Сменя ли Борисов курса?
В проблема " Скрипал " министър председателят Борисов надроби външнополитическа каша - поради дребни вътрешнополитически сметки. Той възприе съветската позиция в абсурда и по този начин слага под въпрос проевропейския си курс, написа Даниел Смилов за " Дойче веле ".
Позицията на българското държавно управление по случая „ Скрипал “ беше продадена безболезнено на хората в страната – „ снишаваме се “, заобикаляме „ ескалация “, „ ще си приказваме и с едните, и с другите “, „ заобикаляме нова Студена война “.
Тази позиция обаче може да има трайни, отрицателни последствия за страната. Накратко – тя разрушава доверието на главните ни сътрудници от Европейски Съюз и НАТО, и ни трансформира в комфортна цел за провокации от страна на Русия. С неразбираемото си държание ние се самоизолираме в Европа и сътворяваме усещане, че се стремим към малоценен, непълен статут в евроатлантическите организации.
Факт 1: Англия – основна страна от Европейски Съюз и НАТО - смята, че е жертва на съветска провокация. Тя споделя невиждано количество разследваща информация с сътрудниците си и чака от тях поддръжка посредством взаимни дипломатически дейности. Европейски Съюз и НАТО - и над 20 страни членки, сред които всички съществени сътрудници - смятат, че дадената информация е задоволителна за експулсиране на съветски дипломати. Това се прави като сигнал към света, че сходно държание няма да се толерира в Европейски Съюз. България – дружно с периферно малцинство от страни - взема решение да не експулсира съветски дипломати.
Факт 2: Причините, които държавното управление на Борисов акцентира за решението си, се свеждат до „ липса на задоволително доказателства “. Това е съветската теза по случая „ Скрипал “. Австрия, която също не експулсира съветски посланик, споделя изцяло позицията на Англия и не оспорва показаните доказателства. Тя акцентира, че ще се въздържи от експулсиране, тъй като е неутрална страна (не е членка на НАТО) и Виена е седалище на ОССЕ, което може да се употребява като платформа за договаряния с Русия. Т.е. България освен не се солидаризира с останалите съществени свои сътрудници, само че и възприема съветската позиция към абсурда едно към едно.
Факт 3: Вместо да експулсира дипломати, България привиква своя дипломат в Москва за съвещания. Той обаче ще бъде върнат след Великден назад, тъй като трябвало да открие галерия в съветската столица. С този мотив българската позиция придобива и леко неуместен темперамент.
Факт 4: През цялото време София твърди, че решението ѝ следва от обстоятелството на ротационното председателство на Съвета на Европейски Съюз. Това просто не е правилно. Като ръководител имаме ангажимент да работим за постигането на обща европейска позиция по въпроса. Заставайки на страната на периферно малцинство, в действителност ние пречим на постигането на консенсус.
Ползите и вредите
Вредите от тази позиция са ясни – спад на доверие у сътрудниците и засилени съмнения, че страната може да играе ролята на Троянски кон на Русия. Дали този спад на доверие ще е трайна наклонност зависи и от държанието ни оттук насетне. Но не може да се спори, че с решението си не сме подобрили имиджа си на Запад – в противен случай, влошихме го. В тази обстановка, когато чакаме да ни одобряват в еврозоната, Шенген, банков съюз и така нататък, позицията ни по „ Скрипал “ явно не работи за нас.
На фона на тези действителни вреди се акцентират възможни бъдещи изгоди от два типа. Първо, твърди се, че България по този метод би могла да посредничи сред Европейски Съюз и Русия. Самото разбиране „ медиатор “ обаче приказва, че се самоизключваме от Европейски Съюз. Нещо повече, по какъв начин бихме могли да сме „ медиатор “, когато пазиме съветската теза за неналичието на „ задоволително доказателства “? България оказа помощ на Европейски Съюз в договарянията с Ердоган, тъй като бяхме на същите позиции като сътрудниците си. В връзките с Русия по проблема „ Скрипал “ ще сме безполезни, в случай че не нездравословни за Европейски Съюз, тъй като съдържателно сме в другия тим.
