Започнаха да стрелят, но не побегнахме. Как Севгинар от Груево поведе хората на бунт заради името си
Тя помни 26 декември 1984 година по минути. Нищо, че от този момент са минали 40 години. Севгинар няма да не помни простреляната си другарка и убитите си съседи. Помни бойците, които нахлуват в селото ѝ, с цел да ѝ вземат името. Точно преди 40 години комунистическа България потегли против българските турци.
Тя е единствено на 18 години , когато повежда цялото си село на протест.
Вижда приятелката си, улучена от патрон. Вижда по какъв начин плаче бащата на убито бебе. Чува предсмъртните крясъци на съседите си, паднали простреляни в канавката.
Войниците и бетеерите идват в селото ѝ, с цел да сменят принудително имената на хората в целия район. Включително и нейното.
До през днешния ден няма нито един човек, наказан за тези репресии. Но тя ги помни, като че ли са се случили през вчерашния ден, а не преди 40 години .
Тя е Севгинар Махмуд и през днешния ден е на 58 . Родом е от село Груево , само че в този момент живее в Момчилград .
Това, че Севгинар е етническа туркиня, през 1984 година се оказва проблем. Тогава комунистическа България стартира военна атака против част от личното си население – българските турци. Само за три месеца принудително са заменени имената на над 800 хиляди души. По-късно им е неразрешено да приказват майчиния си език на обществени места и да съблюдават традициите си. Когато през 1989 година българските турци стартират да се бунтуват за правата си, комунистическият режим прогонва над 300 хиляди души в Турция.
Как стартира всичко
На Бъдни вечер 1984 година е отцепен Кърджалийски окръг, където се намира Момчилград. В него влизат бетеери, 1400 бойци и още въоръжени цивилни. Целта на нахлуването е да се заличат рождените имена на българските турци и да се сменят със славянски.
Отначало управляващите мълчат. После споделят, че българските турци сменят имената си непринудено, и даже назовават репресиите „ Възродителен развой “.
Но през декември 1984 година тези думи към момента не се употребяват. Тогава има единствено клюки, че в района принудително ще сменят имена. Хората са обезпокоени и желаят някой да им изясни какво се случва. Затова излизат на улицата. На 26 декември потеглят към общината в Момчилград на кротичък митинг.
През тези години да протестираш е нещо немислимо. Протестите на българските турци са първите всеобщи протести в България за четири десетилетия комунистически режим.
Отговарят им с изпращане на бетеери и бойци и с открита пукотевица. Много от стачкуващите са ранени и изпратени в затвори. Има и убити. В тези конфликти с армията и милицията взе участие и Севгинар. Сутринта тя стачкува в Момчилград, а вечерта повежда протест в Груево.
„ Не ме беше боязън, тъй като бяхме почтени. Нямахме нищо, дори и прътове. Обикновени хора от село “, споделя тя пред Свободна Европа. И прибавя:
„ Въобще не ни жалиха. Ако желаеха, можеха да ни убият всичките. “
За какво е тази пукотевица
На 26 декември 1984 година Севгинар е на работа в трудовата кооперация „ Изкуство “ в Момчилград. Там към този момент са стигнали слуховете за промяната на имената. Говори се и че бойците и полицаите изнасилват млади девойки, само че за това няма удостоверение.
Севгинар и други служащи са чули всичко това и знаят, че ще има митинг. Решават, че и те би трябвало да излязат на улицата. Началничката заключва вратите и им подрежда да останат на работа. Но те прескачат оградата и потеглят.
Още по пътя чухме пукотевица.
„ Още по пътя чухме пукотевица “, споделя Севгинар. „ Отидохме към общината. Викахме, кряскахме, обаче ни разпръснаха. “
Тя се слива с тълпата дружно със своята другарка Ферище . Пред общината бойците и полицаите пръскат протестиращите с вода и ги удрят с автоматите си.
После стрелят. Няколко души падат убити. Това кара хората да тръгнат в противоположната посока – към читалището.
Там Ферище е улучена от патрон в гърба. Раната ѝ кърви мощно и Севгинар я води в болничното заведение. Там тя става свидетелка на още една панорама, която в никакъв случай няма да не помни.
В болничното заведение е докаран трупът на най-малката жертва на „ Възродителния развой “ – 17-месечното бебе Тюркян , убито в село Могиляне.
Севгинар вижда по какъв начин бащата на Тюркян споделя на служителя на реда: „ Убийте ме мен, не детето “.
„ Той към този момент знаеше, че детето му е мъртво. Защо трябваше тази пукотевица? “, пита Севгинар.
