Васил Славов с премиера на емигрантската книга „Строфи на Кръвта“
В началото на септември, Васил Славов - един от най-забележителните модерни български майстори на словото, ще показа на софийската Алея на книгата своята автобиографична книга " Строфи на кръвта ". За премиерата Славов идва от Питсбърг, Съединени американски щати, където живее и твори през последните години. В продължение на два дни - на 8 и 9 септември ще посреща другари и фенове, и ще дава подписи на щанда на ИК " Знаци " в Шатра 44 пред НДК. Следват министър председатели на книгата в Сливен и в Бургас.
Faktor.bg чийто създател е Васил Славов (виж фрагмент от романа, б.р.) показва на своите читатели диалог с създателя на „ Атерна прес “.
АП: Г-н Славов, феновете на високата лирика у нас ви познават най-вече като създател на поетични текстове. Последната ви белетристична творба „ Записки на препарирания “ излиза преди повече от две десетилетия. Какво ви накара да се обърнете още веднъж към прозата?
- Някой беше споделил, че „ романът е поетично произведение “ (в условието си за “tranquility of spirit ” – и това е Достоевски), някъде другаде се загатва, че „ би трябвало да бъдеш стихотворец постоянно... даже и в писането на прозаичност “. Казванията са казвания, доста и разнообразни са те, само че за мен връщането към това, което условно назоваваме „ прозаичност “ бе нужда от вдишване на мирис, опция да „ усмиря “ (и не съвсем) демоните и братовчедите им, контурите и сенките на моята Витоша в един допустим и търпелив разказ. Защото през днешния ден работата ми със стих е мъчителна и изисква доста сила. Е, това е, в случай че си приел, че „ в поезията винага би трябвало да има „ something that is barbaric, vast and wild ”. А аз съм приел това за себе си.
АП: Как бихте дефинирали стилистично и композиционно новата си творба? Привидната контраст на заглавието „ Строфи на кръвта “ несъмнено отпраща читателя към литературния род на поезията.
- „ Строфите “ в заглавието илюстрират някои от тези поетични „ разсичания “, които позволявам в текста си. Мисълта и опита в артикулиране на претърпяно носят своя емоционалност, а тя от своя страна постанова избран темп и конструкция. Да, мисля че има лирика или най-малко непокътнато посегателство към лирика в тази книга. Белетристичното следване на текст дава опция за вербален „ leeway ” (неангажираност, свободност) тук-там. При поезията е напълно друго. Отдавна към този момент не считам, че съществува дефинирана „ межда “ сред един или различен жанр/изказ. Неотдавна препрочитах Фокнър. Тези повтарящи се словестни „ маркери “ в „ The Sound and the Fury ”, да вземем за пример. Типични за ритъма и структурата на класическа лирика. Е, пък нали и самият той споделя за себе си, че е несполучлив стихотворец... Какво ли би било, в случай че се считаше за сполучлив подобен? Какво ли би било в случай че Джойс бе траял да написа стихове след 1932 година, или Д.Х. Лорънс да довърши стиха за китовете си, или Вирджиния Улф да не отиде при приятелите си (Some people go to priests, others to poetry… I…to my friends – V.W.)
АП: Вие от дълго време живеете и творите в Съединени американски щати, към този момент повече от три десетилетия. Как географската „ изолираност “ се отразява върху стила на писане и тематичността на творбите ви?
- Дочаках, а през днешния ден и трансферирам Христовата възраст на емигрантството си. Не мисля, че по-късно остава ново прекосяване.
Остава само преосмисляне. А „ откъснатостта “, както казвате вие, подарява бляскавост, видения. Това бе и повода за написването на тази книга. Завръщането към тези, притулени в зной, просеки на града и планината ми, към скъпите на сърцето ми, поели с небесните си ладии, към тези крайбрежия на кръвта, които би трябвало да се запазят. Разбира се сходно връщане е не напълно фриволно за мен. Това посегателство към минало и сън носи изповедните си откровения. За положително или за зло. Помагала ми е „ нямостта “, дистанцията и в огромна степен изолацията ми. Далеко съм бил от цялостни трапези и празни приказки. А сходна отдалеченост изисква дисциплинираност. Лишава те от непотребни празнословия. Чисти сходна „ нямост “. Чисто и свирепо става. Някак.Това в кръга на шегата.
