Ако любовта свършва, значи просто не е била любов ♥ Сергей БОДРОВ
Той бе младата вяра на актуалното съветско кино. Носеше името на татко си, известният режисьор Сергей Бодров, само че завоюва заслужена популярност най-много с помощта на личния си гений. През 1996 година Бодров младши си партнира с Олег Меншиков в „ Кавказки заложник ” – филм по сюжет и постановка на Бодров старши, който завоюва номинация „ Оскар ” за чуждоезичен филм и популяризира бащата и сина. Филмът „ Брат ” на режисьора Алексей Балабанов, короняса младия Бодров за супер звездата на Русия и се трансформира във втория най-гледан съветски филм след грандиозния „ Сибирски бръснар ” на Никита Михалков. През 2001 година на екран излиза първият филм на Сергей Бодров – „ Сестри ”, в който той е режисьор, сценарист и реализатор на основната роля. През 2002 година Бодров е основен воин във филма „ Мечешка целувка ”, а малко след раждането на сина си Александър, стартира работата върху втория си режисьорски план „ Свръзка ”. На 20 септември 2002 година той и огромна част от снимачния му екип умират при рухването на голям хладилник в Кармадонското дефиле в Северен Кавказ. Във кино лентата, в който Бодров с изключение на режисьор и сценарист извършва и основната роля, неговият воин би трябвало да почине. Природата лишава младия му живот в един същински нечовечен сюжет.
Следващото писмо, събрало мисли за любовта, живота и гибелта, Сергей написа до обичаната си жена Светлана.
(1971 ~ 2002)
Аз не зная, по какъв начин хората умират. Ние виждаме това, само че самите не умираме. А когато умираме, това го вижда някой различен. Има неща, които не е нужно да знаем, за които не е нужно да мислим, за които никой нищо не знае. Знаеш ли, за първи път в живота си, желая да имам собствен дом. Да се грижа за него, да върша нещо за него. През цялото време мисля за това, по какъв начин ще живеем дружно. Ние с теб сме по този начин близки, по този начин наподобяващи си един на различен хора. От една страна това е мъчно, само че най-важното е, че ние с теб усещаме еднообразно и се разбираме за основното. Аз в действителност не зная, по какъв начин хората се разделят, без в действителност да са изживели няколко живота. Смъртта е недвусмислена, само че любовта не е. Нейната наложителност е заложена в самия живот. Всъщност, неизбежността на гибелта – също.
Днес мислех, че с теб се е случило нещо – случай или нещо друго. Зная, че не трябва да мисля по този начин. Но това беше толкоз ужасно, колкото и мисълта, че ти може да не ме обичаш. Честно казано, даже по-страшно. И аз просто започнах да се апелирам на Бог и даже се съгласих с това, от което се опасявах най-силно през вчерашния ден. Помислих, че е по-добре да не ме обичаш. Понякога имам едно налудничаво чувство, че двамата с теб сме двата характера на един и същи човек. Ние сме като братя-близнаци, разграничени при раждането и срещнали се след доста години. Кръвта ни е родна. За мен ти си безспорната орис. И аз имам вяра в теб. Повярвай ми и ти.
Въпреки всичко, любовта е най-важна. Независимо даже от това, по-голям ли е животът от самата гибел. Защо? Първо, това е единственото, което може да й съперничи в смисъла за край. Ако човек е тръгнал към гибелта, този, който го обича, няма да спре да го обича. Това е явно. Второ, противоположното просто не може да се случи. Не зная, по какъв начин свършва любовта. Ако любовта свършва, значи просто не е била обич.
Сергей
Източник:
Снимки: ok.ru