На мястото, където Тюркян е убита, през днешния ден се издига паметна чешма, кръстена на нея. Близо до мястото, където е ранена Ферище, също има монумент на жертвите на „ Възродителния развой “.
Едно село против танковете
С торба, цялостна с окървавените облекла на Ферище, Севгинар потегля към родното си село Груево, на към 2 км от Момчилград. Отива да предизвести хората какво следва.
Не жалят никого.
„ Видях съседи и им споделих, че в Момчилград става нещо ужасно. Показах им облеклата – ето, стрелят по хората. Не жалят никого “, споделя Севгинар.
От човек на човек скоро цяло Груево схваща, че идва заплаха, и хората се събират.
„ Вечерта видяхме танковете – един, два, три. Започнаха да стрелят, само че не побегнахме. Цялото село – деца, млади, възрастни – всички бяхме вънка “, споделя Севгинар.
Хората стачкуват със запалени гуми и жива верига. Но насреща стрелят все по-силно. Груево дава три жертви – Абдулазис Бекир, Мустафа Али и Мустафа Ибрахим.
Паднали в канавката до пътя, те викат за помощ. Но бойците не пускат никого да им помогне.
„ Мустафа най-вече викаше: „ Помогнете ми, загивам “, спомня си Севгинар.
Накрая бетеерите съумяват да избутат протестиращите нагоре към полето, което обкръжава селото. Налага се те да се приберат по мрачно и по обиколен път.
Севгинар и фамилията ѝ се скриват в къщата на вуйчо ѝ. 12 души прекарват нощта, скрити в една напълно дребна кухня. Уплашени какво може да последва, в случай че ги намерят.
По време на събитията в Кърджалийски окръг тогава са убити 8 души, десетки са ранени. По-късно конфликти има и в други елементи на страната, само че хората там към този момент знаят от заглушаваните Радио Свободна Европа и Би Би Си, че военните и полицаите употребяват същински патрони. Това изяснява по-слабата опозиция.
Севгинар става Снежана
За Севгинар оня 26 декември е дълъг като цяла година. Но репресиите едвам в този момент стартират. През идващите дни в окръга патрулират служители на реда. Въведен е вечерен час. Връзката с външния свят е спряна, няма телефони и поща.
Въпреки протестите промяната на имената на българските турци продължава. От всяко семейство след обиск се изземват документите с персонални имена. За към 3 месеца страната сменя принудително имената на близо 800 хиляди български турци.
Турските имена се заличават даже от надгробните плочи на умрелите.
Севгинар получава ново име – Снежана.
Преди това бях по-свободна, само че след това избрах да мълча.
Няколко пъти тя е извикана и в милицията. Питат я едно и също – какви родственици има в Турция и какво е направила с облеклата на Ферище. Севгинар отхвърля да е взела облеклата и не споделя къде ги е скрила.
„ Като бях извикана няколко пъти в Министерство на вътрешните работи, малко ме хвана боязън и не приказвах повече. Преди това бях по-свободна, само че след това избрах да мълча “, споделя тя.
Вече е неразрешено да се приказва на турски език, да се съблюдават религиозни обреди и да се носят обичайни облекла.
Тези забрани и репресии не престават до края на комунистическия режим през 1989 година Това е и годината, през която над 320 хиляди български турци са наложително изселени в Турция. Държавата още веднъж твърди, че това се случва непринудено, и назовава депортирането „ Голямата екскурзия “. Севгинар и фамилията ѝ не са измежду изселените.
Няма осъдени
На 10 ноември 1989 година комунистическият деспот Тодор Живков е свален от власт. Започва преходът от тоталитарен режим към народна власт.
Това дава вяра на българските турци, че репресиите против тях ще спрат. Севгинар към този момент е на 23.
През 1991 година стартира следствие на „ Възродителния развой “. Като обвинени по него са били привличани Живков и комунистическите функционери Петър Младенов, Пенчо Кубадински, Димитър Стоянов и Георги Атанасов. Днес никой от тях не е измежду живите.
Бяхме сигурни, че няма да има осъдени.
„ Бяхме сигурни, че няма да има осъдени. Ние сме малцинство тук “, споделя Севгинар.
Днес тя е на 58. Има наследник, щерка и трима внуци. Работи в козметична компания и постоянно посещава фамилията си в Англия.
Когато си спомня събитията от 1984 година, кожата ѝ настръхва. На никого не пожелава да изживее нещо толкоз ужасно.
