Животът нерядко ни изправя пред трудни положения, но никога - пред безизходни ~ Богомил РАЙНОВ
„ Умирай единствено в краен случай ”
Животът нерядко ни изправя пред сложни положения, само че в никакъв случай – пред безизходни. Което напълно не значи, че изходът без друго е в мечтаната от нас посока и безусловно настрана от гробищата. Макар че наше човешко право е да търсим изхода таман в мечтаната посока и – съгласно личния ми лозунг – да умираме единствено в краен случай.
„ Няма нищо по-хубаво от неприятното време “
Това е игра. А при всяка игра съществува риск номерът да не мине… Също като на сцената, единствено че малко по-другояче. Защото надали някой актьор е взел участие в пиеса, дето всеки непотребен или подправен жест може да му коства живота.
„ Денят не си проличава от заранта “
Не знам по какъв начин е по другите етажи на този живот, само че от дълго време съм се убедил, че на нашия етаж историите, които почват добре, са много повече от ония, които приключват добре. Изобщо на нашия етаж поговорката, че денят се познава от заранта, не е доста на респект.
„ Тайфуни с нежни имена “
А това е самата истина: дамата е буря, вихър. И напълно не е инцидентно, че тайфуните постоянно носят женски имена – Клео, Фифи, Флора… Тая Флора!… Тайфуни с нежни имена… Нахлуват и обръщат всичко наобратно.
„ Господин Никой “
Докато другите хора по улицата гледат витрините или краката на дамите, аз би трябвало да виждам кой върви пред мен и подире ми и инцидентно ли е тук или преднамерено.
„ Тайната “
В началото бе слово – споделя Йоан. Словото е първият нравствен симптом на очовечаването. То заменя животинския плач, с цел да изрази освен това от болежка, яд или боязън – с цел да изрази мисъл. Империи са рухвали, цивилизации са загивали, времето е стривало на прахуляк изваяния от метал и от камък, а словото е оставало, с цел да запази мъдростта и да увековечи преданието. Словото – като израз на онази нематериалност, която човек носи у себе си като пламък в своя нерешителен път сред живота и гибелта, безспирно заплашван от стихиите на природата и от звяра у себе си и въпреки всичко продължаващ настойчиво напред.
„ Цветовете на болката “
Когато търсим по-голяма прегледност в детайла, нерядко изгубваме връзката с цялото. Разчленяването нормално е най-лесно – даже детето съумява да разглоби играчката си. Сглобяването е доста по-трудно, изключително когато би трябвало да обединим облици, които ни наподобяват несъвместими.
„ Магичен фенер “
Внимателният фен ще открие и в трагичното произведение източник за приятност в деянията на високо майсторство. Но сензитивният фен ще отиде по-нататък и ще почерпи приятност – в действителност комплицирана, самобитна и нерядко мъчителна – даже в трагичното звучене на картината. Защото точно пред такива картини човек се усеща най-човечен. Защото точно пред тях той усеща, че освен получава, а и дава нещо от сърцето си. А човешкото сърце има странното качество да се обогатява толкоз повече, колкото повече се раздава. Човекът, некадърен за същинско духовно страдалчество, е в това време некадърен и за същинска духовна приятност
Източник:
