Усмивка или гневна забележкаВ продължение на години бях бесен на

Усмивка или гневна забележка


В продължение на години бях гневен на шумните телефонни диалози в рейсовете на градския превоз. В главата си планирах разнообразни ужасни сюжети, от това да напазарувам онлайн заглушители на сигнала, до пожелания на другия завършек на телефон да няма никой. Измъчвах се, още веднъж и още веднъж и през множеството време не от самия гръмък диалог, а от разочароващата моя гняв към него. И един ден, наскоро, нещо в главата ми прещрака. Една жена на горният етаж на рейса крещеше в телефона си. Шефът й бил същински глупак, само че тя го беше сложила на място, обясняваше тя на приятелката си. „ Казах му, че в случай че продължава да упорства, той да заеме моето място “, сподели тя. „ Погледнах го доста неприятно и той незабавно се върна в своя офис “.

От другата страна на пътеката прекосих в рутинния си режим на пренаписване на нейната история в моята глава. „ Искаш да ми кажеш, че ти е споделил да положиш неплатен ексклузивен труд “ и ти сподели: „ О, благодаря, какъв брой? “ мърморех си аз мислено. Изпратих й мислено няколко смъртоносни закани към нейната задница на главата, само че те нямаха никакъв резултат. Жената си седеше умерено, без да обръща внимание на близките. Бях в пъкъла и нямах автоматизирани оръжия. И тогава мъглата в главата ми се почисти. Приближих се до нейната седалка, усмихнах се и й споделих: „ Извинете ме, само че по този начин няма да повлияете на това. “ Ефектът беше неотложен и извънреден. „ О, да, доста скърбя “, сподели тя, и ми се усмихна помирително. Намали мощно гласа си и скоро по-късно завърши своя диалог. Появи се обаче идващият проблем – усещах се отговорна, че бях унищожила

деня й. И към момента се усещам по този начин.

(Превод за „ Труд “ Павел Павлов)