Проф. Кирил Топалов: Св. Климент Охридски в българската културна традиция през Възраждането
В българската културна традиция през Възраждането, а и до през днешния ден, наред с имената на основателите на българската писменост, култура и просвета Кирил и Методий и на св. Иван Рилски стои и името на Климент Охридски, като един от най-почитаните български светци – просветители и национални будители, написа проф. Кирил Топалов в разбор, възложен особено на Агенция БГНЕС.
С личността и с делото си Климент Охридски показва най-пълно връзката сред двете книжовни школи – Плисковско-Преславската и Охридската. Заедно с едни от най-хубавите възпитаници на Кирил и Методий – Наум и Ангеларий, прогонени от Моравия и намерили топъл банкет в своята татковина България, за която съгласно пространното житие на Климент, формирано от Теофилакт Охридски, те „ закопнели…, мислели и се надявали ”, Климент слага началото на Плисковско-Преславската, а по-късно и на Охридската книжовна школа.
Изпратен от българския цар в югозападната част на България – Македония, той основава за малко време освен огромно образователно дело (подготвя повече от 3500 учители, духовници и писатели), само че и мощна книжовна школа, която оставя мощна диря в българската средновековна просвета. Най-силната част на тази диря е неговото лично обемно литературно творчество, огромна част от което е непокътната и до през днешния ден и е изследвано както от българската, по този начин и от задграничната славистика. Разбира се, за способените експерти е ясно, че делото на Кирил и Методий и техните възпитаници, най-видният от които е Климент Охридски, е първо българско, а по-късно, по своите резултати, то придобива и общославянско значение.
Като българско делото на Климент Охридски е възприемано и през епохата на Българското възобновление през ХVІІІ – ХІХ век. Основополагащи за изследването на този проблем са следосвобожденските проучвания на Йордан Иванов, Александър Теодоров, Цветана Романска, Маньо Стоянов и други, като едни или други страни от делото на Кл. Охридски се преглеждат в съвсем всички проучвания, отдадени на активността на Кирил и Методий и учениците им, изключително в частта, отдадена на основаването, спецификата и развиването на българските писмености – глаголицата и кирилицата.
В своята „ История славянобългарска “, в главата „ Тук събрахме в резюме имената на българските светци, колкото са просияли от българския народ напоследък “, първият български будител Паисий Хилендарски написа: „ Деветият светец е Климент, охридски архиепископ, популярен вълшебник. И до момента неговите мощи почиват непокътнати в Охрид (…) Тия петима светци – Климент, Сава, Ангелария, Наум и Еразъм – живели във времето на свети Кирил и Методий. Родом българи, изучени били по елински и водели свят, прочут и фамозен на всички места живот. “ Името на Климент Охридски като български архиепископ и светец се загатва и във всички преписи на „ История славянобългарска “, както и в другите опити на съвременници на Паисий в Зографския манастир да се напише българска история. А в текста на един от тях – Йеросхимонах Спиридон – намираме и забавно сведение, че при построяването на този манастир имало и концепция той да бъде наименуван с името на великия охридски светец и вълшебник Климент. През Възраждането няма български учебник по история, в който да не е отдадена дължимата респект на делото на Кирил и Методий, а във връзка на тях – и на най-близкия и най-видния им възпитаник и следовник Климент. В учебниците на Добри Войников и Димитър Душанов се акцентира събитието, че Климент е изпратен от българския княз Борис да просвети българите в оня завършек на страната си и той за малко време приготвя 3500 ученика.