Второ, твърди се, че не би трябвало да гоним съветски дипломати, тъй като желаеме да осъществяваме взаимни енергийни планове. Това са обаче разнообразни неща – в случай че тези планове са съобразени с разпоредбите и са взаимноизгодни, те могат да се осъществят със или без „ Скрипал “. Проблемът е, че е противоречива тяхната доходност. Те сигурно ще донесат изгоди за избрани локални лобита, само че е евентуално да се окажат неизгодни за страната. Особено спорен е АЕЦ „ Белене “, за който даже Българска академия на науките – против два милиона от държавното управление - не съумя да създаде безапелационен отчет, че централата в миналото ще е на облага. А и да не забравяме, че такива огромни съветски планове най-вероятно ще упражняват дълготрайно, съществено (корупционно) въздействие върху българските държавни управления.
Вътрешнополитическите сметки
Тази външнополитическа каша е в действителност плод на вътрешнополитически сметки. От една страна Борисов не желае да загуби евентуални русофилски гласове, чиято готовност го изплаши във връзка на Истанбулската спогодба. От друга страна той привикна да „ балансира “ и взе да го прави даже по въпроси, по които не може и не трябва да се балансира. Тъй като Българска социалистическа партия се измести мощно в антиевропейска, проруска посока, Борисов ги последва, с цел да остане в „ центъра “ на политическата сцена. Така обаче той слага под въпрос нещо до момента стабилно в ГЕРБ – следването на ясна проевропейска линия. Промяната уплаши Цветан Цветанов, който вярно осъзна, че с нея ГЕРБ няма да завоюва нови гласове, само че сигурно ще загуби симпатизанти.
Като цяло въпросът „ Скрипал “ сподели вътрешните ограничавания на политиката на „ балансиране “, водена от Борисов. Този, който балансира, в действителност няма личен курс, а се въздейства мощно от позицията на другите. Затова все още външната политика на България наподобява по този начин, все едно е дело на Волен Сидеров. Балансьорът рискува да стигне единствено доникъде на определения маршрут обаче. А в множеството случаи това е еднакво на „ до средата “.
Позицията на българското държавно управление по случая „ Скрипал “ беше продадена безболезнено на хората в страната – „ снишаваме се “, заобикаляме „ ескалация “, „ ще си приказваме и с едните, и с другите “, „ заобикаляме нова Студена война “.
Тази позиция обаче може да има трайни, отрицателни последствия за страната. Накратко – тя разрушава доверието на главните ни сътрудници от Европейски Съюз и НАТО, и ни трансформира в комфортна цел за провокации от страна на Русия. С неразбираемото си държание ние се самоизолираме в Европа и сътворяваме усещане, че се стремим към малоценен, непълен статут в евроатлантическите организации.
Факт 1: Англия – основна страна от Европейски Съюз и НАТО - смята, че е жертва на съветска провокация. Тя споделя невиждано количество разследваща информация с сътрудниците си и чака от тях поддръжка посредством взаимни дипломатически дейности. Европейски Съюз и НАТО - и над 20 страни членки, сред които всички съществени сътрудници - смятат, че дадената информация е задоволителна за експулсиране на съветски дипломати. Това се прави като сигнал към света, че сходно държание няма да се толерира в Европейски Съюз. България – дружно с периферно малцинство от страни - взема решение да не експулсира съветски дипломати.
Факт 2: Причините, които държавното управление на Борисов акцентира за решението си, се свеждат до „ липса на задоволително доказателства “. Това е съветската теза по случая „ Скрипал “. Австрия, която също не експулсира съветски посланик, споделя изцяло позицията на Англия и не оспорва показаните доказателства. Тя акцентира, че ще се въздържи от експулсиране, тъй като е неутрална страна (не е членка на НАТО) и Виена е седалище на ОССЕ, което може да се употребява като платформа за договаряния с Русия. Т.е. България освен не се солидаризира с останалите съществени свои сътрудници, само че и възприема съветската позиция към абсурда едно към едно.