Единственото ми безпокойствие е в това, че не съм сигурен дали в града ми още има куче, което може да ни познае. Аргос чака стопанина си двадесет години. И си отива с наслада. Имаше едно такова кученце, в къщата на Савата, под Генко на „ Галичица “ в махалата ми. Ама си отиде то. Може би секвоите в „ Лозенец “ имат търпението да ни дочакат. Ще ги попитам стигна ли до града си.
За Итака не ни остана куче.
АП: Това книга за емиграцията ли е, и в случай че да, има ли връзка сред „ Строфи на кръвта “ и емблематичната за българското емигрантство творба на Атанас Славов „ С трева обрасли “?
- Написаното от мен в тази книга е опит за продължение на един разговор с татко ми Атанас Славов, връщане към фамилната история, към този момент преекспонирана в последващи генерации, послепис на „ С трева обрасли “, оповестена през 1983г. в Париж. Разбира се, изказът и словесната драска са разнообразни. Поисках да се върна и към тези линии, които оформяха пространства в края на 89-та и малко по-късно (времето на заминаването ми), към мемоари и разчитания, които илюстрираха упованието, очакванията на нашето потомство, които осмисляха изстраданото на поколенията преди нас. И тези срещи с хора, намерили мощ да се възправят в безспорната си назадничавост към корупция и компромис; връщане към спомен за заплатилите с въздуха и слънцето си за това високо отстояване. Прелистване на историята на рода ми, на околните ми. Благодарност за мен бяха срещите и преписките ми от това време – с Благой Тренев, Ванцети Василев, Марин Пундев, Михаил Симеонов, доктор Любомир Канов, Милчо Левиев, Атанас Згалевски... Благодарен съм, че срещнах тези хора. Благодарност за мен е и опцията да поддържам връзка и до през днешния ден с учителите ми на лирика, с най-красивите словеса, творени на езика ни, с несправедливата хубост на тази наша българска земя. А предходната пролет, в някакво най-накрая умерено завръщане, видях за пръв път полетата с канола малко след Карнобат. Жълтите полета. Пропускани 33 години. Изумителност!
А провисналите тела, татуирани паласки, гнусните джуки, продажността и егоизма на тази хищна каста, която оформя изкривения облик на днешния български политик?... Всичко това ще отмине! Защото зад нас са родовете ни, тъй като до нас са околните и скъпите ни. И образецът им. Защото усилието да възпиташ и да завещаеш достолепие – не остава на вятъра.
И тук мисля, че е значимо да кажем дума, да споделим облик, да не премълчим изстраданото. Защото децата и внуците ни би трябвало да знаят за това. Защото няма остарели и нови стойности, има само отговорност в отстояването им. В тази книга съм се опитал да дам своя личен прочит на запомнено и преминато... Доколкото мога.
АП: Как виждате себе си като създател? Кое ви държи безсънен? Има ли нещо, което не знаем за създателя Васил Славов?
- Мисля, че интерпретацията на званието „ създател “ се намира само в разчитането на „ сътвореното “ от него. Стиховете, които се опитваш да сложиш на лист са твоята присъда. И признание. А за будността? Вероятно е насладата, че още мога да беседвам с хора, които оценявам и обичам. С близки и другари, пред които съм виновен.
АП: Как читателите могат да си набират книгата ви?
- В края на август 2023 книгата ще може да се поръча от книжарниците в България. А за тези, които биха показали интерес в Съединени американски щати и Канада, поръчка може да бъде направена от уеб страницата на „ Атерна Прес “ (aternapress.com). Книгата ще бъде показана и на „ Алея на Книгата – София “, 4-10септември, 2023 на щанда на ИК „ Знаци “. След това предстоят срещи в Сливен – на 11 октомври и в Бургас – на 17 октомври.
АП: Желаем ви триумф и плодотворни срещи с читателската публика.
