Уолтър Фрийман: Лекарят, който уби стотици хора с лоботомиите си
Уолтър Фрийман желае и за жал се пробва да направи гражданска война в лекуването на психологичните болести. Вместо това обаче той убива стотици свои пациенти и влиза в историята като индивидът, въвел в Съединени американски щати една в действителност варварска интервенция – лоботомията.
На 14 септември 1936 година Фрийман и неговият сътрудник, неврохирургът Джеймс У. Уотс, правят първата лоботомия в Америка, а през идващите шест години двамата правят процедурата повече от 200 пъти с променливи резултати. През 1941 година лекарите даже я ползват на Розмари Кенеди, като я оставят с умствените качества на малко дете.
Розмари обаче не е единствената жертва, която е необратимо осакатена от интервенцията. Само 63% от пациентите на двамата лекари оповестяват за усъвършенстване, а при 14% признаците се утежняват. Недоволен от тези резултати, Уолтър се заема да създаде своя лична версия на интервенцията, известна като трансорбитална лоботомия: вместо да пробива черепа, той вкарва принадлежности, сходни на ледоразбивачи, през очните ямки на пациентите си в мозъка им – и го прави без обща упойка.
До 1967 година Фрийман е управлявал или персонално е направил към 3500 лоботомии. Близо 500 от тези пациенти умират, а доста други имат орис, сходна на тази на Розмари Кенеди. В последна сметка на Фрийман е неразрешено да прави интервенциите, само че практиката му остава натрапчиво увещание за една мрачна глава от историята на медицината.
Ето детайлности.
Уолтър Фрийман със брачната половинка си Марджъри. Снимка: Медицинския център на Станфордския университет
Американският невролог Уолтър Джаксън Фрийман II е роден през 1895 година във Филаделфия. Неговият дядо, Уилям Уилямс Кийн, е първият мозъчен хирург в Съединени американски щати, а татко му, Уолтър Джей Фрийман, също е бележит доктор. С придвижване на възрасттна дребният потегля по техните стъпки.
След като се дипломира в Йейл през 1916 година, Уолтър следва неврология в Медицинския факултет на Пенсилванския университет. След това през 1923 година отпътува за Европа, с цел да продължи образованието си в тази област, а когато се завръща в Съединени американски щати през идната година, се открива като първия практикуващ невролог във Вашингтон, окръг Колумбия.
До началото на 30-те години на ХХ век Уолтър Фрийман управлява лабораториите в болница „ Света Елизабет “, пази докторска степен по невропатология и приема длъжността началник на катедрата по неврология в университета „ Джордж Вашингтон “.
Но той желае да направи още доста неща.
По време на престоя си в психиатричната болница „ Сейнт Елизабетс “ Фрийман става очевидец на голямата болежка и страдалчество, които изпитват пациентите там. Така решен да потърси дейно лекуване, което да помогне на хората, които се борят с психологични болести и психически разстройства – и в последна сметка го намира в Португалия.
Портрет на Егас Мониз от 1932 година
През 1935 година португалският невролог Егас Мониз показва процедура, наречена левкотомия. Тя е продупчване на дупки в черепа на пациентите и инжектиране на алкохол в тях, с цел да се унищожи бялото вещество, за да се пресечен проблематичните нервни пътища, свързани с психологичните болести. По-късно Монис стартира да употребява хирургически инструмент, наименуван левкотома, с цел да изреже няколко дребни кръгли ядра в мозъчното вещество.
Уолтър Фрийман се въодушевява от процедурата на Мониз, само че счита, че тя би трябвало да бъде усъвършенствана. Той се сплотява с неврохирурга Джеймс У. Уотс и трансформира интервенцията, с цел да отдели изцяло връзките сред фронталните лобове и таламуса, вместо да изрязва браншове от тях. Фрийман назовава своята версия „ префронтална лоботомия “ и дружно с Уотс правят първата интервенция в Съединени американски щати на 14 септември 1936 година на 63-годишна стопанка от Канзас на име Алис Худ Хамат, която страда от меланхолия и бодърствуване.
До 1942 година двамата лекари към този момент са създали повече от 200 лоботомии – само че единствено 63% от пациентите им оповестяват за усъвършенстване на психологичните си разстройства, до момента в който при 14% ситуацията се утежнява.
Най-известният им случай е този на Розмари Кенеди, сестрата на бъдещия президент на Съединени американски щати Джон Ф. Кенеди. Розмари стартира да демонстрира бурни прояви на принуждение при започване на 20-те си години, а авторитетното ѝ семейство не желае държанието ѝ да повлияе на политическите им упоритости. Баща ѝ, Джо Кенеди, я води на среща с Уолтър Фрийман, който слага диагноза „ възбудена меланхолия “ и дава обещание, че лоботомията ще я успокои.