Важна роля за популяризирането през тази ера на облика и просветителската и апостолска активност на Климент Охридски изиграва превеждането и отпечатването от архимандрит Партений Зографски през 1858 година в цариградското списание „ Български книжици “ на известното просторно Климентово житие, формирано още през ХІ век от архиепископ Теофилакт Охридски, което, въпреки и написано от върховен византийски свещеник, показва светеца като същински покровител и преподавател на българския народ. Показателно е, че още в заглавието той е наименуван „ нашият отец Климент, български архиепископ “. Това житие освен става доста известно, само че и подтиква и други да се заемат с превеждането му. Черпейки данни от него, някои създатели на учебници привеждат и други свидетелства за народополезната активност на светеца. В двата учебника, които издава – „ Кратък извод от българска история “ и „ Българска история “ – Драган Манчов написа, че като изпратил Климент да бъде овчар и ментор на популацията, българският цар му дал огромна независимост да проповядва и наредил на тамошния шеф да му оказва помощ във всичко; че като управлявал Охридската област, Климент съумял да изучи към 3500 ученика, да приготви четци, поддякони, дякони и попове, да изпрати към 300 души от тях в разнообразни области на България, а самият той, като неотклонен просветител, съставил лесни и елементарни слова за всичките празници. Данни от Теофилактовото житие на Климент привежда в своя учебник по история от 1873 година и Райчо Каролев: „ Той учеше децата, като показваше на едни смисъла на буквите, като обясняваше на други мисълта на написаното, а на трети оправяше ръката да пишат, и нощем се трудеше, като се молеше, четеше и пишеше книги… “
Още по-живо и писателски е разказал всичко това Петко Славейков в своя вестник „ Гайда “ през 1866 година: „ Много приказвал с него благочестивият този цар за просвещението на България и облажавал царството си, че му било дарено такова положително от бога (…) Като видял, че народът в тази област напълно не знаел словото божие, тъй като нямало по български поучителни слова и по-многото от българските свещеници умеели единствено да четат, без да проумяват гръцките съчинения, той положил нови писания да срути тази стена на незнанието и сън на очите си не давал, тъй като единствено в грижите за народа си намирал храна и отмора за себе си. “
Възторжени думи за Климент Охридски като национален нравствен лидер, български преподавател и просветник споделят по един или различен мотив и Васил Априлов, Спиридон Палаузов, Георги Раковски, Тодор Бурмов, Марин Дринов, Любен Каравелов, Васил Друмев, Кузман Шапкарев, Йордан Хаджиконстантинов-Джинот, и доста други български възрожденски дейци. От неговото дело се интересуват в научноизследователската си работа и доста непознати слависти от ХІХ век, сред които Вукол Ундолски, разкрил първи, през 1840 година, Климент като публицист и утвърдил неговото авторство на редица творби, Осип Бодянски, Измаил Срезневски, Пьотр Лавров, Павел Йосиф Шафарик, Юрий Венелин и други Те акцентират българския генезис на делото на Кирил и Методий и на техните възпитаници, измежду които най-виден е Климент. Големият чешки академик от ХІХ век Павел Йосиф Шафарик, един от първите откриватели, наред с Ундолски, на Климент Охридски като публицист, базирайки се на най-старото му житие, дефинира Климент като българин, който дружно с Наум, Ангеларий, Сава и Горазд още от младите си години освен става непосредствен с Кирил и Методий, само че и ги съпровожда в целия им апостолски път. Шафарик излага в детайли задачата на Климент в Македония, където е изпратен от българския цар Симеон, с цел да популяризира измежду българското население и в тази част на българската страна светлината на знанието и на християнската религия, показва и някои от по-важните творби, отдадени на светеца.
По време на своето пътешестване из Македония в средата на ХІХ век съветският славист Виктор Григорович открива и събира доста български книжовни монументи, измежду които и текстове, свързани с необятния национален фетиш както към Кирил и Методий, по този начин и към личността и делото на Климент, които разгласява в съветския теоретичен щемпел. Григорович е намерил житията и службите, които Теофилакт Охридски е посветил на Климент, като някои пасажи от тях е изследвал съпоставително с гръцкия оригинал, оповестява за молебствия към светеца, които е разкрил, за негови икони, разказва свързани с него надгробни и други надписи, неговите мощи в охридската черква „ Свети Климент “ и други
Култът към Свети Климент Охридски изиграва значима роля и в битката на българския народ в средата на ХІХ век за обособяване от Фенерската патриаршия и за възобновяване на независимостта на Българската черква, изгубена при рухването на Балканите под османско господство през ХІV – ХV век. Голям е приносът в това отношение на труда на Тодор Бурмов „ За началото, разпространяването и одобряването на християнската религия сред българите “, оповестен в цариградското списание „ Български книжици “. Правейки способен обзор на книжовната активност на Климент, той акцентира голямата, решаваща роля на делото му за окончателното християнизиране на българския народ в Македония, като акцентира, че този триумф се дължи освен на неуморната му и разностранна апостолска активност, само че и на обстоятелството, че неговите поучителни слова са били „ елементарни и ясни и за най-простия българин “. Марин Дринов и Гаврил Кръстевич преглеждат, от време на време спорейки, въпроса за възникването, активността и по-късно унищожаването през 1767 година на Охридската българска архиепископия от Цариградската патриаршия и за ролята на Климент за основаването, развиването и голямото значение на Охрид като втори нравствен, набожен и политически център на българската страна в продължение нацяло хилядолетие, а по времето на цар Самуил – и като единствен център.