„ Никога няма да не помни нито моята другарка, нито Тюркян “, споделя Севгинар.
Днес, когато си приказвам с нея, аз самата съм на 23. Много от връстниците ми не знаят какво стои зад израза „ Възродителен развой “.
Тя е единствено на 18 години , когато повежда цялото си село на протест.
Вижда приятелката си, улучена от патрон. Вижда по какъв начин плаче бащата на убито бебе. Чува предсмъртните крясъци на съседите си, паднали простреляни в канавката.
Войниците и бетеерите идват в селото ѝ, с цел да сменят принудително имената на хората в целия район. Включително и нейното.
До през днешния ден няма нито един човек, наказан за тези репресии. Но тя ги помни, като че ли са се случили през вчерашния ден, а не преди 40 години .
Тя е Севгинар Махмуд и през днешния ден е на 58 . Родом е от село Груево , само че в този момент живее в Момчилград .
Това, че Севгинар е етническа туркиня, през 1984 година се оказва проблем. Тогава комунистическа България стартира военна атака против част от личното си население – българските турци. Само за три месеца принудително са заменени имената на над 800 хиляди души. По-късно им е неразрешено да приказват майчиния си език на обществени места и да съблюдават традициите си. Когато през 1989 година българските турци стартират да се бунтуват за правата си, комунистическият режим прогонва над 300 хиляди души в Турция.
Как стартира всичко
На Бъдни вечер 1984 година е отцепен Кърджалийски окръг, където се намира Момчилград. В него влизат бетеери, 1400 бойци и още въоръжени цивилни. Целта на нахлуването е да се заличат рождените имена на българските турци и да се сменят със славянски.
Отначало управляващите мълчат. После споделят, че българските турци сменят имената си непринудено, и даже назовават репресиите „ Възродителен развой “.
Но през декември 1984 година тези думи към момента не се употребяват. Тогава има единствено клюки, че в района принудително ще сменят имена. Хората са обезпокоени и желаят някой да им изясни какво се случва. Затова излизат на улицата. На 26 декември потеглят към общината в Момчилград на кротичък митинг.
През тези години да протестираш е нещо немислимо. Протестите на българските турци са първите всеобщи протести в България за четири десетилетия комунистически режим.
Отговарят им с изпращане на бетеери и бойци и с открита пукотевица. Много от стачкуващите са ранени и изпратени в затвори. Има и убити. В тези конфликти с армията и милицията взе участие и Севгинар. Сутринта тя стачкува в Момчилград, а вечерта повежда протест в Груево.
„ Не ме беше боязън, тъй като бяхме почтени. Нямахме нищо, дори и прътове. Обикновени хора от село “, споделя тя пред Свободна Европа. И прибавя:
„ Въобще не ни жалиха. Ако желаеха, можеха да ни убият всичките. “
За какво е тази пукотевица
На 26 декември 1984 година Севгинар е на работа в трудовата кооперация „ Изкуство “ в Момчилград. Там към този момент са стигнали слуховете за промяната на имената. Говори се и че бойците и полицаите изнасилват млади девойки, само че за това няма удостоверение.
Севгинар и други служащи са чули всичко това и знаят, че ще има митинг. Решават, че и те би трябвало да излязат на улицата. Началничката заключва вратите и им подрежда да останат на работа. Но те прескачат оградата и потеглят.
Още по пътя чухме пукотевица.
„ Още по пътя чухме пукотевица “, споделя Севгинар. „ Отидохме към общината. Викахме, кряскахме, обаче ни разпръснаха. “
Тя се слива с тълпата дружно със своята другарка Ферище . Пред общината бойците и полицаите пръскат протестиращите с вода и ги удрят с автоматите си.
После стрелят. Няколко души падат убити. Това кара хората да тръгнат в противоположната посока – към читалището.
Там Ферище е улучена от патрон в гърба. Раната ѝ кърви мощно и Севгинар я води в болничното заведение. Там тя става свидетелка на още една панорама, която в никакъв случай няма да не помни.
В болничното заведение е докаран трупът на най-малката жертва на „ Възродителния развой “ – 17-месечното бебе Тюркян , убито в село Могиляне.
Севгинар вижда по какъв начин бащата на Тюркян споделя на служителя на реда: „ Убийте ме мен, не детето “.
„ Той към този момент знаеше, че детето му е мъртво. Защо трябваше тази пукотевица? “, пита Севгинар.
На мястото, където Тюркян е убита, през днешния ден се издига паметна чешма, кръстена на нея. Близо до мястото, където е ранена Ферище, също има монумент на жертвите на „ Възродителния развой “.
