Оставете Светия синод сам да реши за Македонската църква
Този въпрос е напълно църковен и следва да се взема решение без всемирски страсти и политически напън. Затова обществениците да спрат със препоръките си
От БПЦ се желае да признае факт, който никой в света не оспорва
В зала № 4 на НИМ има една галерия, която стои към този момент цяла година след планувания период за представянето й. Тя се назовава „ Съкровищата на българската автокефална архиепископия в Охрид – 1018-1767 година ” Тази архиепископия, която някои назовават неправилно, включително и през днешния ден, Охридска, е най-дълго съществувалата църковна институция. Съществува от 1018 година, когато е учредена от император Василий II – Българоубиец, с цел да размени Българската патриаршия, чийто предстоятел той заварва в Охрид същата година. Преместил се е от непрекъснатото си седалище Дръстър (Силистра) през 971 година, когато византийската войска отпред с император Йоан Симисхий завладява Източна България със столиците Преслав (административната) и Дръстър (църковната). Македонските църковни области, наречени с гръцкото име епархии, обаче са доста по-рано в рамките на българската църковна конструкция – от 870 година, когато е учредена Българска архиепископия, прераснала през 917 година в Българска патриаршия.
Разрушени, македонските църковни области излизат от тази конструкция при закриването им в 1767 година, само че 100 години по-късно посредством избори влизат в Българската екзархия, учредена със султански ферман през 1870 година Откъснати са от БПЦ трите епархии: Битолска, Скопска и Охридска през 1913 година, когато вследствие на Междусъюзническата война България губи Повардарието.
Ето тъкмо това желаят да признаем македонските първосвещеници през днешния ден. Нека да забележим за какво и каква е обстановката при тях. През 1967 година в Титова Югославия Македонските епархии се отделят от Сръбската патриаршия и образуват Македонска православна черква. Тя обаче не е приета от нито една от 14-те православни църкви по света. Най-вече от Сръбската патриаршия, която с това разединение губи забележителна територия. Вселенската патриаршия (гръцка църква) пък не може да понася думата „ Македония “, тъй като счита, че е част от гръцкото културно историческо завещание. Руската патриаршия всецяло поддържа Сръбската в границите на вековната съветска политика за поддръжка на Сърбия, продължаваща и до ден сегашен. Поради тази причина и БПЦ, с цел да си няма неприятности, не признава Македонската православна черква. И също така приема църковния канон (закон), че една черква може да се конструира и сътвори единствено, когато майката черква е съгласна. И защото Македонската черква, без значение, че е стояла в Сръбската едвам 50-ина години през последните 13 века, се счита, включително и от българската черква до в този момент, за черква майка на Македонската черква.
Отговор на въпроса за какво Йосип Броз Тито разреши на времето тя да се откъсне – няма. Защото подобен либерализъм в Титова Югославия не съществуваше, както във всяка тоталитарна комунистическа страна. Какво ще стане и какво няма решаваше Политбюро на съответната комунистическа партия, а не Светия синод на православната черква. След основаването на страната Македония, македонските първосвещеници започнаха гневна борба за признание.
Сръбската черква също не остана бездейна – тя предизвести всички поместни (национални) църкви, че ще счита за враждебно деяние признаването на Македонската национална черква и побърза да си сътвори по остарял балкански бит втора черква, която да признае шампионата на Сръбската. Епископът на Битоля Стефан Вранишковски е човек – доста необичайно – с внезапно изявени пробългарски усеща и самопризнание, че Македонско възобновление няма, и то в действителност е Българско. Той разгласи основаването на Македонска екзархия като неразделна част от Сръбската православна черква. Тя съществува и до през днешния ден, подложена е на преследвания от формалните управляващи в Македония и някои нейни дейци са се преместили в България. Ако човек се разноски до Клисурския манастир, ще види, че там има десетина монахини от македонски генезис – македонки, пристигнали от Македония преди десетина години. Те декларират, че са българки, и ръководят апропо доста добре Клисурския манастир. И по този начин дават образец на българското монашеско приятелство – и мъжко, и женско – по какъв начин се ръководи и поддържа един манастир.
