Този текст е част от специалното издание на Капитал K:ids.

Този текст е част от специфичното издание на " Капитал " K:ids. Всички текстове по тематиката може да откриете тук. Още по тематиката
Историята на една розова чертичка

За това родителство, което назоваваме " самотно ", през погледа на художничката Ния Пушкарова
25 сеп 2017
Бъдещето е дете

За това родителство, което назоваваме " самотно ", през погледа на писателката Милена Фучеджиева
4 сеп 2017 Имам колежка, която отглежда сина си сама. Работи доста на няколко места, управлява детето си най-вече по телефона, тъй като няма по какъв начин да се вмести в неговите свободни часове и не разчита на ничия и никаква помощ. Бащата го има, само че живее в личен свят, където е безусловно в реда на нещата да си присвоиш даже петдесетте лв., които бабата и дядото пращат по теб на внучето си за рождения му ден. Та преди две години, когато за пръв път желаех да поговорим за самотното родителство, я помолих да опише своята позиция към него. И тя, пишещият и разработващ какви ли не тематики експерт, ми отхвърли. Вероятно тъй като в това поле професионализмът отстъпва пред майчинството и страстите надделяват.

Пък последното нещо, което тази моя колежка и другарка желае синът й да види у нея, е, че в действителност й е доста мъчно. Трудно, тъй като се постанова да е и майка, и татко. Трудно, тъй като нейното НЕ би трябвало да тежи за двама, а любовта й към детето да е повече потребна, в сравнение с спонтанна, тъй като няма коректив. Трудно, тъй като не й се приказва нито за пазарлъците с постоянно отсъстващия татко, нито за самотните празници, измислените дарове и нагласените роднински сбирки, нито за страха от бъдещето, което би трябвало да конструира за детето си.
Преди година пък се обърнах със същата молба към единствения уединен татко, който познавам. Не ми отхвърли непосредствено, само че призна: " Толкова доста горчилка и наслада има в моя опит на уединен баща, че няма да мога да го обединя в един текст. Сили нямам. " Нямаше по какъв начин да упорствам.

Тази година се заинатих. И приказвах най-малко с петима души, които имат опит в едноличното развъждане на дете. От тях двама ми отхвърлиха незабавно. Едната майка беше изгубила преди няколко месеца брачна половинка си след тежко боледуване и тематиката за самотата прекалено много и надълбоко я владееше, с цел да може да се оттласне от нея и да я прегледа извън. А и дребната й щерка към момента свикваше с насилственото неявяване на бащата и неизбежността на гибелта. Детската й душа трябваше да се оправя с неприсъщи на възрастта й проблеми и да ги надживее, а за това отговорността се крепеше на така и така изтощените от тъга плещи на майка й.

Другата пък, известна и харесвана от обществото дама, единствено махна с ръка и ми сподели: " Не желая и тази тематика да я дам да я дъвчат. " Разбирам я – откровеността може да се одобри за уязвимост, а шерването - за недоволство. Тях публиката мъчно прости на героите си.

Така на финала останах с три обещани текста от три забавни, разнообразни и смели дами, за които майчинството се беше трансформирало в персонално предизвикателство и тестване. И както чаках, фунията още веднъж се стесни - в последна сметка по тематиката проговориха две от тях. Третата някак тихомълком и пътьом се отхвърли, като целеустремено се покри и изчезна от хоризонта. Въпрос на избор, в който никой няма право да се меси.

Разказвам ви тези подмолни редакторски несгоди, тъй като те са индикатор за това, че на самотните родители им е доста мъчно да приказват за самотното си родителство. То не е като различен проблем или борба, която водиш и в чието справяне имаш потребност от шерване и душевна звучност. Самотното родителство е хронична рана, която не знаеш по кое време и по какъв начин ще се задейства още веднъж. Защото то е самотно единствено в всекидневието - там, където са детските заболявания, събуждането за учебно заведение, подготвянето на домашните, възпитанието пътем, плануваните и постоянно едвам финансирани почивки, ожулените колена, детските другарства. Извън това обаче самотното родителство е социална работа. Но не тъй като обществото пъклен се е загрижило за него, а тъй като доста му харесва да го разисква и поправя, все по този начин оставяйки го самотно. И в тази група на непрестанно съдещи и недоволни наблюдаващи постоянно участват други значими в живота на детето хора – напусналият или отсъстващ татко, гравитиращите в близост родственици, институциите. Заради тях на самотните родители не им се споделя нищо обществено – боязън ги е, че така и така комплицираните връзки ще се натоварят в допълнение, а непрестанно ориентираният към тях показалец може грубо да бръкне в раната и да се трансформира в действителна прочувствена или административна опасност.

Двата текста, които ще прочетете в идващите редове по тематиката за самотното родителство, са написани от две дами, на които в никакъв случай не им е пукало за публичното мнение и законите на общоприетото възпитание. Те не избраха да приказват за битовата страна на своето майчинство и не влязоха в комфортната роля на жертви героини. Справят се с родителството по този начин, както се оправят с животите си – рисковано, от време на време единствено по вътрешен глас, само че постоянно правилни на себе си. В развъждането на своите деца и двете не се изгубиха като персони, не се трансфораха в изтощени и озлобени дами, ядосани на ориста и целунатите от нея. Може би тъй като компликациите водят до мъдрост, а мъдростта постоянно е примирие с наложителното. Може би тъй като любовта към детето постоянно измества съжалението към себе си. Или може би тъй като просто даже не им е останало време за това...

За това родителство, което назоваваме " самотно ", през погледа на писателката Милена Фучеджиева - Бъдещето е дете и художничката Ния Пушкарова - Историята на една розова чертичка