- Благодаря ви. Бих желал да употребявам случая и да благодаря на издателя ми Румяна Емануилиду и ИК „ Знаци “ за отношението и толерантността им и на прелестните създатели, които откриха сърце и отношение и поддържаха безусловно тази книга. Благодаря на Неда Антонова, Недялко Славов, Димитър Христов, Никола Иванов.
И до неотдавна.
Faktor.bg чийто създател е Васил Славов (виж фрагмент от романа, б.р.) показва на своите читатели диалог с създателя на „ Атерна прес “.
АП: Г-н Славов, феновете на високата лирика у нас ви познават най-вече като създател на поетични текстове. Последната ви белетристична творба „ Записки на препарирания “ излиза преди повече от две десетилетия. Какво ви накара да се обърнете още веднъж към прозата?
- Някой беше споделил, че „ романът е поетично произведение “ (в условието си за “tranquility of spirit ” – и това е Достоевски), някъде другаде се загатва, че „ би трябвало да бъдеш стихотворец постоянно... даже и в писането на прозаичност “. Казванията са казвания, доста и разнообразни са те, само че за мен връщането към това, което условно назоваваме „ прозаичност “ бе нужда от вдишване на мирис, опция да „ усмиря “ (и не съвсем) демоните и братовчедите им, контурите и сенките на моята Витоша в един допустим и търпелив разказ. Защото през днешния ден работата ми със стих е мъчителна и изисква доста сила. Е, това е, в случай че си приел, че „ в поезията винага би трябвало да има „ something that is barbaric, vast and wild ”. А аз съм приел това за себе си.
АП: Как бихте дефинирали стилистично и композиционно новата си творба? Привидната контраст на заглавието „ Строфи на кръвта “ несъмнено отпраща читателя към литературния род на поезията.
- „ Строфите “ в заглавието илюстрират някои от тези поетични „ разсичания “, които позволявам в текста си. Мисълта и опита в артикулиране на претърпяно носят своя емоционалност, а тя от своя страна постанова избран темп и конструкция. Да, мисля че има лирика или най-малко непокътнато посегателство към лирика в тази книга. Белетристичното следване на текст дава опция за вербален „ leeway ” (неангажираност, свободност) тук-там. При поезията е напълно друго. Отдавна към този момент не считам, че съществува дефинирана „ межда “ сред един или различен жанр/изказ. Неотдавна препрочитах Фокнър. Тези повтарящи се словестни „ маркери “ в „ The Sound and the Fury ”, да вземем за пример. Типични за ритъма и структурата на класическа лирика. Е, пък нали и самият той споделя за себе си, че е несполучлив стихотворец... Какво ли би било, в случай че се считаше за сполучлив подобен? Какво ли би било в случай че Джойс бе траял да написа стихове след 1932 година, или Д.Х. Лорънс да довърши стиха за китовете си, или Вирджиния Улф да не отиде при приятелите си (Some people go to priests, others to poetry… I…to my friends – V.W.)
АП: Вие от дълго време живеете и творите в Съединени американски щати, към този момент повече от три десетилетия. Как географската „ изолираност “ се отразява върху стила на писане и тематичността на творбите ви?
- Дочаках, а през днешния ден и трансферирам Христовата възраст на емигрантството си. Не мисля, че по-късно остава ново прекосяване.
Остава само преосмисляне. А „ откъснатостта “, както казвате вие, подарява бляскавост, видения. Това бе и повода за написването на тази книга. Завръщането към тези, притулени в зной, просеки на града и планината ми, към скъпите на сърцето ми, поели с небесните си ладии, към тези крайбрежия на кръвта, които би трябвало да се запазят. Разбира се сходно връщане е не напълно фриволно за мен. Това посегателство към минало и сън носи изповедните си откровения. За положително или за зло. Помагала ми е „ нямостта “, дистанцията и в огромна степен изолацията ми. Далеко съм бил от цялостни трапези и празни приказки. А сходна отдалеченост изисква дисциплинираност. Лишава те от непотребни празнословия. Чисти сходна „ нямост “. Чисто и свирепо става. Някак.Това в кръга на шегата.
