В дебата около влизането на България в еврозоната все по-рядко

В дебата към влизането на България в еврозоната все по-рядко участва самото евро. Повече се приказва за това кои сме били, какво сме претърпели, какви комплекси не сме преодолели и за какво продължаваме да виждаме опасност в нещо, което 20 страни от блока одобряват за обикновено. И тук първоизточникът на страха и омразата датира отпреди предлагането за референдум на президента Румен Радев - или известността на лица като доцент Сарийски, господин Костадин Костадинов или господин Мартин Карбовски.

Проблемите са заложени даже преди появяването на икономиста Стив Ханке, който в този момент парадоксално се радва на родната обич, която загуби през 97-ма година, когато самият той улесни влизането ни във валутния ръб.

Понякога обществото не спори с обстоятелства, а със мемоари, макар че паметта не е реципрочна на историческата действителност. А когато икономическата логичност се сблъска с културните мемоари, постоянно печели това, което боли по-отдавна.

Такъв е казусът с приемането на еврото в България - тематика, която можеше да бъде напълно техническа, само че се трансформира в огледало на всичко, което не сме си дали прошка като общество.

На този декор беседвам с Росен Йорданов - специалист, който познава характерностите на този народен психопейзаж. От дълги години той построява организационната тактика на разнообразни институции и бизнес водачи. Като някогашен началник на института по логика на психиката, минал през корпоративни структури и специализирал в консултантска процедура, той е бил очевидец на всички вероятни политически и управнически парадигми в България.
Росен Йорданов
В началото на диалога ни Йорданов цитира носителите на Нобелова премия за стопанска система Даниел Канеман и Амос Тверски, с цел да изясни парадоксите към недоволството към еврото:

„ Канеман и Тверски откриват, че когато хората работят с пари, те не са толкоз рационални, колкото си мислим. Всъщност в митингите против еврото играят доста фактори. Разбира се, с изключение на тях съществува и детайлът на агитация от страна на политически субекти. Те разсънват ирационални положения у хората, които обаче имат разнообразни задействащи фактори за експанзия. Някои от тези, които изпитват паника, се оповават на напълно обикновени и битови процеси и промени.Това не ги плаши толкоз, колкото ги напряга, тъй като им се постанова да се приспособят към нещо, което е друго от стандарта, с който са привикнали. “

Друга подкатегория от евроскептиците, съгласно психолога, са идеологически обременените лица.

„ Това са хора, които не съумяха да се приспособяват през прехода. Можем да ги назовем носталгици, даже лицемери, защото карат мерцедеси и БМВ-та, само че в главата си още са с москвичи. Те изпитват последствията от подправено и накърнено самочувствие, култивирано във времената, когато пропагандата диктуваше, че „ ние сме най-силните и най-хубавите “. Това беше накърнено още при започване на прехода поради дейностите, които тези хора отидоха да правят в чужбина.

Това е особено за доста емигранти, които са играли по-скоро второстепенна роля в живота си и по тази причина се пробват да компенсират, идентифицирайки се с Русия като явен конкурент на страните, в които те са работили на маргинални позиции. “
Проблемът със самочувствието
„ Хората два пъти по-силно ненавиждат загубата, в сравнение с се изкушават от триумфа “, споделя Йорданов, цитирайки още веднъж Канеман и Тверски.

Именно тук влиза в деяние и пропагандата. Събужда тревога, без да предлага опция.

„ Индоктринираните лица са склонни да се пробват да компенсират накърненото си самочувствие с отрицателните облици за западните общества, които гради съветската агитация. Тези хора в действителност извършват една комфортна роля, за която пропагандата работи към този момент от години, а тя е да сее безпорядък и подозрение.

Като психолог постоянно съм си задавал въпроса: за какво? Ами тъй като това са хора, които в действителност не желаят да признаят, че са били прислужници дълго време, за разлика от нашите възрожденски предци, които са емигрирали, бидейки синове на заможни, състоятелни хора. Друга част са напуснали страната като фрагменти, които имат характерни занаяти и умения ”, отбелязва Йорданов.

„ Години по-късно след престъпния комунистически интервал, доста хора потърсиха избавление на Запад. Разбира се, те не получиха звезден статут там. Много от тях си споделят: „ аз съм приключил две висши образования, а там работя като гледач и чистач. ”

Въпросните две висши образования на процедура са образец за казуса със самочувствието. Тези дипломи бяха изцяло непригодни за условията в чужбина. Ако имаше нещо положително по време на социализма, то беше по-скоро междинното обучение. Така че всички тези фактори накараха огромна част от хората, макар че са отгледали децата си, подобрили са изискванията си на живот, не престават да живеят там, да слушат пропагандните клишета, и умерено да влизат в ролята на потребни идиоти, които в допълнение изострят атмосферата в България. "

Има и друга група, която Йорданов назовава „ елементарните мрънкачи “. Според него това са хора, които като цяло са се изключили от обществото. Те не са привикнали с проактивност и това единствено по себе си е причина за недоволството им.

