Не, но Димов
Тук няма да се включа в изтощеното махване с ръка, което незабавно афишира ареста и оставката на Нeно Димов като събитие, от която няма никакво значение. Не че сходна теза няма учредения. Но първо въпреки всичко плюсовете.
Драматургия или не, Борисов с годините натрупа все по-голям опит и все по-голяма храброст в това да маха разнообразни хора към него, които са почнали да наподобяват обществено подозрителни. Че тези чистки прекомерно постоянно са на правилото на бушона и че от време на време наподобяват като изборно нареждане на силите в личния му лагер, е ясно. Но въпреки всичко да припомня: сходни оставки бяха немислими преди време - те да вземем за пример в никакъв случай не се случваха по времето на Станишев. Единственият по-крупен министър, който бе изгърмял, бе Румен Петков - и то след многомесечно изчакване, дълъг напън и обстановка, в която просто нямаше къде да се бяга. В този смисъл, с всички рецензии, които сме отправяли към премиера - уеб сайтът ни е предостатъчен и задоволително прочут с тях - няма по какъв начин да се премълчи елементарното събитие, че в първите 20 години от прехода оставката на министър, да не приказваме за арест, бяха нещо нечувано, невероятно, празна административна или наказателна опция, която в никакъв случай не намираше контакт с действителността.
Въпреки, че е ясно, че вземането на главата на Нено Димов е популистки ход, като че ли не става до дъно ясно, че популизмът не е чак толкоз елементарно политическо упражнение. Лесен е, когато си претендент за власт и просто сипеш нереалистични обещания на пакост, само че когато управляваш не чак толкоз. Борисов, който още в ранните си години схвана, че печели доста от това да маха министри, се окуражи напълно от няколко сходни дейности - първо, декласирането на Вaлери Симеонoв, след това прогонването на Цвeтанов и доста закъснялото, само че въпреки всичко случило се, премахване на Борислав Михайлов. Да, всички тези ходове бяха композиция сред публичен напън, който въпреки всичко съответствува с възможната безпроблемност в махането на въпросните фигури - те, властта добре е осъзнала това, по този начин или другояче не са значими и могат да се разкарат, таман всички ще са удовлетворени. Но все пак същите ходове бяха невъзможни преди 10 години и не се случваха. Това значи и че против Борисов в действителност има смисъл да се оказва напън, който напън най-общо разчита на това министър председателят да вземе ограничения таман от популизъм, които обаче да ти свършат работа, въпреки и от популизъм. Това е и главната гражданска опция - фракциите за напън да се възползват от критериите на популизма по този начин както се възползва и самата власт. Да си, така да се каже, популистки протестиращ, с едно мислено.
Впрочем дотук наподобява по този начин като че ли приказваме за ареста на Нено Димов като за арест, иницииран или най-малко подсилен от премиера. Е, съмненията не са тайни. Едно, поради общото усещане, че по този начин става по принцип от дълго време и е жанр на ръководството. И второ, поради главeн прокурор, който разгласи обществено, че не приема изключително драговолно концепцията за разделянето на управляващите. Борисов не си пада по разделянето, Гeшeв също, какво друго да мислим с изключение на, че залавянето на Нено Димов е първият театър от идното синхронно плуване по пренареждане на държавния пасианс. В това, несъмнено, има голяма заплаха, за която от септември се предизвестява и против която от септември се стачкува. Когато министър председателят направи паралел сред Цацаров и Гeшeв посочи преимуществото на втория за това, че е оперативно по-добър от първия. Това, което остава като подозрение, е кой въпреки всичко ще диктува интервенциите и против кого ще бъдат ориентирани те - и дали " оперативно добър " не значи подготвеност за висока изпълнителност против неуместните и липса на същата по отношение на комфортните. Има даже един плашещ сюжет, в който карцерът на Димов да послужи за нещо като " първичен капитал на доверието ", който, откакто бъде насъбран, да се употребява като златен запас за наказателни акции, за които от дълго време се подозира. Това е отдавнашна тактичност - разбъркване на правдивост с неправда, в която първото служи за опрощение на второто, за негова легитимиция. В този смисъл празнуването на отстраняването на Димов би трябвало да включва и известна подозрителност към всичко, което следва. Очакваната фраза е нещо от рода на " Не, само че Димов? ". И по-разгърнато: по какъв начин може да ни критикувате, не видяхте ли по какъв начин се справихме с Димов? Язовирите на доверието умерено могат да се окажат първо токсични, след това празни.
