Дивайн слезе от таксито с чантата, глока и подозрителността си към всички и всичко...
Травис Дивайн, мъжът от влака в 6:20, още веднъж има незавършена работа. Бившият рейнджър от армията на Съединени американски щати би трябвало да се изправи пред най-злия си зложелател. И да разбере за какво някой желае да го убие, преди да е извършил новата си задача.
На 27 март (четвъртък) излиза - новият роман на Дейвид Балдачи. Трилърът е част от сполучливата поредица с Травис Дивайн, главен герой в „ Мъжът от влака в 6:20 " и „ Недовършена работа ".
Тази задача стартира като персонална услуга – шефът му го изпраща в Сиатъл да охранява дванайсетгодишната Бетси Одъм. Ситуацията става взривоопасна, когато Дивайн научава, че родителите ѝ са починали при съмнителни условия, а Бетси е евентуален очевидец във значим правосъден развой против човек, обвързван с секрети кръгове както във властта, по този начин и в незаконния свят.
Конспирацията се оказва с невъобразими размери. На карта е заложен освен изходът от делото, само че и ориста на Америка. Травис Дивайн би трябвало да се научи да разграничава приятелите от враговете си. А те могат да са едни и същи.
Издателство " Обсидиан " Дата на издаване 27 март 2025 г.Превод Богдан РусевХудожествено оформление Николай ПекаревISBN 978-954-769-604-4Страници 456Цена 25 лева / Евро 12.78Корица мека
* * *
Из „ Пряка заплаха " от Дейвид Балдачи
Снимка " Обсидиан "
Травис Дивайн седеше в таксито, взираше се в бележката, която преди малко беше намерил в джоба на палтото си, и се питаше още какъв брой минути живот му остават.
А бе желал единствено да си вземе едно излишно скъпо кафе, някоя хубава книга и да си почине довечера, откакто по време на последната си задача на няколко пъти едвам не се бе разделил с живота.
И за какво ми наподобява по този начин, като че ли към момента съм на бойното поле, макар че към този момент не нося военна униформа?
Бившият рейнджър преди малко се беше върнал от щата Мейн, където множеството хора отиват за лов на риба, туризъм и прелестно превозване измежду природата. Вместо това беше попаднал право на хора, които желаеха да го погребат по бързата процедура.
Той прочете бележката още един път.
Беше ми прелестно да те посрещна на летището, капитан в оставка Дивайн. Вече два пъти те изпуснахме. Но нали знаеш какво споделят хората – трети път за шанс. Поне по този начин се надявам. Ще се забележим скоро. Обещавам ти.
ХОХОМомичето от влака
Шофьорът на таксито, сикх с тюрбан и посивяла брада, хвърли взор на Дивайн и услужливо сподели:
– Просто вдигнете картата или телефона си до екрана, господине, и следвайте инструкциите. Лесна работа.
Дивайн подвигна очи към него, сервира телефона си към устройството, инсталирано на плексигласовата бариера сред предната и задната част на автомобила, и приключи транзакцията.
– Нали виждате, лесна работа – усмихна се водачът.
– Аха, лесна работа.
Дивайн слезе от таксито с чантата, глока и подозрителността си към всички и всичко към себе си.
Посвети няколко секунди на задачата да направи 360-градусов оглед на региона – не беше напълно сигурен какво търси, само че беше сигурен, че там някъде има нещо. Там някъде беше тя. Първо във влака, който се носеше като стрела през Швейцарските Алпи, по-късно по тъмните провинциални пътища в смъртоносния пъклен леден Мейн, а в този момент и тук, на една ръка разстояние от американската столица.
Явно момичето от влака беше почнало да развива някаква мъчителна обвързаност към него.
Дивайн влезе в хотела, където си беше резервирал стая авансово, тъй като нямаше непрекъснат адрес. Неговата специалност не му позволяваше да пусне корени, както прочее и характерът му. Разни хора нормално или се опитваха да го убият, или да го натопят за разнообразни закононарушения, което го правеше най-лошия наемател и комшия на света. Но в случай че на някого му трябваше снайперски изстрел от далечно разстояние през кухненски прозорец или пакет еластичен експлозив под саксия на верандата, някогашният рейнджър беше съвършен за тази цел.
Може би би трябвало да спра да си заплащам вноските за пенсионно обезпечаване, тъй като никога няма да доживея дотогава.