Какво желае в действителност македонската черква? Нейната цел е да разбие блокадата на 14-те поместни църкви, издигнали нещо като Берлинска стена по отношение на нея. И се надяват, че България ще се поласкае от обстоятелството, че Македонската черква ще ни признае за черква майка.
Какво значи БПЦ да признае, че е черква майка? На този въпрос отговорът е с контравъпрос: А признава ли се един исторически факт, който никой не оспорва? Няма академик в света, който да твърди, че от 870 до 1913 година македонските църковни области са били някъде другаде с изключение на в България. Т.е. от нас желаят да признаем нещо, което от дълго време е прието от науката. Практически ние няма нищо да спечелим, само че те ще съумеят да разбият блокадата и може би по този начин към нея ще се причислят и други православни църкви. И нещо доста значимо – по този метод ще окажат поддръжка на към този момент загиващия македонизъм.
Странни неща стават в действителност по нашата планета. Знам, че мнозина в България към този момент са се оповестили в поддръжка на македонското искане. На мен също ми е прелестно да чуя признанието от устата на македонски първосвещеници, че тяхна майка е БПЦ. Но тук не би трябвало да се работи прочувствено. Светият синод би трябвало да обмисли доста добре нещата, тъй като решението е негово, а не на Българската страна. По конституция църквата въпреки всичко е отделена от страната, нали? Синодът би трябвало да обмисли всичко това трезво и по църковния канон, с цел да не се навреди и на българските, освен на църковни ползи.
Добре би било, в случай че Македонската православна черква изиска нейните епархии да бъдат още веднъж признати в лоното на БПЦ и по този начин те да станат част от структурите като вместо днешните 14 епархии, се усилят на 19. Става дума за присъединение на още пет епархии – Битолска, Охридска, Скопска, Велешка и Струмишка.
Ако това се случи, НИМ ще би трябвало да се раздели с короните на въпросните първосвещеници, защото те са импортирани в България през 1913 година и сега се намират в Зала № 4 на музея. Само камъните на една от тях – 230 рубини и към 60 диаманти, коства 40 милиона $ – това е короната на архиепископа на българската автокефална архиепископия в Охрид, чийто цялостен титул е „ Архиепископ на Юстиниана прима и на цяла България ”. Именно за това не трябва да се реагира първосигнално. Затова не споделям нито „ да “, нито „ не “. Решението би трябвало да е единствено на Светия синод.
Трябва да се има поради нещо доста значимо: в източния свят при православието цари понятието цезаропапизъм, до момента в който на запад при католическата черква то е папоцезаризъм. Т.е. папите дефинират какво да вършат политиците, те създават системата с морални правила и критерии и назначават крале и императори. Докато при нас – православните, царят или императорът споделят кой да бъде православния свещеник или патриарх, тъй като дефинират нормата от полезности. Затова толкоз доста общественици сега се набутват в тази история и се пробват да упражнят напън върху българския Свети синод да вземе решение. Затова отново ще повторя – същинското решение не е да признаваме нещо, което е от дълго време известно стопроцентово на всички историци и църковници по света – Македонските епархии са били в рамките на българската черква близо 1200 години, а в границите на сръбската единствено половин век.
БПЦ би трябвало да има време да организира договаряния с всички поместни църкви – изключително с най-мощните от тях – Руската и Вселенската. Трябва да се приказва доста дипломатично и със Сръбската. Затова обществениците да не помнят препоръките си, с цел да не попадне Българската черква в схизма, каквато е сега Македонската.
Този въпрос е напълно църковен и следва да се взема решение без всемирски страсти, без политически напън и напълно върху основите и правилата на православното канонично право. Всяко светско и политическо вмешателство в автономията на БПЦ ще е неточност. Защото БПЦ е част от вселенското православие, от Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква.
