, че родителите ни са се отказали от нас, че никой не ни желае. “
Децата са живели в неприятни условия, местили са ги от лагер на лагер, някои са сменяли местонахождението си пет пъти за пет месеца, в стаите е имало плъхове и хлебарки, непокорните са измъчвани, бити са с стоманени пръчки, държани са с часове в тъмни изби. И най-страшното – казвали са им, че родителите им са се отказали от тях, че те ще бъдат осиновени.
Това е една от най-болезнените прочувствени точки за едно дете – че е нежелано, че родителите му се отхвърлят от него, че ще бъде осиновено от други. Едва ли може да се изобрети нещо по-жестоко и травматично. Това е все едно танк да мине през детската душeвност.
По оценки на наблюдаващи, откогато Русия нахлу в Украйна през февруари предходната година, над 19 000 украински деца от окупирани от съветските сили украински територии са били отведени в Русия. Москва твърди, че те са били превозени поради личната им сигурност. Многобройните спънки за връщането на тези 31 деца демонстрира каква е истината. Връщането става мъчно, тъй като всяко върнато дете е недвусмислено доказателство за закононарушенията на техните похитители.
Освободените 31 деца са единствено дребна част от всички отвлечени. Акцията по тяхното избавяне припомня спасяването от Холокоста. Спасяването даже на един живот е наслада. Но насладата за избавените не понижава болката от хилядите погубени животи. През Страстната седмица човешките премеждия се смесват със страданията на Христос. Но човешките премеждия не престават и през Светлата седмица, когато честваме Възкресението на Христос. Човешката безсърдечност вгорчава Възкресението. Спасените деца ще честват в прегръдките на родителите си, само че хилядите други остават в задушаващата болежка на насилственото сирачество.
Внезапно и изведнъж да бъдеш жертван на сирачество. Това е болката на Богородица в подножието на Кръста, в случай че тя милостиво не беше претворена от Сина ѝ с думите „ Жено, ето наследник ти “.
Това е сирачеството на Разпети петък, в който след дванайсетте Евангелия трагичният роман е стигнал до такава степен, че гробът на Христос е запечатан и римските бойци се разполагат към него, с цел да го охраняват. Това е глухата тишина на обезвъздушеното пространство на най-мъртвия ден, в който даже песента на птиците е скръбна, а небето е погребален покров, спуснат над света.
Въображението ме поведе по тази пътека и не ме остави на мира. Искали са да ги създадат модерни еничари. Искали са да заличат паметта им за отечеството им, за дома им, за родителите им, за ласката, за любовта, желали са да ги дресират като невъзмутими бойци, които след време да се върнат в родината си като убийци.
Как съзнанието на едно 10–12 годишно дете устоява на този напън, на тази камара от боязън, оскърбление, смут и тъга, по какъв начин не се пречупва и не умира, по какъв начин физически не умира, по какъв начин съумява да се просмуче в съзнанието на едно душевно премазано дете, че това може би не е правилно, че това е операция, че това не е истина, а истината е, че има родители, които не са се отказали от него, които го чакат, които го обичат. Кои са тези толкоз тесни като капиляри пътеки, по които паметта и истината съумяват да се просмучат и да влеят мощ, опозиция, резистентност в едно премазано детско схващане.
Това е положението на пасажерите за Емаус преди очите им да се отворят и съзнанието им да се проясни, това е вроденото ни познание, че Бог е до нас, че Христос върви паралелно до нас, въпреки и ние да не Го виждаме и да не Го познаваме със замъглените си очи.
Божията обич ли е това, за която няма невъзможни неща? Светият Дух ли е подкрепял тези деца? Ангелите им хранители ли са бдели над тях?
За повторно, откогато стартира войната, претърпяваме Страстната седмица и Пасхалната наслада на нейния декор. За повторно Христовите премеждия и страданията на украинския народ се сливат в съзнанието ми в едно и ме карат в нравствен шок да мълча и да не преставам да недоумявам, да не преставам да не мога да допускам на безумието на тази война, която, ето, става известно, че се води и против украинските деца.
Ще натъжим Христа, в случай че не се радваме на Неговото възкресение. Ще Го натъжим не по-малко, в случай че не ни боли за страдащите от войната деца. Радостта и болката се смесват. Така е постоянно в живота, единствено че в този момент тези усеща са доста по-сгъстени.