Единственото ми безпокойствие е в това, че не съм сигурен дали в града ми още има куче, което може да ни познае. Аргос чака стопанина си двадесет години. И си отива с наслада. Имаше едно такова кученце, в къщата на Савата, под Генко на „ Галичица “ в махалата ми. Ама си отиде то. Може би секвоите в „ Лозенец “ имат търпението да ни дочакат. Ще ги попитам стигна ли до града си.
За Итака не ни остана куче.
АП: Това книга за емиграцията ли е, и в случай че да, има ли връзка сред „ Строфи на кръвта “ и емблематичната за българското емигрантство творба на Атанас Славов „ С трева обрасли “?
- Написаното от мен в тази книга е опит за продължение на един разговор с татко ми Атанас Славов, връщане към фамилната история, към този момент преекспонирана в последващи генерации, послепис на „ С трева обрасли “, оповестена през 1983г. в Париж. Разбира се, изказът и словесната драска са разнообразни. Поисках да се върна и към тези линии, които оформяха пространства в края на 89-та и малко по-късно (времето на заминаването ми), към мемоари и разчитания, които илюстрираха упованието, очакванията на нашето потомство, които осмисляха изстраданото на поколенията преди нас. И тези срещи с хора, намерили мощ да се възправят в безспорната си назадничавост към корупция и компромис; връщане към спомен за заплатилите с въздуха и слънцето си за това високо отстояване. Прелистване на историята на рода ми, на околните ми. Благодарност за мен бяха срещите и преписките ми от това време – с Благой Тренев, Ванцети Василев, Марин Пундев, Михаил Симеонов, доктор Любомир Канов, Милчо Левиев, Атанас Згалевски... Благодарен съм, че срещнах тези хора. Благодарност за мен е и опцията да поддържам връзка и до през днешния ден с учителите ми на лирика, с най-красивите словеса, творени на езика ни, с несправедливата хубост на тази наша българска земя. А предходната пролет, в някакво най-накрая умерено завръщане, видях за пръв път полетата с канола малко след Карнобат. Жълтите полета. Пропускани 33 години. Изумителност!
А провисналите тела, татуирани паласки, гнусните джуки, продажността и егоизма на тази хищна каста, която оформя изкривения облик на днешния български политик?... Всичко това ще отмине! Защото зад нас са родовете ни, тъй като до нас са околните и скъпите ни. И образецът им. Защото усилието да възпиташ и да завещаеш достолепие – не остава на вятъра.
И тук мисля, че е значимо да кажем дума, да споделим облик, да не премълчим изстраданото. Защото децата и внуците ни би трябвало да знаят за това. Защото няма остарели и нови стойности, има само отговорност в отстояването им. В тази книга съм се опитал да дам своя личен прочит на запомнено и преминато... Доколкото мога.
АП: Как виждате себе си като създател? Кое ви държи безсънен? Има ли нещо, което не знаем за създателя Васил Славов?
- Мисля, че интерпретацията на званието „ създател “ се намира само в разчитането на „ сътвореното “ от него. Стиховете, които се опитваш да сложиш на лист са твоята присъда. И признание. А за будността? Вероятно е насладата, че още мога да беседвам с хора, които оценявам и обичам. С близки и другари, пред които съм виновен.
АП: Как читателите могат да си набират книгата ви?
- В края на август 2023 книгата ще може да се поръча от книжарниците в България. А за тези, които биха показали интерес в Съединени американски щати и Канада, поръчка може да бъде направена от уеб страницата на „ Атерна Прес “ (aternapress.com). Книгата ще бъде показана и на „ Алея на Книгата – София “, 4-10септември, 2023 на щанда на ИК „ Знаци “. След това предстоят срещи в Сливен – на 11 октомври и в Бургас – на 17 октомври.
АП: Желаем ви триумф и плодотворни срещи с читателската публика.
- Благодаря ви. Бих желал да употребявам случая и да благодаря на издателя ми Румяна Емануилиду и ИК „ Знаци “ за отношението и толерантността им и на прелестните създатели, които откриха сърце и отношение и поддържаха безусловно тази книга. Благодаря на Неда Антонова, Недялко Славов, Димитър Христов, Никола Иванов.
И до неотдавна.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