Изследователите са посочвали неведнъж, а и прегледът ни до тук демонстрира, че през Българското възобновление култът към св. Климент е съвсем неотделим от този към неговите учители св. св. Кирил и Методий и че датите на този фетиш – 27 юли, денят на гибелта на светеца през 916 година, както и 25 ноември – обединение с празника на Св. Климент Римски, чиито мощи са открити и донесени от Кирил и Методий и учениците им в Рим, се празнуват, изключително в Македония, със същата церемониалност, както и 11 май, празникът на Солунските братя.
Известно и обяснимо е също по този начин, че през Възраждането най-силно, всенародно и прочувствено паметта на Климент се празнува в Македония, и изключително в Охрид – центъра на неговата активност и на основаната от него Охридска книжовна школа.
Обяснимо е за какво култът към свети Климент е най-емоционално поддържан в Охрид и Охридско, и изобщо в Македония. Макар и да не е роден в този античен български край, Климент посвещава най-зрелия интервал от живота и активността си, независимата си изява като нравствен, културен, а и политически деятел на новата, християнската българска страна, като делегат на висшата власт на тази страна – самия цар Симеон, точно в този финален, само че и по този начин значим стадий от живота си. Той е облечен освен с духовната, само че и с политическата власт в този далечен от центъра в Преслав, само че по този начин значим за страната български регион, който има извънредно значимо геополитическо и военно-стратегическо значение и към който Византия постоянно е проявявала нескрити апетити. Неслучайно царят подрежда на локалните шефове да се подчиняват на Климент – той е същинският негов политически „ прокурист “ в Македония. В съзнанието на македонските българи споменът за него се добавя от историческия или именит спомен за великия и драматичен цар Самуил, когато Охрид е столица на Западното българско царство и седалище на Българската патриаршия. А тази национална памет се добавя и от различен исторически и именит спомен – за самостоятелната Охридска българска архиепископия от края на царуването на Самуил и окончателното завземане на България от Византия, чак до ликвидирането на тази архиепископия през 1767 година
Затова споменът за активността на свети Климент е основният фактор, наред с донесените и одобрени от самия него и в този завършек на отечеството памет, респект и възприятие за сходство с българските първоучители Кирил и Методий, за последователното създаване и затвърждаване през вековете на българското етническо схващане, или, казано на по-съвременен език, на националната еднаквост на българите от Македония.
С личността и с делото си Климент Охридски показва най-пълно връзката сред двете книжовни школи – Плисковско-Преславската и Охридската. Заедно с едни от най-хубавите възпитаници на Кирил и Методий – Наум и Ангеларий, прогонени от Моравия и намерили топъл банкет в своята татковина България, за която съгласно пространното житие на Климент, формирано от Теофилакт Охридски, те „ закопнели…, мислели и се надявали ”, Климент слага началото на Плисковско-Преславската, а по-късно и на Охридската книжовна школа.
Изпратен от българския цар в югозападната част на България – Македония, той основава за малко време освен огромно образователно дело (подготвя повече от 3500 учители, духовници и писатели), само че и мощна книжовна школа, която оставя мощна диря в българската средновековна просвета. Най-силната част на тази диря е неговото лично обемно литературно творчество, огромна част от което е непокътната и до през днешния ден и е изследвано както от българската, по този начин и от задграничната славистика. Разбира се, за способените експерти е ясно, че делото на Кирил и Методий и техните възпитаници, най-видният от които е Климент Охридски, е първо българско, а по-късно, по своите резултати, то придобива и общославянско значение.
Като българско делото на Климент Охридски е възприемано и през епохата на Българското възобновление през ХVІІІ – ХІХ век. Основополагащи за изследването на този проблем са следосвобожденските проучвания на Йордан Иванов, Александър Теодоров, Цветана Романска, Маньо Стоянов и други, като едни или други страни от делото на Кл. Охридски се преглеждат в съвсем всички проучвания, отдадени на активността на Кирил и Методий и учениците им, изключително в частта, отдадена на основаването, спецификата и развиването на българските писмености – глаголицата и кирилицата.