От БПЦ се желае да признае факт, който никой в света не оспорва
В зала № 4 на НИМ има една галерия, която стои към този момент цяла година след планувания период за представянето й. Тя се назовава „ Съкровищата на българската автокефална архиепископия в Охрид – 1018-1767 година ” Тази архиепископия, която някои назовават неправилно, включително и през днешния ден, Охридска, е най-дълго съществувалата църковна институция. Съществува от 1018 година, когато е учредена от император Василий II – Българоубиец, с цел да размени Българската патриаршия, чийто предстоятел той заварва в Охрид същата година. Преместил се е от непрекъснатото си седалище Дръстър (Силистра) през 971 година, когато византийската войска отпред с император Йоан Симисхий завладява Източна България със столиците Преслав (административната) и Дръстър (църковната). Македонските църковни области, наречени с гръцкото име епархии, обаче са доста по-рано в рамките на българската църковна конструкция – от 870 година, когато е учредена Българска архиепископия, прераснала през 917 година в Българска патриаршия.
Разрушени, македонските църковни области излизат от тази конструкция при закриването им в 1767 година, само че 100 години по-късно посредством избори влизат в Българската екзархия, учредена със султански ферман през 1870 година Откъснати са от БПЦ трите епархии: Битолска, Скопска и Охридска през 1913 година, когато вследствие на Междусъюзническата война България губи Повардарието.
Ето тъкмо това желаят да признаем македонските първосвещеници през днешния ден. Нека да забележим за какво и каква е обстановката при тях. През 1967 година в Титова Югославия Македонските епархии се отделят от Сръбската патриаршия и образуват Македонска православна черква. Тя обаче не е приета от нито една от 14-те православни църкви по света. Най-вече от Сръбската патриаршия, която с това разединение губи забележителна територия. Вселенската патриаршия (гръцка църква) пък не може да понася думата „ Македония “, тъй като счита, че е част от гръцкото културно историческо завещание. Руската патриаршия всецяло поддържа Сръбската в границите на вековната съветска политика за поддръжка на Сърбия, продължаваща и до ден сегашен. Поради тази причина и БПЦ, с цел да си няма неприятности, не признава Македонската православна черква. И също така приема църковния канон (закон), че една черква може да се конструира и сътвори единствено, когато майката черква е съгласна. И защото Македонската черква, без значение, че е стояла в Сръбската едвам 50-ина години през последните 13 века, се счита, включително и от българската черква до в този момент, за черква майка на Македонската черква.
Отговор на въпроса за какво Йосип Броз Тито разреши на времето тя да се откъсне – няма. Защото подобен либерализъм в Титова Югославия не съществуваше, както във всяка тоталитарна комунистическа страна. Какво ще стане и какво няма решаваше Политбюро на съответната комунистическа партия, а не Светия синод на православната черква. След основаването на страната Македония, македонските първосвещеници започнаха гневна борба за признание.
Сръбската черква също не остана бездейна – тя предизвести всички поместни (национални) църкви, че ще счита за враждебно деяние признаването на Македонската национална черква и побърза да си сътвори по остарял балкански бит втора черква, която да признае шампионата на Сръбската. Епископът на Битоля Стефан Вранишковски е човек – доста необичайно – с внезапно изявени пробългарски усеща и самопризнание, че Македонско възобновление няма, и то в действителност е Българско. Той разгласи основаването на Македонска екзархия като неразделна част от Сръбската православна черква. Тя съществува и до през днешния ден, подложена е на преследвания от формалните управляващи в Македония и някои нейни дейци са се преместили в България. Ако човек се разноски до Клисурския манастир, ще види, че там има десетина монахини от македонски генезис – македонки, пристигнали от Македония преди десетина години. Те декларират, че са българки, и ръководят апропо доста добре Клисурския манастир. И по този начин дават образец на българското монашеско приятелство – и мъжко, и женско – по какъв начин се ръководи и поддържа един манастир.