Факт 3: Вместо да експулсира дипломати, България привиква своя дипломат в Москва за съвещания. Той обаче ще бъде върнат след Великден назад, тъй като трябвало да открие галерия в съветската столица. С този мотив българската позиция придобива и леко неуместен темперамент.
Факт 4: През цялото време София твърди, че решението ѝ следва от обстоятелството на ротационното председателство на Съвета на Европейски Съюз. Това просто не е правилно. Като ръководител имаме ангажимент да работим за постигането на обща европейска позиция по въпроса. Заставайки на страната на периферно малцинство, в действителност ние пречим на постигането на консенсус.
Ползите и вредите
Вредите от тази позиция са ясни – спад на доверие у сътрудниците и засилени съмнения, че страната може да играе ролята на Троянски кон на Русия. Дали този спад на доверие ще е трайна наклонност зависи и от държанието ни оттук насетне. Но не може да се спори, че с решението си не сме подобрили имиджа си на Запад – в противен случай, влошихме го. В тази обстановка, когато чакаме да ни одобряват в еврозоната, Шенген, банков съюз и така нататък, позицията ни по „ Скрипал “ явно не работи за нас.
На фона на тези действителни вреди се акцентират възможни бъдещи изгоди от два типа. Първо, твърди се, че България по този метод би могла да посредничи сред Европейски Съюз и Русия. Самото разбиране „ медиатор “ обаче приказва, че се самоизключваме от Европейски Съюз. Нещо повече, по какъв начин бихме могли да сме „ медиатор “, когато пазиме съветската теза за неналичието на „ задоволително доказателства “? България оказа помощ на Европейски Съюз в договарянията с Ердоган, тъй като бяхме на същите позиции като сътрудниците си. В връзките с Русия по проблема „ Скрипал “ ще сме безполезни, в случай че не нездравословни за Европейски Съюз, тъй като съдържателно сме в другия тим.
Второ, твърди се, че не би трябвало да гоним съветски дипломати, тъй като желаеме да осъществяваме взаимни енергийни планове. Това са обаче разнообразни неща – в случай че тези планове са съобразени с разпоредбите и са взаимноизгодни, те могат да се осъществят със или без „ Скрипал “. Проблемът е, че е противоречива тяхната доходност. Те сигурно ще донесат изгоди за избрани локални лобита, само че е евентуално да се окажат неизгодни за страната. Особено спорен е АЕЦ „ Белене “, за който даже Българска академия на науките – против два милиона от държавното управление - не съумя да създаде безапелационен отчет, че централата в миналото ще е на облага. А и да не забравяме, че такива огромни съветски планове най-вероятно ще упражняват дълготрайно, съществено (корупционно) въздействие върху българските държавни управления.
Вътрешнополитическите сметки
Тази външнополитическа каша е в действителност плод на вътрешнополитически сметки. От една страна Борисов не желае да загуби евентуални русофилски гласове, чиято готовност го изплаши във връзка на Истанбулската спогодба. От друга страна той привикна да „ балансира “ и взе да го прави даже по въпроси, по които не може и не трябва да се балансира. Тъй като Българска социалистическа партия се измести мощно в антиевропейска, проруска посока, Борисов ги последва, с цел да остане в „ центъра “ на политическата сцена. Така обаче той слага под въпрос нещо до момента стабилно в ГЕРБ – следването на ясна проевропейска линия. Промяната уплаши Цветан Цветанов, който вярно осъзна, че с нея ГЕРБ няма да завоюва нови гласове, само че сигурно ще загуби симпатизанти.
Като цяло въпросът „ Скрипал “ сподели вътрешните ограничавания на политиката на „ балансиране “, водена от Борисов. Този, който балансира, в действителност няма личен курс, а се въздейства мощно от позицията на другите. Затова все още външната политика на България наподобява по този начин, все едно е дело на Волен Сидеров. Балансьорът рискува да стигне единствено доникъде на определения маршрут обаче. А в множеството случаи това е еднакво на „ до средата “.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