Книга на седмицата: `Гулаг` от Ан Апълбаум |
Това е история на ГУЛАГ: история на голямата мрежа от трудови лагери, в миналото разпръснати надлъж и нашир из Съветския съюз – от островите в Бяло море до крайбрежията на Черно море, от Арктическия кръг до равнините на Централна Азия, от Мурманск до Воркута и Казахстан, от центъра на Москва до предградията на Ленинград. Неотделим от историята на Съветския съюз, ГУЛАГ е наказване за углавни закононарушения, само че и инструмент за всеобщ гнет над действителните и мнимите съперници на режима.
Освен това е значим фактор в икономическото развиване на страната. В разцвета на лагерите – сред 1929 и 1959 година – през системата минават към 18 милиона наказани. В монументалното си проучване – обхващащо хиляди записки на лагерници и големи документални архиви – Ан Апълбаум разкрива бита и нравите на лагерите; тяхната йерархия; националните и обществените особености във взаимоотношенията на осъдените; кошмара на робския труд, глада и униженията; цената на живота и гибелта, достолепието и низостта, отчаянието и вярата, омразата и любовта...
„ ГУЛАГ “ разтваря едни от най-трагичните страници от историята на XX век, които остават незадоволително добре познати даже и през днешния ден.
Монументална творба, която дълго ще стои като монумент на безбройните жертви на ГУЛАГ и като срам за всички тези, които го отричаха.
Збигнев Бжежински, консултант по сигурността на американския президент Джими Картър
Ан Апълбаум е колумнист за „ Атлантик “ и историк, притежател на голям брой награди. Сред нейните книги са „ ГУЛАГ. Лагерите на гибелта “, отличена с премия „ Пулицър “ (2004), „ Желязната завеса. Рухването на Източна Европа 1944–1956 “ и „ Червен апетит. Войната на Сталин против Украйна “. През 1988–1991 година отразява колапса на комунизма в Източна Европа като сътрудник за сп. „ Икономист “ и вестник „ Индипендънт “ във Варшава. Омъжена е за полския политик Радослав Шикорски, а през 2013 година получава полско поданство. Живее в Полша и Англия.
Откъс:
И изравнени от закона
получиха идентичен дял –
наследник на кулак и на наркома,
синът на поп и военачалник. [...]
Тук в лагера те бяха сродни,
бяха събратя по орис
с клеймото „ врагове национални “.
Александър Твардовски
„ По силата на паметта “
Това е история на ГУЛАГ: история на голямата мрежа от трудови лагери, в миналото разпръснати надлъж и нашир из Съветския съюз – от островите в Бяло море до крайбрежията на Черно море, от Арктическия кръг до равнините на Централна Азия, от Мурманск до Воркута и Казахстан, от центъра на Москва до предградията на Ленинград. Думата „ ГУЛАГ “ е редуциране от Главное ръководство лагерей, или Централно ръководство на лагерите. С течение на времето обаче тя освен отбелязва администрацията на концентрационните лагери, само че стартира да символизира и системата на руския насилствен труд във всичките ѝ форми и разновидности: трудови лагери, наказателни лагери, престъпни и политически лагери, женски лагери, детски лагери, директни лагери. Постепенно думата придобива и по-широк смисъл – руската репресивна система, сбора от процедури, който пандизчиите в миналото наричали „ месомелачка “: арестите, разпитите, превозването в неотоплени товарни вагони, насилствения труд, унищожаването на фамилии, прекараните в заточение години, преждевременната и неоправдана гибел.
ГУЛАГ има предистория в царска Русия – още от ХVІІ до началото на ХХ в. в Сибир работят насилствени трудови бригади. После, съвсем незабавно след Руската гражданска война, той придобива своята модерна и по-позната форма и става неразделна част от руската система. Масовият гнет против действителни и хипотетични съперници е част от Революцията през цялото време – и към лятото на 1918 година нейният водач Ленин подрежда „ ненадеждните детайли “ да бъдат затваряни в концентрационни лагери край огромните градове. Много благородници, търговци и други хора, определяни като евентуални „ врагове “, бързо се озовават в тях. Към 1921 година към този момент има осемдесет и четири лагера в четирийсет и три региона от страната и главната им цел е да „ превъзпитат “ тези първи врагове на народа.