Какво желае в действителност македонската черква? Нейната цел е да разбие блокадата на 14-те поместни църкви, издигнали нещо като Берлинска стена по отношение на нея. И се надяват, че България ще се поласкае от обстоятелството, че Македонската черква ще ни признае за черква майка.
Какво значи БПЦ да признае, че е черква майка? На този въпрос отговорът е с контравъпрос: А признава ли се един исторически факт, който никой не оспорва? Няма академик в света, който да твърди, че от 870 до 1913 година македонските църковни области са били някъде другаде с изключение на в България. Т.е. от нас желаят да признаем нещо, което от дълго време е прието от науката. Практически ние няма нищо да спечелим, само че те ще съумеят да разбият блокадата и може би по този начин към нея ще се причислят и други православни църкви. И нещо доста значимо – по този метод ще окажат поддръжка на към този момент загиващия македонизъм.
Странни неща стават в действителност по нашата планета. Знам, че мнозина в България към този момент са се оповестили в поддръжка на македонското искане. На мен също ми е прелестно да чуя признанието от устата на македонски първосвещеници, че тяхна майка е БПЦ. Но тук не би трябвало да се работи прочувствено. Светият синод би трябвало да обмисли доста добре нещата, тъй като решението е негово, а не на Българската страна. По конституция църквата въпреки всичко е отделена от страната, нали? Синодът би трябвало да обмисли всичко това трезво и по църковния канон, с цел да не се навреди и на българските, освен на църковни ползи.
Добре би било, в случай че Македонската православна черква изиска нейните епархии да бъдат още веднъж признати в лоното на БПЦ и по този начин те да станат част от структурите като вместо днешните 14 епархии, се усилят на 19. Става дума за присъединение на още пет епархии – Битолска, Охридска, Скопска, Велешка и Струмишка.
Ако това се случи, НИМ ще би трябвало да се раздели с короните на въпросните първосвещеници, защото те са импортирани в България през 1913 година и сега се намират в Зала № 4 на музея. Само камъните на една от тях – 230 рубини и към 60 диаманти, коства 40 милиона $ – това е короната на архиепископа на българската автокефална архиепископия в Охрид, чийто цялостен титул е „ Архиепископ на Юстиниана прима и на цяла България ”. Именно за това не трябва да се реагира първосигнално. Затова не споделям нито „ да “, нито „ не “. Решението би трябвало да е единствено на Светия синод.
Трябва да се има поради нещо доста значимо: в източния свят при православието цари понятието цезаропапизъм, до момента в който на запад при католическата черква то е папоцезаризъм. Т.е. папите дефинират какво да вършат политиците, те създават системата с морални правила и критерии и назначават крале и императори. Докато при нас – православните, царят или императорът споделят кой да бъде православния свещеник или патриарх, тъй като дефинират нормата от полезности. Затова толкоз доста общественици сега се набутват в тази история и се пробват да упражнят напън върху българския Свети синод да вземе решение. Затова отново ще повторя – същинското решение не е да признаваме нещо, което е от дълго време известно стопроцентово на всички историци и църковници по света – Македонските епархии са били в рамките на българската черква близо 1200 години, а в границите на сръбската единствено половин век.
БПЦ би трябвало да има време да организира договаряния с всички поместни църкви – изключително с най-мощните от тях – Руската и Вселенската. Трябва да се приказва доста дипломатично и със Сръбската. Затова обществениците да не помнят препоръките си, с цел да не попадне Българската черква в схизма, каквато е сега Македонската.
Този въпрос е напълно църковен и следва да се взема решение без всемирски страсти, без политически напън и напълно върху основите и правилата на православното канонично право. Всяко светско и политическо вмешателство в автономията на БПЦ ще е неточност. Защото БПЦ е част от вселенското православие, от Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