Теодора Димова,
В
края на предишното лято огромна група деца от Херсонска област отпътуват на безвъзмезден 24-дневен лагер в Крим. Родителите се радват на тази опция за децата си, с цел да могат те да се откъснат от тягостната конюнктура на войната. Истината се оказва друга. Децата споделят:
„ Казаха ни, че няма да се върнем вкъщи. Че ще ни отведат в различен лагер. Пратиха ни по стаите. Плаках извънредно доста. “
„ Учеха ни всякакви работи за Русия… Искаха да пеем химна, а който откажеше трябваше да написа пояснение. “
„ Всеки ден ни споделяха, че родителите ни са се отказали от нас, че никой не ни желае. “
Децата са живели в неприятни условия, местили са ги от лагер на лагер, някои са сменяли местонахождението си пет пъти за пет месеца, в стаите е имало плъхове и хлебарки, непокорните са измъчвани, бити са с стоманени пръчки, държани са с часове в тъмни изби. И най-страшното – казвали са им, че родителите им са се отказали от тях, че те ще бъдат осиновени.
Това е една от най-болезнените прочувствени точки за едно дете – че е нежелано, че родителите му се отхвърлят от него, че ще бъде осиновено от други. Едва ли може да се изобрети нещо по-жестоко и травматично. Това е все едно танк да мине през детската душeвност.
По оценки на наблюдаващи, откогато Русия нахлу в Украйна през февруари предходната година, над 19 000 украински деца от окупирани от съветските сили украински територии са били отведени в Русия. Москва твърди, че те са били превозени поради личната им сигурност. Многобройните спънки за връщането на тези 31 деца демонстрира каква е истината. Връщането става мъчно, тъй като всяко върнато дете е недвусмислено доказателство за закононарушенията на техните похитители.
Освободените 31 деца са единствено дребна част от всички отвлечени. Акцията по тяхното избавяне припомня спасяването от Холокоста. Спасяването даже на един живот е наслада. Но насладата за избавените не понижава болката от хилядите погубени животи. През Страстната седмица човешките премеждия се смесват със страданията на Христос. Но човешките премеждия не престават и през Светлата седмица, когато честваме Възкресението на Христос. Човешката безсърдечност вгорчава Възкресението. Спасените деца ще честват в прегръдките на родителите си, само че хилядите други остават в задушаващата болежка на насилственото сирачество.
Внезапно и изведнъж да бъдеш жертван на сирачество. Това е болката на Богородица в подножието на Кръста, в случай че тя милостиво не беше претворена от Сина ѝ с думите „ Жено, ето наследник ти “.
Това е сирачеството на Разпети петък, в който след дванайсетте Евангелия трагичният роман е стигнал до такава степен, че гробът на Христос е запечатан и римските бойци се разполагат към него, с цел да го охраняват. Това е глухата тишина на обезвъздушеното пространство на най-мъртвия ден, в който даже песента на птиците е скръбна, а небето е погребален покров, спуснат над света.
Въображението ме поведе по тази пътека и не ме остави на мира. Искали са да ги създадат модерни еничари. Искали са да заличат паметта им за отечеството им, за дома им, за родителите им, за ласката, за любовта, желали са да ги дресират като невъзмутими бойци, които след време да се върнат в родината си като убийци.
Как съзнанието на едно 10–12 годишно дете устоява на този напън, на тази камара от боязън, оскърбление, смут и тъга, по какъв начин не се пречупва и не умира, по какъв начин физически не умира, по какъв начин съумява да се просмуче в съзнанието на едно душевно премазано дете, че това може би не е правилно, че това е операция, че това не е истина, а истината е, че има родители, които не са се отказали от него, които го чакат, които го обичат. Кои са тези толкоз тесни като капиляри пътеки, по които паметта и истината съумяват да се просмучат и да влеят мощ, опозиция, резистентност в едно премазано детско схващане.
Това е положението на пасажерите за Емаус преди очите им да се отворят и съзнанието им да се проясни, това е вроденото ни познание, че Бог е до нас, че Христос върви паралелно до нас, въпреки и ние да не Го виждаме и да не Го познаваме със замъглените си очи.
Божията обич ли е това, за която няма невъзможни неща? Светият Дух ли е подкрепял тези деца? Ангелите им хранители ли са бдели над тях?
За повторно, откогато стартира войната, претърпяваме Страстната седмица и Пасхалната наслада на нейния декор. За повторно Христовите премеждия и страданията на украинския народ се сливат в съзнанието ми в едно и ме карат в нравствен шок да мълча и да не преставам да недоумявам, да не преставам да не мога да допускам на безумието на тази война, която, ето, става известно, че се води и против украинските деца.
Ще натъжим Христа, в случай че не се радваме на Неговото възкресение. Ще Го натъжим не по-малко, в случай че не ни боли за страдащите от войната деца. Радостта и болката се смесват. Така е постоянно в живота, единствено че в този момент тези усеща са доста по-сгъстени.
Теодора Димова,
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