Тя се подлага на интервенцията през ноември 1941 година на 23-годишна възраст – и остава с умствени качества на двегодишно дете. За страдание момичето прекарва остатъка от живота си настанено в болница.
По това време Фрийман към този момент счита, че би трябвало да има по-бърз и елементарен метод за осъществяването на интервенцията. Всъщност крайната му цел е да направи допустимо психиатрите да правят процедурата в кабинетите си, без да разполагат с операционна зала или неврохирург.
Скоро той научава за италиански доктор на име Амаро Фиамберти, който оперира мозъка на пациентите си, като влиза през очните им ямки, което отстранява нуждата от продупчване на черепа. Фрийман стартира да опитва с тази техника и през януари 1946 година прави първата си „ трансорбитална лоботомия “.
В резултат на лоботомиите на Уолтър Фрийман в последна сметка стотици хора умират, а доста повече са осакатени. Снимка: Национална библиотека по медицина, Съединени американски щати
Версията на Фрийман за трансорбитална лоботомия включва вкарване на инструмент, сходен на шило, през очните кухини на пациентите му, продупчване на тънката орбитална кост в горната част на кухината, до момента в който се стигне до мозъка, и заличаване с шилото на тъканта на фронталния лоб, за която се считало, че е виновна за психологичните болести.
Той има вяра, че интервенцията му е задоволително елементарна, с цел да се прави отвън операционните зали, и подхваща обиколка из цялата страна, с цел да я показва на други медицински експерти. Използва медийте, с цел да притегли вниманието към процедурата, рекламирайки я като бързо средство за лекуване на психологични болести. Междувременно Уотс е толкоз угрижен от интервенцията, че приключва партньорството си с Фрийман.
По време на обиколката си Фрийман постоянно прави по няколко лоботомии дневно. По данни на Националния здравен институт един път той оперира повече от 50 души в 3 щата единствено за 4 дни. Забележително е, че лекарят не употребява упойка за тези процедури, а вместо това ползва електрически шокове, с цел да провокира припадъци и безсъзнание у пациентите си.
Въпреки че доста от хората, на които е направена лоботомия, оповестяват за усъвършенстване на признаците, стотици други остават неработоспособни или даже умират. През 1951 година, до момента в който Фрийман оперира пациент, той стопира по време на интервенцията, с цел да театралничи за фотография, и инцидентно вкарва инструмента си прекомерно надълбоко в мозъка на мъжа, убивайки го. Всъщност се счита, че към 14% от пациентите на Фрийман почиват.
През февруари 1967 година Уолтър Фрийман прави последната си лоботомия – на жена на име Хелън Мортенсен, която умира от мозъчен кръвоизлив. Така му е неразрешено да прави интервенцията още веднъж и скоро избледнява в неопределеност и умира единствено 5 години по-късно – само че оставя след себе си диря от непоправимо повредени хора.
Хауърд Дъли е единствено на 12 години, когато през декември 1960 година Уолтър му прави лоботомия. Според репортаж на NPR от 2005 година фамилията на момчето го разказва като „ провокационен “ и „ с див манталитет “. Фрийман написа в бележките си, че Хауърд „ не реагира нито на обич, нито на наказване. Не желае да си ляга, само че след това спи добре… Когато на открито има богата слънчева светлина, той възпламенява осветлението в стаята “.
Самият Хауърд счита, че мащехата му го ненавижда и желае посредством процедурата да се отърве от него. Все отново татко му се съгласява да му бъде направена лоботомия, макар че по-късно твърди, че е бил „ чисто и просто манипулиран “ от брачната половинка си и Фрийман.
Макар че Хауърд няма пагубни последствия, по-късно той декларира: „ Винаги съм се чувствал друг, чудех се дали нещо не липсва в душата ми… Никога няма да схвана какво съм изгубил през тези 10 минути с доктор Фрийман и неговото шило “.
„ По някакво знамение той не ме трансформира в зомби, не смаза духа ми и не ме умъртви “, споделя още Хауърд Дъли. „ Но ме засегна. Дълбоко. Операцията трябваше да облекчи страданието ми, само че направи тъкмо противоположното. Откакто ми направиха лоботомия, се усещам като урод, срамя се “.
За благополучие, известността на процедурата понижава дружно с тази на Фрийман. А през 50-те години на ХХ век са въведени първите антипсихотични и антидепресантни медикаменти, които вечно трансформират лекуването на психологичните болести. Така разцветът на лоботомията завършва.
