Необходима е приватизация на държавни университети
„ Труд ” продължава професионалната полемика за висшето обучение в България. Тя бе открита от професор Борислав Борисов – човек с извънреден учредителен опит и потвърдени практики в развиването на университетското обучение у нас. В серия от публикации проф. Борисов проучва основните, съгласно него, проблеми и вероятности пред висшето обучение в България. След него в полемиката със свои текстове се включиха ректорът на Софийския университет „ Св. Климент Охридски ” проф. Анастас Герджиков , ректорът на Медицински университет – Варна проф. Красимир Иванов , ректорът на Минно-геоложки университет „ Св. Иван Рилски ” проф. Любен Тотев , който е и ръководител на Съвета на ректорите, проф. Георги Михов , ректор на Технически университет-София, проф. Христо Бонджолов , ректор на Великотвърновски университет „ Св. св. Кирил и Методий ”, проф. Пламен Бочков , ректор на Нов български университет, проф. Анна Недялкова , президент на Варненския свободен университет „ Черноризец Храбър “, и проф. Георги Колев, ректор на Шуменския университет „ Епископ Константин Преславски ” .
Днес продължаваме с материал на доцент доктор Григорий Вазов , ректор на Висшето учебно заведение по обезпечаване и финанси
Същевременно редица ректори на висши учебни заведения в страната показаха предпочитание да вземат участие в полемиката със свои публикации. „ Труд “ ще ги разгласява всяка сряда.
Приветствам концепцията на вестник „ Труд “ за първи път да се стартира един в действителност безапелационен диалог за проблемите на висшето обучение в България. А те, както към този момент всички знаем, са извънредно съществени и натрупвани през годините вследствие на амбициозни дейности от страна на държавни управления, депутати или министри, неведнъж ръководени от политическите си пристрастия и неразбиращи от висше обучение, само че стремящи се да останат в историята.
И те останаха! С всички констатации, които направиха сътрудниците преди мен, с десетките или стотици промени в Закона за висше обучение (между другото надали някой знае какъв брой са), с последвалите ги поднормативни актове, доста от които невлезли в деяние, тъй като новият към този момент министър с новия екип в министерството е вкарал към този момент в комисията по обучение нови промени в закона. А през този двадесет и осем годишен интервал, както знаем, министрите на образованието са прекалено много, а в някои години и по трима.
А какво правеха ректорите в тази обществено-политическа и икономическа, нормално доста динамична среда? Казано в резюме, спасяваха се поединично. Казано по различен метод, правиха чудеса от мъжество, с цел да запазят научното и просветително ниво на университетите си, да запазят научно-преподавателския състав и доколкото е допустимо да основат нов, да останат като висши учебни заведения, след връхлетялата ги демографска рецесия.
Разбира се, те имаха и своите вътрешни борби в университетите си с преподавателския и административен състав, който, управителен от своите личностни ползи е постоянно подготвен да погребе висшето учебно заведение, само че да резервира извоюваните с годините дисциплини, специалности, катедри или факултети, без да се регистрира, че те към този момент са окончателно остарели като научно знание и нужда за обществото. Всеки опит на ректор да преструктурира университета си, отчитайки измененията в България и света, се превръщаше в негова голгота.
От своя страна, обществото не остана безразлично. То видя в университетите един от виновниците за своите проблеми и изсипа гнева си върху тях. Разбира се, медиите поддържаха този “всенароден яд ”. Телевизии, вестници, радиа, уеб сайтове, обществени мрежи и какви ли още не, се упражняваха в създаването на неведнъж несъществуващи кавги. Не се регистрира, че във висшите учебни заведения е концентриран интелектуалният капацитет на нацията, че тук се основава бъдещето на страната ни, а в някои научни области и бъдещето на света. Винаги съм си задавал въпроса, какъв е този народен мазохизъм да се гавриш, а срещано в българската история и да унищожаваш физически тези, които те превъзхождат като образование, разсъдък и познания.
През тези години, обаче, се случиха и някои положителни неща за българското обучение. В началото на деветдесетте години бяха основани първите частни университети. Те също имаха своите несъгласия и опозиция в развиването си. Но и своето огромно преимущество – да стартират начисто, (без насъбрани във времето личностни взаимоотношения) и да построяват вътрешна конструкция за организация и ръководство на просветителната и научна активност, друга от условията на ЗВО във връзка с държавните университети. И всичко това те го вършиха единствено и само за своя сметка, без никакви финансови или репутационни взаимни отстъпки от страна на страната и нейните контролни органи.