Автор: Райко Байчев
Драматургия или не, Борисов с годините натрупа все по-голям опит и все по-голяма храброст в това да маха разнообразни хора към него, които са почнали да наподобяват обществено подозрителни. Че тези чистки прекомерно постоянно са на правилото на бушона и че от време на време наподобяват като изборно нареждане на силите в личния му лагер, е ясно. Но въпреки всичко да припомня: сходни оставки бяха немислими преди време - те да вземем за пример в никакъв случай не се случваха по времето на Станишев. Единственият по-крупен министър, който бе изгърмял, бе Румен Петков - и то след многомесечно изчакване, дълъг напън и обстановка, в която просто нямаше къде да се бяга. В този смисъл, с всички рецензии, които сме отправяли към премиера - уеб сайтът ни е предостатъчен и задоволително прочут с тях - няма по какъв начин да се премълчи елементарното събитие, че в първите 20 години от прехода оставката на министър, да не приказваме за арест, бяха нещо нечувано, невероятно, празна административна или наказателна опция, която в никакъв случай не намираше контакт с действителността.
Въпреки, че е ясно, че вземането на главата на Нено Димов е популистки ход, като че ли не става до дъно ясно, че популизмът не е чак толкоз елементарно политическо упражнение. Лесен е, когато си претендент за власт и просто сипеш нереалистични обещания на пакост, само че когато управляваш не чак толкоз. Борисов, който още в ранните си години схвана, че печели доста от това да маха министри, се окуражи напълно от няколко сходни дейности - първо, декласирането на Вaлери Симеонoв, след това прогонването на Цвeтанов и доста закъснялото, само че въпреки всичко случило се, премахване на Борислав Михайлов. Да, всички тези ходове бяха композиция сред публичен напън, който въпреки всичко съответствува с възможната безпроблемност в махането на въпросните фигури - те, властта добре е осъзнала това, по този начин или другояче не са значими и могат да се разкарат, таман всички ще са удовлетворени. Но все пак същите ходове бяха невъзможни преди 10 години и не се случваха. Това значи и че против Борисов в действителност има смисъл да се оказва напън, който напън най-общо разчита на това министър председателят да вземе ограничения таман от популизъм, които обаче да ти свършат работа, въпреки и от популизъм. Това е и главната гражданска опция - фракциите за напън да се възползват от критериите на популизма по този начин както се възползва и самата власт. Да си, така да се каже, популистки протестиращ, с едно мислено.
Впрочем дотук наподобява по този начин като че ли приказваме за ареста на Нено Димов като за арест, иницииран или най-малко подсилен от премиера. Е, съмненията не са тайни. Едно, поради общото усещане, че по този начин става по принцип от дълго време и е жанр на ръководството. И второ, поради главeн прокурор, който разгласи обществено, че не приема изключително драговолно концепцията за разделянето на управляващите. Борисов не си пада по разделянето, Гeшeв също, какво друго да мислим с изключение на, че залавянето на Нено Димов е първият театър от идното синхронно плуване по пренареждане на държавния пасианс. В това, несъмнено, има голяма заплаха, за която от септември се предизвестява и против която от септември се стачкува. Когато министър председателят направи паралел сред Цацаров и Гeшeв посочи преимуществото на втория за това, че е оперативно по-добър от първия. Това, което остава като подозрение, е кой въпреки всичко ще диктува интервенциите и против кого ще бъдат ориентирани те - и дали " оперативно добър " не значи подготвеност за висока изпълнителност против неуместните и липса на същата по отношение на комфортните. Има даже един плашещ сюжет, в който карцерът на Димов да послужи за нещо като " първичен капитал на доверието ", който, откакто бъде насъбран, да се употребява като златен запас за наказателни акции, за които от дълго време се подозира. Това е отдавнашна тактичност - разбъркване на правдивост с неправда, в която първото служи за опрощение на второто, за негова легитимиция. В този смисъл празнуването на отстраняването на Димов би трябвало да включва и известна подозрителност към всичко, което следва. Очакваната фраза е нещо от рода на " Не, само че Димов? ". И по-разгърнато: по какъв начин може да ни критикувате, не видяхте ли по какъв начин се справихме с Димов? Язовирите на доверието умерено могат да се окажат първо токсични, след това празни.
Автор: Райко Байчев
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