Той подмина рецепцията и продължи към задния вход. Зави наляво по улицата зад първокласната постройка и форсира крачка. Смъртните закани съвсем постоянно постановяваха смяна на проектите, а Дивайн нямаше никакво желание да се трансформира в лесна цел. В реалност разпоредбите на играта диктуваха тъкмо противоположното. В противоположен случай някои хора можеха да се възползват от тази опция.
Въпреки написаното в бележката в действителност се бяха пробвали да го убият три пъти – в случай че се смяташе и първият път във високоскоростния трен, който летеше сред Женева и Милано. Следователно щеше да бъде четвъртият път – който нормално не е на шанс. (Ако въобще има случаи, когато насилствената гибел е демонстрация на шанс.) От друга страна, в случай че въпреки всичко успееха да сложат завършек на живота му, това щеше да се дължи повече на непросветеност от негова страна, в сравнение с особени умения от тяхна.
Дивайн изпрати известие по телефона на началника си Емерсън Кембъл, с цел да му рапортува за заплашителната записка.
Кембъл неотложно му отговори:
Не мърдай от там, ще дойдем да те приберем.
Дивайн му написа:
Не, аз ще дойда. Ако не съумея да стигна, шанс на идващия. Не желая цветя, изпратете подаяние на организацията на ветераните.
Той влезе в една офис постройка и се качи с асансьора на петнайсетия етаж, откъдето погледна през панорамните прозорци към оживената улица под себе си. Дистанцията във времето и пространството от бойното поле даваше опция на човек да обмисли нещата и да не пропусне детайлности, които по-късно могат да се окажат толкоз значими, че да му разрешат да остане жив. Но когато летят патрони, а човек се усеща по този начин, все едно е попаднал в бумтящото сърце на изригващ вулкан, Дивайн постоянно залагаше на чистия шанс вместо на съобразителността и уменията. От друга страна, като че ли имаше толкоз повече шанс, колкото повече старание полагаше, тъй че можеше да разчита най-малко на това преимущество в един свят, който не се отличаваше с кой знае каква логичност в нито едно друго отношение.
Дивайн видя двойки, които влизаха в питейни заведения и ресторанти; фамилии, които се прибираха у дома; работещи хора, които бързаха към първото, второто, третото или краткотрайното си работно място; и безделници, които безделничеха и се любуваха на следващия муден фас или електронна цигара с плодов мирис. Но не видя нито един човек, който да наподобява подготвен да убие който и да е по принцип, нито съответно него самия. А от позиция на Дивайн това си беше отчаяние – и едно ненужно нанагорнище до висока точка във военна зона, което нормално даваше многочислени отговори.
Той слезе с асансьора, като обмисляше по какъв начин да продължи. По средата на пътя до първия етаж към този момент разполагаше с някои от съставните детайли на проекта. Когато асансьорът спря, към този момент беше дефинирал тактика, която несъмнено имаше към петдесет % късмет в действителност да сработи. Точно в този миг той беше подготвен да поеме този риск.
Остана в асансьора, като гледаше на открито през отворената врата, и стартира бойно дишане: броеше от едно до четири, до момента в който вдишваше, задържаше дъха си от едно до четири, издишваше от едно до четири и още веднъж задържаше от едно до четири. И отново изначало. Не очакваше да стартира да убива или да бъде погубен в мига, в който излезе от кабината на асансьора, само че мозъкът и нервите му имаха потребност от рестартиране, а вдишването и издишването по този следен метод реализираха въпросния резултат.
Дивайн излезе от асансьора с мисълта, че тези хора се прехранват с убийства – както и самият той в някои връзки. Просто беше приел по определение, че се намира на по-високо морално ниво. Но кой знае дали в действителност беше по този начин? Мъртвите са си мъртви и остават единствено спечелилите, които да опишат историята по този начин, както пожелаят.
Вдигна ръка на едно такси, само че тогава се задействаха предупредителните му датчици – може би просто от параноя – и той му махна да продължи. По-добре да играе на несъмнено, в сравнение с да почине. Измина пешком няколко директни и влезе в лобито на различен хотел, откъдето наблюдава по какъв начин очуканата сребриста хонда, която беше поръчал с приложението на „ Юбер “, спря на отсрещната страна на улицата. Шофьорът гледаше в телефона си и може би към този момент ревизираше кой може да е идващият клиент на опашката.
