Това съм се стремил винаги да отразя в картините си

Чудните наши плодове и духовната красота на народа ♥ Владимир Димитров - МАЙСТОРА

„ Това съм се стремил постоянно да отразя в картините си – да намеря връзката сред свежестта и колорита на чудните наши плодове и нравствената непорочност, духовната хубост на народа. Дали съм съумял? ”

Последното изявление, последната публикация

Ролката на студийния магнетофон се завърта постепенно. Кафявата лента се плъзга по пистата. И глухият пресипнал глас на Владимир Димитров – Майстора изпълва кабинета. Този е последният и може би единственият съхранен запис с гласа на Майстора. Направен е през месец януари 1960 – последната година от живота на художника.

15-минутното изявление се пази в Златния фонд на радио София. Интервюто със средношколците и последната публикация на художника, излязла слез гибелта му в списание „ Български курорти ”, са наследството на Майстора.

„ … Не помня по какъв начин се е породило у мене желанието да рисувам плодовете и хората на нашата земя. Толкова доста година са минали от този момент. Но несъмнено е, че в случай че в този момент бих могъл още веднъж да стартира, бих отишъл отново там – при земята, при хората. Можете да наречете това, както желаете – атавизъм и инстинкт на селяндур, и елементарна обвързаност. И въпреки всичко целият този облик ще бъде единствено част от цялата истина за чудната, за притегателната мощ на моя роден кюстендилски край.

На какво повече са се спра, с цел да го опиша? На хората или на плодовете му? В моето схващане те постоянно са били свързани в нещо единно, надълбоко, вечно… В него съм търсил смисъла на живота си и на изкуството си. Ако желаете да ме разберете, елате с мен в една ранна пролетна утрин… Чуйте по какъв начин жуженето на пчелите се надпява с игривите припеви на копачките! Вижте по какъв начин ябълковите дървета сияят с розовите си усмивки. Как цялата земя ликува! Не ви ли харесва?

Тогава елате през лятото… Ето, вижте – по какъв начин златото на житата стопля нежния кобалт на небето… И по какъв начин пее нашият народ. Широко… Гласовете се сливат някъде надалеч оттатък хоризонта с мелодията на ветровете, с песента на хиляди, на милиони ранобудни, работливи българи. И всичко това зазвучава като химн на труда и насладата, като апология на свързването на индивида с природата.

А есента? Тогава може би е най-хубаво. Тогава зреят златните ябълки. Те поглеждат по едно и също време дяволито и свенливо като момински лица през клоните и нетърпеливо чакат пръстите на берачките. А в този ден те са постоянно малко – толкоз доста плод ражда едно дръвче. А какъв брой доста наслада, вяра и хубост дават те на своите стопани. Това съм се стремил постоянно да отразя в картините си – да намеря връзката сред свежестта и колорита на чудните наши плодове и нравствената непорочност, духовната хубост на народа. Дали съм съумял? ”