Успоредно с това, обаче, продължава да съществува една доста вулгарна неправда във връзка с студентите, учещи в частните университети, а точно, че те не получават полагащия им се и по Конституция цялостен пакет обществени добавки, получавани от студентите в държавните университети.
Тук е належащо изрично да се съобщи, че е извънредно време формата на благосъстоятелност да не бъде определяща за отношението на страната и обществото към висшите учебни заведения в България. И е извънредно време към този момент да се приказва и съпоставя качеството на образованието и науката сред университетите, а не това дали са частни или държавни.
След всичко казано дотук от мен и сътрудниците ректори в предходните изявления, (с констатациите, на които съм съгласен), следва въпросът какви са вероятните модели за един сериозен разцвет на висшето обучение в България. Разбира се, моите разбирания са на ректор, построил през последните петнадесет години висше учебно заведение, което съгласно Рейтинговата система на висшите учебни заведения в България и оценките на НАОА е добре позиционирано в българското висше обучение. Както е известно, бил съм и декан на Финансово-счетоводния факултет в УНСС два мандата.
Първи модел
Той не опонира на признатата към този момент Стратегия за развиване на висшето обучение в България. В основата му са сложени доста по-големите права и отговорности на ректорите на държавните висши учебни заведения. И това е разумно, тъй като това са единствените ръководители в България, които при израстването си в своята кариера от помощник, старши помощник, основен помощник, доцент, професор, началник на катедра, декан и ректор, са избирани мажоритарно с скрито гласоподаване.
В същността си този модел допуска да бъде подписан контракт за мениджмънт сред ректора и министъра на образованието и науката, (принципала), за осъществяването на четиригодишен бизнес проект, разпределен по години за развиването на университета. Финансирането на висшето учебно заведение наложително би трябвало да зависи от осъществяването на този бизнес проект. Успоредно с това ще са нужни промени в ЗВО, свързани с: 1/ превъзмогване на вероятни несъгласия сред новите права и отговорности на ректора и залегналите в този момент управнически функционалности на общото заседание на университета; 2/ превръщането на университетския съвет в орган, който взема решение предпочитано единствено просветителни и научни въпроси, свързани с развиването на висшето учебно заведение и 3/ стопанските и финансовите въпроси да бъдат изведени като приоритет на ректора и ректорския съвет. Разбира се, при създаването на този модел е допустимо да зародят и други въпроси и проблеми за разрешаване, само че те единствено биха прецизирали модела и биха го създали вероятен.
Втори модел
Същностната характерност на този модел се състои в коренна смяна на финансирането на държавните университети.
При сегашните правила за финансиране нещата са елементарни: повече студенти, по-голям потвърден потенциал, следват и повече запаси от държавния бюджет. Разбира се, тук има още коефициенти и редица условности, с цел да наподобяват нещата комплицирани и авторитетни. Като резултат, множеството университети са потвърдили потенциал до два или три пъти по-висок от същинските благоприятни условия на висшето учебно заведение да прави качествено обазование и просвета. И по този начин за университети, при които за едно място кандидат-студентите бяха от 5 до 15, в този момент вследствие на тази система за финансиране и на демографската рецесия, против един претендент стоят две и повече свободни места.
За да бъде сбъднат този модел е належащо да се употребява най-важният детайл от първия модел, а точно договорът за мениджмънт сред ректора и принципала. В този контракт би трябвало да залегне същността на втория модел, а точно задължението на ректора в идващите четири години да преструктурира с петдесет и повече % броя на студентите и съответстващата организационна конструкция, с цел да се доближи в края на интервала до същинския потенциал на университета за качествено обучение и просвета. За да не бъде предизвикан този модел в контракта за мениджмънт, принципалът се задължава да резервира размера на финансирането за идващите четири години. В резултат на това няма да има нарастване на бюджетните средства за висше обучение, само че в това време в релативно тегло, внезапно ще се усили ресурсът за университетите, в случай че извършват проекта за преструктуриране. В умозаключение, във връзка с този модел, може да се каже, че той е мъчителен и обвързван с човешки ориси, само че в това време допуска и едно положително бъдеще за държавните университети.
Трети модел
Този модел е построен въз основата на една извънредно революционна концепция за българската народопсихология. А точно, реализирането на приватизация на държавни университети. Следва въпросът, допустимо ли е това? През тези години на преход беше осъществена приватизация на процедура във всички области на публичното произвеждане, търговия, услуги и браншове със стратегическо значение за националната сигурност. Единствено в региона на висшето обучение през тези години не са осъществявани структурни (приватизационни) дейности в народен мащаб. След тези констатации на заложения нагоре въпрос, отговорът е: а за какво не, и допустимо ли е това? Възможно е, а и събитията го постановат, тъй като при този БВП и залегналите средства в държавния бюджет е невероятно да бъдат покрити актуалните условия за финансиране на обучение и просвета. Принципът “на всекиго по малко ” не е най-хубавият от позиция на търсения разцвет на висшето обучение в България.
При тези условия е належащо да бъде построена нова тактика, в която ясно и изрично държавните университети да бъдат разпределени в две групи: В първата група би трябвало да бъдат сложени университети, които са структуроопределящи, и за които единствено страната е в положение да обезпечи запас за модерно обучение и фундаментална просвета, да вземем за пример: Софийския университет “Св. Климент Охридски ”, Университета за национално и международно стопанство, Техническия университет-София, Медицинския университет – София, УАСГ, НАТФИЗ, НСА, ПУ “Паисий Хилендарски ”, Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий ” и трите военни училища; във втората група са всички останали държавни университети, за всеки един от които страната взаимно с управлението на университетите създава (примерно на правилото на съществено присъединяване на работещите в университета) самостоятелен проект за приватизация. И дано тук сътрудниците ректори не ми се наскърбяват за по този начин образуваните от мен две групи, те са единствено за онагледяване на модела, който предлагам.
Този модел има две огромни преимущества, първото от които е, че по този метод държавният запас ще бъде съсредоточен за финансиране на доста по-малък брой университети и внезапно ще се усили неговата полза, и второто е, че реализирането на приватизацията, а и след нея, във втората група университети ще бъде мобилизиран запас на бизнеса, персонален финансов запас, както и запас от други неправителствени структури. Разбира се, тук могат да бъдат изброени още доста преимущества, несъмнено ще бъдат изтъкнати и дефекти, а най-важното е да стартира полемика.
В умозаключение, следва въпросът вероятни ли са тези три модела? Да, те са вероятни да бъдат осъществени поредно, или най-добре ще бъде в случай че това стане посредством създаването на четвърти модел, съчетаващ горните три. За всичко това, обаче, е нужна доста сериозна политическа воля и подготовка на обществото и гилдията, за това, че когато еволюцията се забави или не се реализира, единственият излаз да се доближат разумните темпове на развиване на обществото, е революцията в съответната област.
Днес продължаваме с материал на доцент доктор Григорий Вазов , ректор на Висшето учебно заведение по обезпечаване и финанси
Същевременно редица ректори на висши учебни заведения в страната показаха предпочитание да вземат участие в полемиката със свои публикации. „ Труд “ ще ги разгласява всяка сряда.
Приветствам концепцията на вестник „ Труд “ за първи път да се стартира един в действителност безапелационен диалог за проблемите на висшето обучение в България. А те, както към този момент всички знаем, са извънредно съществени и натрупвани през годините вследствие на амбициозни дейности от страна на държавни управления, депутати или министри, неведнъж ръководени от политическите си пристрастия и неразбиращи от висше обучение, само че стремящи се да останат в историята.
И те останаха! С всички констатации, които направиха сътрудниците преди мен, с десетките или стотици промени в Закона за висше обучение (между другото надали някой знае какъв брой са), с последвалите ги поднормативни актове, доста от които невлезли в деяние, тъй като новият към този момент министър с новия екип в министерството е вкарал към този момент в комисията по обучение нови промени в закона. А през този двадесет и осем годишен интервал, както знаем, министрите на образованието са прекалено много, а в някои години и по трима.
А какво правеха ректорите в тази обществено-политическа и икономическа, нормално доста динамична среда? Казано в резюме, спасяваха се поединично. Казано по различен метод, правиха чудеса от мъжество, с цел да запазят научното и просветително ниво на университетите си, да запазят научно-преподавателския състав и доколкото е допустимо да основат нов, да останат като висши учебни заведения, след връхлетялата ги демографска рецесия.
Разбира се, те имаха и своите вътрешни борби в университетите си с преподавателския и административен състав, който, управителен от своите личностни ползи е постоянно подготвен да погребе висшето учебно заведение, само че да резервира извоюваните с годините дисциплини, специалности, катедри или факултети, без да се регистрира, че те към този момент са окончателно остарели като научно знание и нужда за обществото. Всеки опит на ректор да преструктурира университета си, отчитайки измененията в България и света, се превръщаше в негова голгота.
От своя страна, обществото не остана безразлично. То видя в университетите един от виновниците за своите проблеми и изсипа гнева си върху тях. Разбира се, медиите поддържаха този “всенароден яд ”. Телевизии, вестници, радиа, уеб сайтове, обществени мрежи и какви ли още не, се упражняваха в създаването на неведнъж несъществуващи кавги. Не се регистрира, че във висшите учебни заведения е концентриран интелектуалният капацитет на нацията, че тук се основава бъдещето на страната ни, а в някои научни области и бъдещето на света. Винаги съм си задавал въпроса, какъв е този народен мазохизъм да се гавриш, а срещано в българската история и да унищожаваш физически тези, които те превъзхождат като образование, разсъдък и познания.
През тези години, обаче, се случиха и някои положителни неща за българското обучение. В началото на деветдесетте години бяха основани първите частни университети. Те също имаха своите несъгласия и опозиция в развиването си. Но и своето огромно преимущество – да стартират начисто, (без насъбрани във времето личностни взаимоотношения) и да построяват вътрешна конструкция за организация и ръководство на просветителната и научна активност, друга от условията на ЗВО във връзка с държавните университети. И всичко това те го вършиха единствено и само за своя сметка, без никакви финансови или репутационни взаимни отстъпки от страна на страната и нейните контролни органи.
Успоредно с това, обаче, продължава да съществува една доста вулгарна неправда във връзка с студентите, учещи в частните университети, а точно, че те не получават полагащия им се и по Конституция цялостен пакет обществени добавки, получавани от студентите в държавните университети.
Тук е належащо изрично да се съобщи, че е извънредно време формата на благосъстоятелност да не бъде определяща за отношението на страната и обществото към висшите учебни заведения в България. И е извънредно време към този момент да се приказва и съпоставя качеството на образованието и науката сред университетите, а не това дали са частни или държавни.
След всичко казано дотук от мен и сътрудниците ректори в предходните изявления, (с констатациите, на които съм съгласен), следва въпросът какви са вероятните модели за един сериозен разцвет на висшето обучение в България. Разбира се, моите разбирания са на ректор, построил през последните петнадесет години висше учебно заведение, което съгласно Рейтинговата система на висшите учебни заведения в България и оценките на НАОА е добре позиционирано в българското висше обучение. Както е известно, бил съм и декан на Финансово-счетоводния факултет в УНСС два мандата.
Първи модел
Той не опонира на признатата към този момент Стратегия за развиване на висшето обучение в България. В основата му са сложени доста по-големите права и отговорности на ректорите на държавните висши учебни заведения. И това е разумно, тъй като това са единствените ръководители в България, които при израстването си в своята кариера от помощник, старши помощник, основен помощник, доцент, професор, началник на катедра, декан и ректор, са избирани мажоритарно с скрито гласоподаване.
В същността си този модел допуска да бъде подписан контракт за мениджмънт сред ректора и министъра на образованието и науката, (принципала), за осъществяването на четиригодишен бизнес проект, разпределен по години за развиването на университета. Финансирането на висшето учебно заведение наложително би трябвало да зависи от осъществяването на този бизнес проект. Успоредно с това ще са нужни промени в ЗВО, свързани с: 1/ превъзмогване на вероятни несъгласия сред новите права и отговорности на ректора и залегналите в този момент управнически функционалности на общото заседание на университета; 2/ превръщането на университетския съвет в орган, който взема решение предпочитано единствено просветителни и научни въпроси, свързани с развиването на висшето учебно заведение и 3/ стопанските и финансовите въпроси да бъдат изведени като приоритет на ректора и ректорския съвет. Разбира се, при създаването на този модел е допустимо да зародят и други въпроси и проблеми за разрешаване, само че те единствено биха прецизирали модела и биха го създали вероятен.
Втори модел
Същностната характерност на този модел се състои в коренна смяна на финансирането на държавните университети.