И тогава в полезрението му влязоха двама мъже. По един от всеки завършек на улицата. Издутините под якетата им издаваха оръжията, които носеха. Издутините откъм гърба на кръста им още по-ясно издаваха радиостанциите, от които до ушите им водеха тънките кабели на слушалки, тъй че ръцете им да остават свободни, до момента в който споделят между тях.
Полагаха несъразмерни старания да се държат индиферентно и повърхностно, а също така съзнателно не се поглеждаха. Но револверите им, информационното съоръжение и гладката синхронизация на напредването им бяха предостатъчни, с цел да накарат Дивайн да доближи до заключението, че работят в унисон с безапелационната цел да сложат завършек на живота му – в случай че всеки миг нямаше да дойде президентът на Съединени американски щати, а тези двамата не бяха от авангарда на службата му за защита. Но мъжете не приличаха на чиновници на закона. Точно противоположното.
Предположението му получи удостоверение, когато той видя солидния черен линкълн с тъмни стъкла, който се появи като хлъзгаво влечуго, изпълзяло от дупката си в търсене на нещо за вечеря.
Те знаеха за колата, която поръчах с „ Юбер “. И несъмнено са ме наблюдавали до тук от летището. А джипът би трябвало да ме откара при момичето от влака, с цел да може да се сбогува както би трябвало с мен – с патрон в мозъка ми. Но няма да стане по този начин. Поне друг път. Имам си друга работа.
Дивайн означи три точки, като метна телефона си в кошчето за отпадък. Вече беше явно, че имат достъп до него, което превръщаше устройството в еквивалента на лазерен мерник в черепа му. Не го изключи, нито извади СИМ картата, с цел да я строши, тъй като по този начин щяха да изгубят време да проследят устройството (а с телефона – и него самия, както щяха да си представят) до това кошче. А без отключването с лицево различаване и паролата му за достъп до облака този телефон не беше съкровищница за информация, а безполезна тухла.
Дивайн излезе от задния вход на постройката, откри една старомодна стоянка за таксита пред следващия безценен хотел във Вашингтон и се качи в първата кола. Даде адреса на водача и сподели:
– Лети като вятъра, другар.
– Не желая да ми напишат санкция – отвърна индивидът и погледна Дивайн в огледалото.
Той му сподели значката си.
– Не се тревожи, няма. А в този момент просто карай.
Шофьорът не пропусна да забележи релефно отпечатания знак на федералните управляващи.
– От положителните ли си? – попита той.
– Днес да – отвърна някогашният рейнджър.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
На 27 март (четвъртък) излиза - новият роман на Дейвид Балдачи. Трилърът е част от сполучливата поредица с Травис Дивайн, главен герой в „ Мъжът от влака в 6:20 " и „ Недовършена работа ".
Тази задача стартира като персонална услуга – шефът му го изпраща в Сиатъл да охранява дванайсетгодишната Бетси Одъм. Ситуацията става взривоопасна, когато Дивайн научава, че родителите ѝ са починали при съмнителни условия, а Бетси е евентуален очевидец във значим правосъден развой против човек, обвързван с секрети кръгове както във властта, по този начин и в незаконния свят.
Конспирацията се оказва с невъобразими размери. На карта е заложен освен изходът от делото, само че и ориста на Америка. Травис Дивайн би трябвало да се научи да разграничава приятелите от враговете си. А те могат да са едни и същи.
Издателство " Обсидиан " Дата на издаване 27 март 2025 г.Превод Богдан РусевХудожествено оформление Николай ПекаревISBN 978-954-769-604-4Страници 456Цена 25 лева / Евро 12.78Корица мека
* * *
Из „ Пряка заплаха " от Дейвид Балдачи
Снимка " Обсидиан " Травис Дивайн седеше в таксито, взираше се в бележката, която преди малко беше намерил в джоба на палтото си, и се питаше още какъв брой минути живот му остават.
А бе желал единствено да си вземе едно излишно скъпо кафе, някоя хубава книга и да си почине довечера, откакто по време на последната си задача на няколко пъти едвам не се бе разделил с живота.
И за какво ми наподобява по този начин, като че ли към момента съм на бойното поле, макар че към този момент не нося военна униформа?
Бившият рейнджър преди малко се беше върнал от щата Мейн, където множеството хора отиват за лов на риба, туризъм и прелестно превозване измежду природата. Вместо това беше попаднал право на хора, които желаеха да го погребат по бързата процедура.
Той прочете бележката още един път.