В своята „ История славянобългарска “, в главата „ Тук събрахме в резюме имената на българските светци, колкото са просияли от българския народ напоследък “, първият български будител Паисий Хилендарски написа: „ Деветият светец е Климент, охридски архиепископ, популярен вълшебник. И до момента неговите мощи почиват непокътнати в Охрид (…) Тия петима светци – Климент, Сава, Ангелария, Наум и Еразъм – живели във времето на свети Кирил и Методий. Родом българи, изучени били по елински и водели свят, прочут и фамозен на всички места живот. “ Името на Климент Охридски като български архиепископ и светец се загатва и във всички преписи на „ История славянобългарска “, както и в другите опити на съвременници на Паисий в Зографския манастир да се напише българска история. А в текста на един от тях – Йеросхимонах Спиридон – намираме и забавно сведение, че при построяването на този манастир имало и концепция той да бъде наименуван с името на великия охридски светец и вълшебник Климент. През Възраждането няма български учебник по история, в който да не е отдадена дължимата респект на делото на Кирил и Методий, а във връзка на тях – и на най-близкия и най-видния им възпитаник и следовник Климент. В учебниците на Добри Войников и Димитър Душанов се акцентира събитието, че Климент е изпратен от българския княз Борис да просвети българите в оня завършек на страната си и той за малко време приготвя 3500 ученика.
Важна роля за популяризирането през тази ера на облика и просветителската и апостолска активност на Климент Охридски изиграва превеждането и отпечатването от архимандрит Партений Зографски през 1858 година в цариградското списание „ Български книжици “ на известното просторно Климентово житие, формирано още през ХІ век от архиепископ Теофилакт Охридски, което, въпреки и написано от върховен византийски свещеник, показва светеца като същински покровител и преподавател на българския народ. Показателно е, че още в заглавието той е наименуван „ нашият отец Климент, български архиепископ “. Това житие освен става доста известно, само че и подтиква и други да се заемат с превеждането му. Черпейки данни от него, някои създатели на учебници привеждат и други свидетелства за народополезната активност на светеца. В двата учебника, които издава – „ Кратък извод от българска история “ и „ Българска история “ – Драган Манчов написа, че като изпратил Климент да бъде овчар и ментор на популацията, българският цар му дал огромна независимост да проповядва и наредил на тамошния шеф да му оказва помощ във всичко; че като управлявал Охридската област, Климент съумял да изучи към 3500 ученика, да приготви четци, поддякони, дякони и попове, да изпрати към 300 души от тях в разнообразни области на България, а самият той, като неотклонен просветител, съставил лесни и елементарни слова за всичките празници. Данни от Теофилактовото житие на Климент привежда в своя учебник по история от 1873 година и Райчо Каролев: „ Той учеше децата, като показваше на едни смисъла на буквите, като обясняваше на други мисълта на написаното, а на трети оправяше ръката да пишат, и нощем се трудеше, като се молеше, четеше и пишеше книги… “
Още по-живо и писателски е разказал всичко това Петко Славейков в своя вестник „ Гайда “ през 1866 година: „ Много приказвал с него благочестивият този цар за просвещението на България и облажавал царството си, че му било дарено такова положително от бога (…) Като видял, че народът в тази област напълно не знаел словото божие, тъй като нямало по български поучителни слова и по-многото от българските свещеници умеели единствено да четат, без да проумяват гръцките съчинения, той положил нови писания да срути тази стена на незнанието и сън на очите си не давал, тъй като единствено в грижите за народа си намирал храна и отмора за себе си. “
Възторжени думи за Климент Охридски като национален нравствен лидер, български преподавател и просветник споделят по един или различен мотив и Васил Априлов, Спиридон Палаузов, Георги Раковски, Тодор Бурмов, Марин Дринов, Любен Каравелов, Васил Друмев, Кузман Шапкарев, Йордан Хаджиконстантинов-Джинот, и доста други български възрожденски дейци. От неговото дело се интересуват в научноизследователската си работа и доста непознати слависти от ХІХ век, сред които Вукол Ундолски, разкрил първи, през 1840 година, Климент като публицист и утвърдил неговото авторство на редица творби, Осип Бодянски, Измаил Срезневски, Пьотр Лавров, Павел Йосиф Шафарик, Юрий Венелин и други Те акцентират българския генезис на делото на Кирил и Методий и на техните възпитаници, измежду които най-виден е Климент. Големият чешки академик от ХІХ век Павел Йосиф Шафарик, един от първите откриватели, наред с Ундолски, на Климент Охридски като публицист, базирайки се на най-старото му житие, дефинира Климент като българин, който дружно с Наум, Ангеларий, Сава и Горазд още от младите си години освен става непосредствен с Кирил и Методий, само че и ги съпровожда в целия им апостолски път. Шафарик излага в детайли задачата на Климент в Македония, където е изпратен от българския цар Симеон, с цел да популяризира измежду българското население и в тази част на българската страна светлината на знанието и на християнската религия, показва и някои от по-важните творби, отдадени на светеца.