Едно село против танковете
С торба, цялостна с окървавените облекла на Ферище, Севгинар потегля към родното си село Груево, на към 2 км от Момчилград. Отива да предизвести хората какво следва.
Не жалят никого.
„ Видях съседи и им споделих, че в Момчилград става нещо ужасно. Показах им облеклата – ето, стрелят по хората. Не жалят никого “, споделя Севгинар.
От човек на човек скоро цяло Груево схваща, че идва заплаха, и хората се събират.
„ Вечерта видяхме танковете – един, два, три. Започнаха да стрелят, само че не побегнахме. Цялото село – деца, млади, възрастни – всички бяхме вънка “, споделя Севгинар.
Хората стачкуват със запалени гуми и жива верига. Но насреща стрелят все по-силно. Груево дава три жертви – Абдулазис Бекир, Мустафа Али и Мустафа Ибрахим.
Паднали в канавката до пътя, те викат за помощ. Но бойците не пускат никого да им помогне.
„ Мустафа най-вече викаше: „ Помогнете ми, загивам “, спомня си Севгинар.
Накрая бетеерите съумяват да избутат протестиращите нагоре към полето, което обкръжава селото. Налага се те да се приберат по мрачно и по обиколен път.
Севгинар и фамилията ѝ се скриват в къщата на вуйчо ѝ. 12 души прекарват нощта, скрити в една напълно дребна кухня. Уплашени какво може да последва, в случай че ги намерят.
По време на събитията в Кърджалийски окръг тогава са убити 8 души, десетки са ранени. По-късно конфликти има и в други елементи на страната, само че хората там към този момент знаят от заглушаваните Радио Свободна Европа и Би Би Си, че военните и полицаите употребяват същински патрони. Това изяснява по-слабата опозиция.
Севгинар става Снежана
За Севгинар оня 26 декември е дълъг като цяла година. Но репресиите едвам в този момент стартират. През идващите дни в окръга патрулират служители на реда. Въведен е вечерен час. Връзката с външния свят е спряна, няма телефони и поща.
Въпреки протестите промяната на имената на българските турци продължава. От всяко семейство след обиск се изземват документите с персонални имена. За към 3 месеца страната сменя принудително имената на близо 800 хиляди български турци.
Турските имена се заличават даже от надгробните плочи на умрелите.
Севгинар получава ново име – Снежана.
Преди това бях по-свободна, само че след това избрах да мълча.
Няколко пъти тя е извикана и в милицията. Питат я едно и също – какви родственици има в Турция и какво е направила с облеклата на Ферище. Севгинар отхвърля да е взела облеклата и не споделя къде ги е скрила.
„ Като бях извикана няколко пъти в Министерство на вътрешните работи, малко ме хвана боязън и не приказвах повече. Преди това бях по-свободна, само че след това избрах да мълча “, споделя тя.
Вече е неразрешено да се приказва на турски език, да се съблюдават религиозни обреди и да се носят обичайни облекла.
Тези забрани и репресии не престават до края на комунистическия режим през 1989 година Това е и годината, през която над 320 хиляди български турци са наложително изселени в Турция. Държавата още веднъж твърди, че това се случва непринудено, и назовава депортирането „ Голямата екскурзия “. Севгинар и фамилията ѝ не са измежду изселените.
Няма осъдени
На 10 ноември 1989 година комунистическият деспот Тодор Живков е свален от власт. Започва преходът от тоталитарен режим към народна власт.
Това дава вяра на българските турци, че репресиите против тях ще спрат. Севгинар към този момент е на 23.
През 1991 година стартира следствие на „ Възродителния развой “. Като обвинени по него са били привличани Живков и комунистическите функционери Петър Младенов, Пенчо Кубадински, Димитър Стоянов и Георги Атанасов. Днес никой от тях не е измежду живите.
Бяхме сигурни, че няма да има осъдени.
„ Бяхме сигурни, че няма да има осъдени. Ние сме малцинство тук “, споделя Севгинар.
Днес тя е на 58. Има наследник, щерка и трима внуци. Работи в козметична компания и постоянно посещава фамилията си в Англия.
Когато си спомня събитията от 1984 година, кожата ѝ настръхва. На никого не пожелава да изживее нещо толкоз ужасно.
„ Никога няма да не помни нито моята другарка, нито Тюркян “, споделя Севгинар.
Днес, когато си приказвам с нея, аз самата съм на 23. Много от връстниците ми не знаят какво стои зад израза „ Възродителен развой “.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