В началото на 90-те години, когато Михаил Горбачов окончателно вижда,

В началото на 90-те години, когато Михаил Горбачов дефинитивно вижда, че Съюз на съветските социалистически републики не може да оцелее още дълго време, изключително откакто единственото посочено развиване на социалистическата империя може да се забележи единствено във военната промишленост, решението е повече от ясно – остарелият режим е надвит от капитализма и идеологията за тъждество и приятелство просто не може да се случи.

По това време се вижда публичното неодобрение и всеки спътник проговаря за своята самостоятелност. Много скоро ще стартира пропукването на крепостта и последната вяра на Сърбия за съществуващата братска Югославия, издигната напълно на фантазията и експанзията, ще излети през прозореца. По това време Кремъл се пробва да откри рационално решение и да резервира контрола си върху своите територии, убеждавайки ги, че разпадането ще бъде една условност и остарелият режим ще продължи.

Истината е, че има прекалено много искащи, които желаят страната им да продължи да се развива независимо и без старите методологии на подслушване, нарушение на човешки права и още доста други сходни. Точно тук доближаваме и до един необикновен миг от историята, който ни връща обратно през 1940 година със основаването на Молдовския ССР. Години по-късно местоположението към Бесарабия и Северна Буковина ще се върне като проблем през 1990 година Преди да се стигне до разпада, Молдовският район се счита за част от Украинския, само че доста скоро жителите на Дубъсари ще имат напълно друга концепция. Те желаят да бъдат част от Румъния и в същото време срещат проблемите с съветските бежанци, като по време на Съюз на съветските социалистически републики има придвижвания на популация във всички райони.

Във въпросният, съгласно публични данни са налични към 39.9 % от молдовци и още към 53.8% руснаци и украинци. С оглед на това, че е бил молдовски район, сепаратистите са подготвени да мислят нови проекти за самостоятелност – етническата приемливост е изгубила чара си още преди появяването на спора. През 1989 година в района се одобряват два закона – формалният език става молдовски, а по-късно се връща румънската латиница. След като самият Чаушеско отваря границите и взема решение, че придвижването сред молдовци и румънци може да се случи, множеството рускоговорящи поданици стартират да подозират един нов съюз. Скоро точно те ще стартират митинги, с които ще се показват за евентуални жертви и няма да желаят съюзи да се построяват на база етнос.

Съдът продължава да отхвърля сходна концепция и скоро се образуват две обособени придвижвания – едно в Гагаузия и още едно в Приднестровието. Лидерите там декларират самоуверено, че желаят да бъдат отцепени, да се признае съветският език за формален и също така да бъдат приети като републики, които бързо да се закачат назад за Съюз на съветските социалистически републики. През 1990 година Приднестровска Молдовска Съветска Социалистическа република се назовава единствено Приднестровие и след това сменя името си на Транснистрия на съветски. Горбачов е подготвен да ги разпознае, само че главните сили на страните, от които се намират отцепниците, Молдова даже не ги включва като тематика, до момента в който останали самостоятелни части земя като Нагорни Карабах ще се пробват да употребяват силите на Съюз на съветските социалистически републики, с цел да продължат да съществуват.

На 2 ноември 1990 година молдовското държавно управление и сепаратистите стартират първите по-агресивни дейности. Срещата е в Дубъсари, където една от локалните дами съумява да влезе в офиса на основния прокурор и да стои там няколко часа в митинг. Полицията е изпратена да разчисти блокадите, сложени от жители, които се пробват да отделят моста на река Днестър. Опитите за спокойно привършване на демонстрацията не съумяват да се случат и полицията е принудена да отговори с огън.

Трима души са убити по време на престрелката и още 13 са ранени. Това ще са първите жертви на спора. С това обаче не завършва всичко, тъй като през 1991 година ще се направи опит за руски прелом. Провалът е обезпечен, само че още по-изненадващото е, че Молдова има голямо предпочитание да реши проблемите един път вечно. На първо място афишира пакта Молотов-Рибентроп за изцяло недействителен и като подобен, подписан напълно от тогавашната Нацистка Германия и Съюз на съветските социалистически републики, не може да се употребява като какъвто и да е ограничител, а наложените наказания там не би трябвало да се ползват по никакъв метод. Проблемът е, че огромна част от територията, която се окупира от Съюз на съветските социалистически републики през 1940 година, е останала в територията на Украйна и би трябвало да се върне на Молдова.

Няма внимание и малко на брой даже се интересуват от мнението на новата и самостоятелна дребна страна, която не може да съставлява никаква опасност. Защо? По това време Молдова към момента не има никаква войска. Започва да я основава едвам при започване на 1992 година при натиска от евентуален спор. Новият молдовски парламент публично желае от Съюз на съветските социалистически републики да се постави завършек на незаконната окупация, да се изтеглят руските бойци и всички да продължат да съществуват малко по-нормално. На 29 август 1991 година Транснистрия изпраща своя самостоятелен водач Игор Смирнов, както и още трима други делегати в Киев. Там са поканени на среща с Леонид Кравчук. Смирнов и Андрей Чебан са задържани незабавно и изпратени в Молдова, където влизат в пандиза.

Жените на самостоятелната територия лягат под релсите на влакове и стартират да стачкуват, очаквайки завръщането на своите задържани събратя. След като Молдова стартира да основава войска, доникъде на юли разполага с към 25-35 хиляди души. Изпратени са военни съветници от Румъния, оръжие и други средства. По същото време 14-та охранителна войска на Русия се намира на територията на новосформираната отцепена територия и няма нищо срещу да помогне на жителите там, като тренира към 9000 души – множеството са служители на реда и доброволци.

Последните идват от Кубан, Сибир и доста други далечни територии. Те би трябвало да поддържат сепаратистите. До март 1992 година са разполага с близо 12 000 души. През декември молдовските управляващи съумяват да задържат лейтенант-генерал Яковлев, който се намира на украинска територия и е упрекнат в помощ на Преднистровската Молдовска Република – ПМР. Преди да стартират договарянията, напрежението се покачва и води до първите бойни дейности. Опитът да се прекоси мост Лунга е още един на 13 декември 1991 година и още веднъж остава изцяло непокътнат. На 2 март 1992 година Молдова публично влиза във война против ПМР и за още по-голям цвят на събитието – това е и датата за приемане в Организация на обединените нации.

След като шефът на Милицията Игор Шипченко е погубен от младеж, Молдовската полиция е публично упрекната в това закононарушение. Пристигналите протестиращи нахлуват в полицейското ръководство и задържат 26-те служители на реда, като главната концепция на тогавашния президент Мирцея Снегур е да спре каквито и да е въоръжени спорове. Почти във всяко едно село се доближава до сходни проблеми, като доста скоро ще пристигна време и за провеждането на публични бойни дейности. Това се случва в град Бендери, когато управляващите се пробват да върнат своите позиции. Именно там има опит за задържане на силите. Арестуваният майор Йермаков стимулира бранителите на ПМР да отговорят с огън по полицейското ръководство и Молдовското държавно управление приканва своята войска да влезе в града. Дежурните борби по улиците ще доведат и до цивилни жертви.

Молдовското радио оповестява за вероятно нахлуване от три съветски танка с съветски байрак, които са принадлежали на 14-та охранителна войска и не са съумели да се развихрят в града. Четвъртия танк е обезвреден при прецизен изстрел по веригите. Руското държавно управление ще излезе с изказване, че машините са били иззети от сепаратистите. Молдовците са изморени от опитите непрекъснато да търпят агресора си, който апропо играе ролята на жертва и още веднъж се насочват към град Тираспол, в това време съветски формален канал предизвестява жителите да се изправят на пердах и да атакуван град Бендер, където могат да задържат нападателите. За няколко дни елементи от града са завладени, в това число и центъра. На 22 юни 1992 година 14-та войска е подготвена да премине Днестър и да навлезе в Молдова. Молдовската войска изпраща няколко самолета, които да унищожат моста сред Бендер и Тираспол. Макар и задачата да не е изумена тъкмо, вредите го вършат рисков за прекосяване.

По същото време, като членка на Организация на обединените нации, Молдова желае помощ против съветските сепаратисти в територията, само че не получава съвсем никакъв отговор и слаб интерес. По това време излизат и данни по отношение на унищожаването на домове на молдовци, които отхвърлят да изоставен страната или  да одобряват новия фиктивен режим. Напрежението продължава да пораства, до момента в който в действителност не се доближава до принуждение. Сепаратистите водят война по линията на партизанските правила и много постоянно съумяват да се проявят като същински майстори, до момента в който обаче не стигнем до идващия по-сериозен проблем, който в това отношение предизвиква още главоболия на молдовците. Битката публично завършва след 3-дневно стълкновение и декларация за прекратяването на огъня.

Един от потърпевшите, които по този начин или другояче са принудени да Илие Илъшку – румънски молдовец, който в следствие е наказан от ПМР и считан за изменник, нарушил редица кодекси и подкопавайки новото държавно управление. Към това са добавени и няколко присъди за ликвидиране, като на финала съдът ще го изпрати за 12-15 години тежък труд. Мъжът съумява да съди държавното управление на Русия и Молдова в Хага и по-късно да откри свободата си. Той е единственият политик, който стои в пандиза до 2000 година и продължава да е избиран от Народното събрание на Молдова като представител, получава румънско поданство, както и молдовско, само че е освободен чак през 2001 година

Символите на социализма към момента могат да бъдат видяни.

През 2005 година съветската войска е помолена да напусне до идната година, до момента в който регионът в никакъв случай не получава своята публична самостоятелност, само че продължава да се счита за „ административно-териториално образувание във форма на република в състава на Република Молдова “. Също по този начин през идната година се организира референдум, в който районът би трябвало да избере дали да бъде част от Молдова или от Русия, въпреки и да се намира покрай Украйна. Според информацията, жителите на ПМР са предпочели да бъдат част от Русия, въпреки и самата правота на референдума да се оспорва и до през днешния ден.