При сегашните правила за финансиране нещата са елементарни: повече студенти, по-голям потвърден потенциал, следват и повече запаси от държавния бюджет. Разбира се, тук има още коефициенти и редица условности, с цел да наподобяват нещата комплицирани и авторитетни. Като резултат, множеството университети са потвърдили потенциал до два или три пъти по-висок от същинските благоприятни условия на висшето учебно заведение да прави качествено обазование и просвета. И по този начин за университети, при които за едно място кандидат-студентите бяха от 5 до 15, в този момент вследствие на тази система за финансиране и на демографската рецесия, против един претендент стоят две и повече свободни места.
За да бъде сбъднат този модел е належащо да се употребява най-важният детайл от първия модел, а точно договорът за мениджмънт сред ректора и принципала. В този контракт би трябвало да залегне същността на втория модел, а точно задължението на ректора в идващите четири години да преструктурира с петдесет и повече % броя на студентите и съответстващата организационна конструкция, с цел да се доближи в края на интервала до същинския потенциал на университета за качествено обучение и просвета. За да не бъде предизвикан този модел в контракта за мениджмънт, принципалът се задължава да резервира размера на финансирането за идващите четири години. В резултат на това няма да има нарастване на бюджетните средства за висше обучение, само че в това време в релативно тегло, внезапно ще се усили ресурсът за университетите, в случай че извършват проекта за преструктуриране. В умозаключение, във връзка с този модел, може да се каже, че той е мъчителен и обвързван с човешки ориси, само че в това време допуска и едно положително бъдеще за държавните университети.
Трети модел
Този модел е построен въз основата на една извънредно революционна концепция за българската народопсихология. А точно, реализирането на приватизация на държавни университети. Следва въпросът, допустимо ли е това? През тези години на преход беше осъществена приватизация на процедура във всички области на публичното произвеждане, търговия, услуги и браншове със стратегическо значение за националната сигурност. Единствено в региона на висшето обучение през тези години не са осъществявани структурни (приватизационни) дейности в народен мащаб. След тези констатации на заложения нагоре въпрос, отговорът е: а за какво не, и допустимо ли е това? Възможно е, а и събитията го постановат, тъй като при този БВП и залегналите средства в държавния бюджет е невероятно да бъдат покрити актуалните условия за финансиране на обучение и просвета. Принципът “на всекиго по малко ” не е най-хубавият от позиция на търсения разцвет на висшето обучение в България.
При тези условия е належащо да бъде построена нова тактика, в която ясно и изрично държавните университети да бъдат разпределени в две групи: В първата група би трябвало да бъдат сложени университети, които са структуроопределящи, и за които единствено страната е в положение да обезпечи запас за модерно обучение и фундаментална просвета, да вземем за пример: Софийския университет “Св. Климент Охридски ”, Университета за национално и международно стопанство, Техническия университет-София, Медицинския университет – София, УАСГ, НАТФИЗ, НСА, ПУ “Паисий Хилендарски ”, Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий ” и трите военни училища; във втората група са всички останали държавни университети, за всеки един от които страната взаимно с управлението на университетите създава (примерно на правилото на съществено присъединяване на работещите в университета) самостоятелен проект за приватизация. И дано тук сътрудниците ректори не ми се наскърбяват за по този начин образуваните от мен две групи, те са единствено за онагледяване на модела, който предлагам.
Този модел има две огромни преимущества, първото от които е, че по този метод държавният запас ще бъде съсредоточен за финансиране на доста по-малък брой университети и внезапно ще се усили неговата полза, и второто е, че реализирането на приватизацията, а и след нея, във втората група университети ще бъде мобилизиран запас на бизнеса, персонален финансов запас, както и запас от други неправителствени структури. Разбира се, тук могат да бъдат изброени още доста преимущества, несъмнено ще бъдат изтъкнати и дефекти, а най-важното е да стартира полемика.
В умозаключение, следва въпросът вероятни ли са тези три модела? Да, те са вероятни да бъдат осъществени поредно, или най-добре ще бъде в случай че това стане посредством създаването на четвърти модел, съчетаващ горните три. За всичко това, обаче, е нужна доста сериозна политическа воля и подготовка на обществото и гилдията, за това, че когато еволюцията се забави или не се реализира, единственият излаз да се доближат разумните темпове на развиване на обществото, е революцията в съответната област.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