Някои от най-лошите владетели в историята
В историята не липсват пагубни владетели – този лист елементарно би могъл да бъде запълнен единствено с императори на Рим. Има мародери като Нерон или Чингис хан, некомпетентни като Едуард II, изцяло ненадеждни като Чарлз I, или общителни, само че несъответстващ като Луи XVI или цар Николай II.
Ето един надалеч неизчерпателен лист с едни от най-нескопосаните и неприятни владетели в историята:
Има доста други претенденти за най-лошия римски император – да вземем за пример Нерон и Комод – само че безумното ръководство на Калигула вдига висока летва. След обещаващ старт той наподобява се насочва особено към заплашване и оскърбление на сената и висшето командване на армията и нанася тежка обида не на последно място на Йерусалим като се е афишира за господ.
Непростимата неточност на Калигула е, че опетнява военната известност на Рим, когато афишира война на морето и заповяда на бойците си да влязат и да удрят вълните с мечовете си, до момента в който той събира сандъци с миди като плячката от господ Нептун (тази история към този момент е сигурно истина) и когато прави несполучлива акция против германците, за която въпреки всичко афишира успех. Той е погубен от преторианската армия през 41 година сл. н. е.
Дори по хлабавите стандарти на средновековното папство, Йоан XII се откроява като най-висше злополучие. Той е определен за папа на 18-годишна възраст като част от политическа договорка с римската аристокрация и наследява спор за надзор над Италия сред папството и италианския крал Беренгар I.
Йоан има поддръжката на могъщия немски император Ото I, който се заклева да пази Йоан, само че самият папа е прекомерно ангажиран с разгулен секс празненства в Латерански замък, с цел да се интересува какво става. Той се възвръща от махмурлука едвам одобри клетвата за честност на Ото и по-късно неотложно се свързва зад гърба му с врага си Беренгар I.
Разбираемо нервиран, Ото сваля Йоан и го упреква, с изключение на в други неща, и в симония (всякакъв тип търгуване с духовни ценности), ликвидиране, лъжесвидетелстване и блудничество и го заменя с нов папа – Лъв VIII. Йоан обаче се завръща и наказва поддръжниците на Лъв безмилостно: на един кардинал му е отрязана ръката, а един свещеник е бичуван.
Между Йоан и Ото избухва война, до момента в който Йоан не умря ненадейно – в леглото с дамата на различен мъж, или най-малко такива клюки се носят.
Управлението на крал Джон демонстрира очевидно, че убийството и измяната могат да бъдат опростени на един монарх, само че не и нелепостта.
Джон е най-малкият и обичан наследник на Хенри II, само че не са му поверени никакви земи и от това произлиза подигравателния му прякор Джон Безземния. Той се пробва безрезултатно да вземе властта, до момента в който брат си Ричард I, до момента в който той е на кръстоносен поход, за което е изпратен в заточение, когато Ричард се връща.
При при възкачването си на трона Джон убива личния си племенник Артур от боязън, че може доста по-убедително да претендира за престола, а също и стартира пагубна война с френския крал Филип II Огюст, в която губи цяла Нормандия. Този извънреден акт на непросветеност лишава бароните от значима част от тяхната властова база, а Джон ги отчуждава в допълнение с случайни претенции на пари и даже като насилва дамите им.
В изблик на неспокойствие те го принуждават да приеме Магна Харта, но моментално откакто я подписва, той не удържа на думата си и потапя страната във войни и нашествия. Някои тирани са оправдани от историята, само че не и Джон I.
За разлика от Ричард III, Ричард II има основателни аргументи да се усеща признателен на Шекспир, който изобразява този удивително незапознат крал като трагична фигура, жертва на събитията и на непознати измами, а не като суетния и самоуверен режисьор на личния си провал, какъвто в действителност е.
Той не научава нищо от грешките на Едуард II и надлежно ги повтаря като отчуждава благородничеството и събира куп другари към себе си, а по-късно се скарва с Народното събрание, тъй като желае пари. Неговото царуване се свежда до игра на политически маневри сред него и доста по-способния му чичо Джон Гонт, преди да се трансформира в кървясъл двубой с петимата лордове, които или убива, или праща на изгнание.
Ричард можеше да компенсира за нелепостите си с геройство във войната или с възстановяване на администрацията, само че не прави нито едното, нито другото. Превратът на Хенри Болингброк (сина на Джон Гонт) от 1399 година, въпреки и противозаконен, поставя завършек на пагубното му ръководство. В днешно време Ричард II има своите бранители, които безспорно ще оспорят включването му в този лист, само че в действителност няма доста какво положително да се каже за него като държател.
Княз Иван Василевич израства в рисковия по това време кралски двор на Москва, където животът му постоянно е заплашван от болярите благородници. Това основава у него ненавист за цялостен живот към благородството, която ще даде плодове още на ранна детска възраст – когато е на 13 години той хвърля един болярин жив на кучетата.
Иван става популярен княз на Великото московско княжество през 1533 година, а през 1547 година е коронясан за цар (император) на цяла Русия – първият владетел с тази купата. Той смазва болярите, крадейки земите им, с цел да ги даде на личните си почитатели, и също принуждава милиони руснаци на непрекъснато робство.
Той взима голяма част от земите на Русия за персонално прилагане, и поставя конна полиция да ги патрулира с карт бланш да арестуват и екзекутират, както сметнат за добре. След като губи доверие в град Новгород, той начева всеобщо клане на жителите му, а след това се впуска в пагубна поредност от войни със съседките на Русия.
Иван пребива личната си снаха, до момента в който е бременна, и убива сина си в припадък на гняв. Той е в доста връзки кадърен държател, само че неговата жестокост, параноя и жестокост го подреждат безкомпромисно в този лист.