Беше ми прелестно да те посрещна на летището, капитан в оставка Дивайн. Вече два пъти те изпуснахме. Но нали знаеш какво споделят хората – трети път за шанс. Поне по този начин се надявам. Ще се забележим скоро. Обещавам ти.
ХОХОМомичето от влака
Шофьорът на таксито, сикх с тюрбан и посивяла брада, хвърли взор на Дивайн и услужливо сподели:
– Просто вдигнете картата или телефона си до екрана, господине, и следвайте инструкциите. Лесна работа.
Дивайн подвигна очи към него, сервира телефона си към устройството, инсталирано на плексигласовата бариера сред предната и задната част на автомобила, и приключи транзакцията.
– Нали виждате, лесна работа – усмихна се водачът.
– Аха, лесна работа.
Дивайн слезе от таксито с чантата, глока и подозрителността си към всички и всичко към себе си.
Посвети няколко секунди на задачата да направи 360-градусов оглед на региона – не беше напълно сигурен какво търси, само че беше сигурен, че там някъде има нещо. Там някъде беше тя. Първо във влака, който се носеше като стрела през Швейцарските Алпи, по-късно по тъмните провинциални пътища в смъртоносния пъклен леден Мейн, а в този момент и тук, на една ръка разстояние от американската столица.
Явно момичето от влака беше почнало да развива някаква мъчителна обвързаност към него.
Дивайн влезе в хотела, където си беше резервирал стая авансово, тъй като нямаше непрекъснат адрес. Неговата специалност не му позволяваше да пусне корени, както прочее и характерът му. Разни хора нормално или се опитваха да го убият, или да го натопят за разнообразни закононарушения, което го правеше най-лошия наемател и комшия на света. Но в случай че на някого му трябваше снайперски изстрел от далечно разстояние през кухненски прозорец или пакет еластичен експлозив под саксия на верандата, някогашният рейнджър беше съвършен за тази цел.
Може би би трябвало да спра да си заплащам вноските за пенсионно обезпечаване, тъй като никога няма да доживея дотогава.
Той подмина рецепцията и продължи към задния вход. Зави наляво по улицата зад първокласната постройка и форсира крачка. Смъртните закани съвсем постоянно постановяваха смяна на проектите, а Дивайн нямаше никакво желание да се трансформира в лесна цел. В реалност разпоредбите на играта диктуваха тъкмо противоположното. В противоположен случай някои хора можеха да се възползват от тази опция.
Въпреки написаното в бележката в действителност се бяха пробвали да го убият три пъти – в случай че се смяташе и първият път във високоскоростния трен, който летеше сред Женева и Милано. Следователно щеше да бъде четвъртият път – който нормално не е на шанс. (Ако въобще има случаи, когато насилствената гибел е демонстрация на шанс.) От друга страна, в случай че въпреки всичко успееха да сложат завършек на живота му, това щеше да се дължи повече на непросветеност от негова страна, в сравнение с особени умения от тяхна.
Дивайн изпрати известие по телефона на началника си Емерсън Кембъл, с цел да му рапортува за заплашителната записка.
Кембъл неотложно му отговори:
Не мърдай от там, ще дойдем да те приберем.
Дивайн му написа:
Не, аз ще дойда. Ако не съумея да стигна, шанс на идващия. Не желая цветя, изпратете подаяние на организацията на ветераните.
Той влезе в една офис постройка и се качи с асансьора на петнайсетия етаж, откъдето погледна през панорамните прозорци към оживената улица под себе си. Дистанцията във времето и пространството от бойното поле даваше опция на човек да обмисли нещата и да не пропусне детайлности, които по-късно могат да се окажат толкоз значими, че да му разрешат да остане жив. Но когато летят патрони, а човек се усеща по този начин, все едно е попаднал в бумтящото сърце на изригващ вулкан, Дивайн постоянно залагаше на чистия шанс вместо на съобразителността и уменията. От друга страна, като че ли имаше толкоз повече шанс, колкото повече старание полагаше, тъй че можеше да разчита най-малко на това преимущество в един свят, който не се отличаваше с кой знае каква логичност в нито едно друго отношение.
Дивайн видя двойки, които влизаха в питейни заведения и ресторанти; фамилии, които се прибираха у дома; работещи хора, които бързаха към първото, второто, третото или краткотрайното си работно място; и безделници, които безделничеха и се любуваха на следващия муден фас или електронна цигара с плодов мирис. Но не видя нито един човек, който да наподобява подготвен да убие който и да е по принцип, нито съответно него самия. А от позиция на Дивайн това си беше отчаяние – и едно ненужно нанагорнище до висока точка във военна зона, което нормално даваше многочислени отговори.