По време на своето пътешестване из Македония в средата на ХІХ век съветският славист Виктор Григорович открива и събира доста български книжовни монументи, измежду които и текстове, свързани с необятния национален фетиш както към Кирил и Методий, по този начин и към личността и делото на Климент, които разгласява в съветския теоретичен щемпел. Григорович е намерил житията и службите, които Теофилакт Охридски е посветил на Климент, като някои пасажи от тях е изследвал съпоставително с гръцкия оригинал, оповестява за молебствия към светеца, които е разкрил, за негови икони, разказва свързани с него надгробни и други надписи, неговите мощи в охридската черква „ Свети Климент “ и други
Култът към Свети Климент Охридски изиграва значима роля и в битката на българския народ в средата на ХІХ век за обособяване от Фенерската патриаршия и за възобновяване на независимостта на Българската черква, изгубена при рухването на Балканите под османско господство през ХІV – ХV век. Голям е приносът в това отношение на труда на Тодор Бурмов „ За началото, разпространяването и одобряването на християнската религия сред българите “, оповестен в цариградското списание „ Български книжици “. Правейки способен обзор на книжовната активност на Климент, той акцентира голямата, решаваща роля на делото му за окончателното християнизиране на българския народ в Македония, като акцентира, че този триумф се дължи освен на неуморната му и разностранна апостолска активност, само че и на обстоятелството, че неговите поучителни слова са били „ елементарни и ясни и за най-простия българин “. Марин Дринов и Гаврил Кръстевич преглеждат, от време на време спорейки, въпроса за възникването, активността и по-късно унищожаването през 1767 година на Охридската българска архиепископия от Цариградската патриаршия и за ролята на Климент за основаването, развиването и голямото значение на Охрид като втори нравствен, набожен и политически център на българската страна в продължение нацяло хилядолетие, а по времето на цар Самуил – и като единствен център.
Изследователите са посочвали неведнъж, а и прегледът ни до тук демонстрира, че през Българското възобновление култът към св. Климент е съвсем неотделим от този към неговите учители св. св. Кирил и Методий и че датите на този фетиш – 27 юли, денят на гибелта на светеца през 916 година, както и 25 ноември – обединение с празника на Св. Климент Римски, чиито мощи са открити и донесени от Кирил и Методий и учениците им в Рим, се празнуват, изключително в Македония, със същата церемониалност, както и 11 май, празникът на Солунските братя.
Известно и обяснимо е също по този начин, че през Възраждането най-силно, всенародно и прочувствено паметта на Климент се празнува в Македония, и изключително в Охрид – центъра на неговата активност и на основаната от него Охридска книжовна школа.
Обяснимо е за какво култът към свети Климент е най-емоционално поддържан в Охрид и Охридско, и изобщо в Македония. Макар и да не е роден в този античен български край, Климент посвещава най-зрелия интервал от живота и активността си, независимата си изява като нравствен, културен, а и политически деятел на новата, християнската българска страна, като делегат на висшата власт на тази страна – самия цар Симеон, точно в този финален, само че и по този начин значим стадий от живота си. Той е облечен освен с духовната, само че и с политическата власт в този далечен от центъра в Преслав, само че по този начин значим за страната български регион, който има извънредно значимо геополитическо и военно-стратегическо значение и към който Византия постоянно е проявявала нескрити апетити. Неслучайно царят подрежда на локалните шефове да се подчиняват на Климент – той е същинският негов политически „ прокурист “ в Македония. В съзнанието на македонските българи споменът за него се добавя от историческия или именит спомен за великия и драматичен цар Самуил, когато Охрид е столица на Западното българско царство и седалище на Българската патриаршия. А тази национална памет се добавя и от различен исторически и именит спомен – за самостоятелната Охридска българска архиепископия от края на царуването на Самуил и окончателното завземане на България от Византия, чак до ликвидирането на тази архиепископия през 1767 година
Затова споменът за активността на свети Климент е основният фактор, наред с донесените и одобрени от самия него и в този завършек на отечеството памет, респект и възприятие за сходство с българските първоучители Кирил и Методий, за последователното създаване и затвърждаване през вековете на българското етническо схващане, или, казано на по-съвременен език, на националната еднаквост на българите от Македония.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