Това е обичта, която поема дългия път от една страна

Това е обичта, която поема дългия път от една страна

за да измине хиляди километри до друга
.
Да прекоси море или океан с цел да е там, къде обича сърцето.

Оставя майка и татко с цел да се врече абсолютно.

Обичта, която поема риска сляпо макар незнайния излаз.

Това е и обичта на огромната скрита вяра.

Да обичаш макар стената против теб.

Това са дълбоките мътни фантазии за тези неизживени млади копнежи.

Обич е и когато доста боли.

Когато решиш да напуснеш поради някой и нещо,

заради теб даже, още веднъж е любов.

Дори пред Темида изправен ти отново си от някой обичан.

В безсъница, в болест, в съня си ти отново да обичаш.

И в боязън, отново без боязън да обичаш.

Не виждаш, не чуваш, само че чувстваш, че можеш да даваш и любов да имаш.

Да искаш, да нямаш, само че макар всеки и всичко ти отново да обичаш.

Детето, младежа, дамата, бащата, и баба, те отново се обичат.

И раждайки в болката мощна, мощно още веднъж обикваш.

И в празник и в делник, пред гроба безпомощен отново сили намираш за любов.

Пред Бога, пред Буда, в Аллаха до кръв се обричат от любов.

По релси да тичаш, върхът снежен съзираш, в маранята оазис от любов да блика.

През зъби да стискаш от спортната завист и сълзи ти в действителност още веднъж обичаш.

И в мрачно и тясно, пред пуста паница, да вярваш, че любов ще имаш.

Загърбил семейство, пред фронта пагубен изправен, отнемаш животи, тъй като живота обичаш.