Той слезе с асансьора, като обмисляше по какъв начин да продължи. По средата на пътя до първия етаж към този момент разполагаше с някои от съставните детайли на проекта. Когато асансьорът спря, към този момент беше дефинирал тактика, която несъмнено имаше към петдесет % късмет в действителност да сработи. Точно в този миг той беше подготвен да поеме този риск.
Остана в асансьора, като гледаше на открито през отворената врата, и стартира бойно дишане: броеше от едно до четири, до момента в който вдишваше, задържаше дъха си от едно до четири, издишваше от едно до четири и още веднъж задържаше от едно до четири. И отново изначало. Не очакваше да стартира да убива или да бъде погубен в мига, в който излезе от кабината на асансьора, само че мозъкът и нервите му имаха потребност от рестартиране, а вдишването и издишването по този следен метод реализираха въпросния резултат.
Дивайн излезе от асансьора с мисълта, че тези хора се прехранват с убийства – както и самият той в някои връзки. Просто беше приел по определение, че се намира на по-високо морално ниво. Но кой знае дали в действителност беше по този начин? Мъртвите са си мъртви и остават единствено спечелилите, които да опишат историята по този начин, както пожелаят.
Вдигна ръка на едно такси, само че тогава се задействаха предупредителните му датчици – може би просто от параноя – и той му махна да продължи. По-добре да играе на несъмнено, в сравнение с да почине. Измина пешком няколко директни и влезе в лобито на различен хотел, откъдето наблюдава по какъв начин очуканата сребриста хонда, която беше поръчал с приложението на „ Юбер “, спря на отсрещната страна на улицата. Шофьорът гледаше в телефона си и може би към този момент ревизираше кой може да е идващият клиент на опашката.
И тогава в полезрението му влязоха двама мъже. По един от всеки завършек на улицата. Издутините под якетата им издаваха оръжията, които носеха. Издутините откъм гърба на кръста им още по-ясно издаваха радиостанциите, от които до ушите им водеха тънките кабели на слушалки, тъй че ръцете им да остават свободни, до момента в който споделят между тях.
Полагаха несъразмерни старания да се държат индиферентно и повърхностно, а също така съзнателно не се поглеждаха. Но револверите им, информационното съоръжение и гладката синхронизация на напредването им бяха предостатъчни, с цел да накарат Дивайн да доближи до заключението, че работят в унисон с безапелационната цел да сложат завършек на живота му – в случай че всеки миг нямаше да дойде президентът на Съединени американски щати, а тези двамата не бяха от авангарда на службата му за защита. Но мъжете не приличаха на чиновници на закона. Точно противоположното.
Предположението му получи удостоверение, когато той видя солидния черен линкълн с тъмни стъкла, който се появи като хлъзгаво влечуго, изпълзяло от дупката си в търсене на нещо за вечеря.
Те знаеха за колата, която поръчах с „ Юбер “. И несъмнено са ме наблюдавали до тук от летището. А джипът би трябвало да ме откара при момичето от влака, с цел да може да се сбогува както би трябвало с мен – с патрон в мозъка ми. Но няма да стане по този начин. Поне друг път. Имам си друга работа.
Дивайн означи три точки, като метна телефона си в кошчето за отпадък. Вече беше явно, че имат достъп до него, което превръщаше устройството в еквивалента на лазерен мерник в черепа му. Не го изключи, нито извади СИМ картата, с цел да я строши, тъй като по този начин щяха да изгубят време да проследят устройството (а с телефона – и него самия, както щяха да си представят) до това кошче. А без отключването с лицево различаване и паролата му за достъп до облака този телефон не беше съкровищница за информация, а безполезна тухла.
Дивайн излезе от задния вход на постройката, откри една старомодна стоянка за таксита пред следващия безценен хотел във Вашингтон и се качи в първата кола. Даде адреса на водача и сподели:
– Лети като вятъра, другар.
– Не желая да ми напишат санкция – отвърна индивидът и погледна Дивайн в огледалото.
Той му сподели значката си.
– Не се тревожи, няма. А в този момент просто карай.
Шофьорът не пропусна да забележи релефно отпечатания знак на федералните управляващи.
– От положителните ли си? – попита той.
– Днес да – отвърна някогашният рейнджър.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