„ На тях просто не им се поставят старания да подредят живота си, макар че биха имали големи изгоди. “

Така построеният психически пейзаж към страха от еврото не съществува във вакуум. Той стъпва върху по-дълбоки пластове - културни, исторически и идеологически.

„ Пропагандата постоянно е участвала при нас. Не на вятъра Димитър Талев е споделил, че последният болшевик ще почине в България. Ние сме склонни на сходни залитания. Но пък можем да бъдем и по-консервативни, което не постоянно е неприятно “, отбелязва Йорданов.

По думите му понякога българите имаме и признаци на здравословен песимизъм. „ Това е добре, тъй като в случай че одобряваме на огромни порции всички неща, които идват от модерните общества, не постоянно ще приключи хубаво за нас. А видяхме, че и в Европа някои политики започнаха да губят блясъка си и се обърнаха наопаки. ”

Според психолога може би най-тревожната проекция на българския песимизъм е визията, която имаме за себе си.

„ Най-големият боязън е от спекулата на търговците, която ще настъпи след въвеждането на еврото. Тоест какво излиза? Че ние се опасяваме не от валутата, а от личната си проклетия. Тук реакцията за жал не е да се опитаме да излекуваме тези проблеми, а да изпаднем в нервност. Точно това е парадоксът, че ние в действителност най-вече се плашим от личната ни поквареност ”, споделя Йорданов и добавя:

„ Но и даже в това отношение аз мисля, че обстановката към този момент не е толкоз зле, колкото на някои хора им се желае да наподобява. ”

„ Младите хора са надалеч по-различни от нас и това ужасно доста ме радва. Аз се пробвам да доближи метода на мислене на младежа, който не е съкрушен от телените огради, с които аз съм израснал. Вече не върви закачката „ хващай Терминал 2 “. Защото множеството младежи пътуват, живеят, работят и обичат свободно в хибриден режим по света. Те не се усещат като емигранти, за разлика от предходните генерации. “
Злодеят в нас и този, който сочим с пръст
Според специалиста страховете, свързани с влизането ни в еврозоната, следват същата психическа логичност, която движи тайното мислене.

„ Когато една интрига изветрее, незабавно се търси нова. Това е параноичен маньовър на съзнанието, който цели да ни защищити от чувството за цялостна липса на надзор “, изяснява той.

Пандемията, съгласно него, е нанесла съществени вреди върху груповата душeвност – най-много като е разрушила илюзията за надзор и доверие. Именно по тази причина в интервали на неустановеност хората са склонни да имат вяра, че има „ злобен център “, който дърпа конците.

„ Филмите за Джеймс Бонд са известни освен поради екшъна – а тъй като злодеят постоянно е човек. А това значи, че въпреки всичко някой ръководи злото “, споделя Йорданов.

Той обрисува и още няколко различими типажи измежду съперниците на еврото – от уплашени и комплицирани до целеустремено ангажирани в пропагандна активност.

„ В България няма потребност от тежки съветски проксита – задоволителни са меките. Някои се вписват добре в този модел, други се издигат непринудено като просташки водачи на мнение, с цел да натрупат обществен рейтинг измежду съседите или приятелите си. “
От изключително значение е обществената инфекциозност на този вид мислене
„ Хората не се водят от рационални причини, а от усеща – дали харесват или не харесват нещо. Това е един тип психическа разтуха, егоцентрично търсене на значителност, даже измежду образовани лица с добра специалност “, споделя психологът.

Той съпоставя някои от тях с по-софистицирана версия на кварталните проповедници – „ хора, които философстват по тематиката, с цел да привлекат внимание към себе си. “

Според него България ще премине през съпротивата към еврото с нормалния си сюжет:

„ Първо мрънкане, след това привикване. И никой в никакъв случай няма да признае, че е сбъркал. “

Проблемът, твърди Йорданов, не е в еврозоната, а в устойчивия модел на неинформирана опозиция, който се възпроизвежда през поколенията – „ като паразит, който се прикрепя и пречи. “

Той показва още една форма на политическа операция – целенасоченото накъсване на обществото.

„ Политическата система у нас по този начин е основана – да отвращава хората от самата политика. Да ги кара да се разделят, да се бият между тях, с цел да може елементарно да бъдат ръководени. “

Въпреки всичко, той приключва с оптимизъм. Поне за част от обществото:

„ Младите хора са по-свързани с еврото, в сравнение с допускаме. За тях това е естествено. Пътуват, живеят, харчат в евро. Това не е непозната валута за тях. Разговорът дали останалите да приемем еврото от рационална позиция е привършен. Важно е да разберем психическите нюанси на съпротивата - и да не ги подценяваме. “