Какво се случва с труповете след големи битки
Трябва да отбележим, че по този въпрос в действителност няма доста исторически сведения. Човек би си помислил, че за проучването му би трябвало просто да се отиде на място, където в миналото се е провела известна борба и да разкопае в близост, само че не. Оказва се, че това не е задоволително, а на всичкото от горната страна и единствено по себе си доста мъчно по аргументи, които ще засегнем по-късно.
Знаем обаче, че античните гърци са се стремяли да почитат мъртвите и са събирали телата им след пердах. Например, след борбата сред Филип II Македонски и атиняните през 338 прочие Хр. и двете страни погребват починалите съгласно ритуалите на епохата си. Това отношение има за цел по едно и също време да уважи смелостта, която са посочили в багра, и да укроти боговете.
С изключение на спартанците, множеството антични гърци са погребвали труповете покрай родния им град, в случай че времето разрешавало. Ако не разрешавало – всеобщите гробове също са били алтернатива. Във втория случай постоянно по-късно са били издигани кенотафи (надгробни монументи без гроб с тленни останки) до родните градове на войните, още веднъж с цел да се изрази респект.
Спартанците, както казахме, са изключение, тъй като те погребвали умрелите на бойното поле, на което са починали. Също по този начин, вместо да вземат от труповете всичко скъпо, те обичайно ги заравяли с оръжията и бронята им като мястото се отбелязвало с надгробен камък, на който пишело името им и думите (превод) „ Във война “. Надгробният камък е бил изключителна чест за спартанците – в случай че някой почине отвън борба, подобен не му се полагал и гробът оставал немаркиран. Единственото изключение е в случай че жена почине по време на раждане. Тогава тя също получавала надгробен камък.
Римляните плащали дребна сума всеки месец, с която да се заплати за заравяне при положение, че умрат в борба. Те се опитвали по всевъзможен метод да се отнесат добре с телата на убитите като (отново) в случай че времето разреши, заравяли или кримирали всяко самостоятелно тяло. Ако пък времето е проблем, правили се общи гробове. Кенотафите също били алтернатива, когато нямало опция телата да се съберат.
С настъпването на християнството обаче всеобщите кремации стихват най-малко в някои региони, за сметка на всеобщите гробове. Въпреки безбройните борби в средновековна Европа, археолозите в действителност много се затрудняват да намерят каквито и да е тела. Както написа в едно проучване, оповестено в Журнала по археология на споровете със звучното име „ Къде са телата на умрелите в средновековните борби? “: „ Има едвам шепа всеобщи гробове от средновековието в Западна Европа, които са били обект на проучване. Причината е, че те както и други гробове от по-ранни интервали, са извънредно неоткриваеми, а откритите постоянно са били открити инцидентно. Нямаме специфична техника или способ, с който дейно да откриваме гробове, които от своя страна могат да са на всички места в повърхност от доста квадратни километри. “
Прехвърляме се в още по-модерни време, когато обирането на умрели бойци от живите бойци, а и от локалното население, към този момент е напълно обикновено. Един английски военачалник написа за борбата при Хейлсберг през 1807: „ Полето сред гората и съветските батареи беше цялостно с голи тела, които другари и врагове бяха съблекли през нощта, макар че някои от тези тела бяха към момента живи и в схващане. Беше панорама, от която окото се отвращаваше, само че в същото време не можеше да избяга. “
Оказва се, че някои (разбира се, извънредно малко) от не изцяло убитите бойци съумяват да оцелеят. Един от тях е французина Жан Баптис де Марбо и той споделя: „ В снега измежду купища мъртви тела некадърен да се движа аз постепенно изгубих съзнание… Когато пристигнах на себе си, към 4 часа по-късно, се открих в ужасна обстановка. Бях изцяло гол – нямах нищо върху себе си с изключение на шапката и десния ми ботуш. Един мъж от транспортния корпус, мислейки ме за мъртъв, ме съблече както се прави нормално и до момента в който се опитваше да събуе ботуша ми посредством мощно разклащане, ме разсъни. Успях да седна и изплюх кръвта, която беше в гърлото ми. Целият бях в кръв поради раните си. Както и да е, мъжът взе движимостите ми и си потегли. “
Разбира се, при по-гигантски борби, където след багра остават хиляди умрели, телата просто се оставят по този начин. Генерал Филип де Сегур през 1812 написа: „ След като минахме Колога, продължихме нататък, до момента в който пред нас внезапно не се разкри голяма низина. Всичките дървета бяха отсечени, а в далечината се виждаше планина, сходна на вулкан. Цялата земята беше покрита с части от каски, ризници, оръжия и униформи. На това място имаше и 30 000 полуразложени трупове. “
Стигаме до двете международни войни. Тогава и от двете страни на разногласието всяка армия е била виновна за личните си умрели като другите войски имали разнообразни правила за справяне с тях. Например, през Втората международна война полковник Уолтър Зонтаг от Офиса по жертвите на Вермахта издава подробен справочник по какъв начин се построяват военни гробове – всеобщи или самостоятелни. Освен това, в него пишело и че те би трябвало да са допустимо най-близо до влакови линии и да имат прокарана пътека – концепцията е по-късно тези места да се трансфорат във военни гробища. В хода на войната обаче тези правила постоянно се пренебрегнали, което довело до, както Der Spiegel отбелязва: „ море от възпоменателни плочи “.