След 1929 година лагерите получават ново значение. През тази година Сталин взема решение да употребява насилствения труд за ускорение индустриализацията на страната и за експлоатиране на естествените запаси в едва заселения Далечен север на Съветския съюз. Пак през тази година тайните служби поемат контрола над руската наказателна система и последователно изземват пълномощията над всички лагери и затвори от юридическата институция. В резултат на всеобщите арести от 1937 и 1938 година лагерите навлизат в интервал на бързо разгръщане. В края на 30-те години ги има във всичките дванайсет времеви зони на Съветския съюз.
Противно на всеобщото мнение, ГУЛАГ не престава да се разраства през 30-те години, в противен случай – продължава да се уголемява по време на цялата Втора международна война, през 40-те години и доближава разцвета си при започване на 50-те. По това време лагерите към този момент играят централна роля в руската стопанска система. Те създават една трета от златото на страната, огромна част от въглищата и дървения материал, както и от съвсем всичко останало. В хода на съществуването на Съветския съюз пораждат най-малко 476 добре обособени лагерни комплекса, формирани от хиляди обособени лагери, във всеки от които има от няколкостотин до няколко хиляди души. Затворниците работят съвсем във всички промишлености – дърводобив, рудодобив, строителство, във фабриките, земеделието, самолетостроенето и оръжейната индустрия – и в действителност населяват страна в страната, съвсем обособена цивилизация. ГУЛАГ има свои лични закони, свои лични традиции, собствен личен морал и даже личен диалект. Той основава своя лична литература, лични злодеи, лични герои и оставя отпечатъка си върху всички, минали през него, без значение дали като пандизчии, или като пазачи. Години по-късно освободените постоянно съумяват да разпознаят на улицата някогашните жители на ГУЛАГ единствено по „ погледа им “.
Такива срещи не са редки, защото в лагерите има огромно текучество. Въпреки че непрекъснато се правят арести, други пък биват освобождавани – заради приключване на присъдите, заради постъпване в Червената войска, тъй като са инвалиди или дами с дребни деца, или пък тъй като са издигнати от пандизчии в пазачи. В резултат на това броят на затворените в лагерите нормално се поддържа на към 2 млн. души, само че общият брой на предишните през тях руски жители – като политически или престъпни пандизчии – е надалеч по-висок. Най-точните калкулации демонстрират, че сред 1929, когато стартира най-мащабното разгръщане на ГУЛАГ, и 1959 година, когато умира Сталин, някъде към 18 млн. души са минали през тази голяма система. Други близо 6 млн. са изселени и депортирани в казашките пустини или сибирските гори. Тъй като законът им не разрешава да напущат своите изгнанически села, те също правят насилствен труд, въпреки и не зад бодливата тел.
Като система за всеобщ насилствен труд, засегнала милиони хора, лагерите изчезват след гибелта на Сталин. До края на живота си той остава уверен във значимостта на ГУЛАГ за руското икономическо развиване, само че политическите му наследници добре знаят истината: лагерите са неприятна инвестиция и отживялост. Броени дни след гибелта на Сталин приемниците му стартират да ги опразват. За ускоряването на този развой оказват помощ три огромни протеста, както и голям брой не толкоз огромни, само че не по-малко рискови произшествия.
Но лагерите не изчезват изцяло. Вместо това те претърпяват развиване. През 70-те и 80-те години на XX в. няколко от тях са преустроени и се употребяват за ново потомство демократи, антисъветски националисти – и престъпни нарушители. Благодарение на руските дисиденти и на интернационалното придвижване за човешки права на Запад постоянно се появяват вести за тези постсталински лагери. Постепенно те стартират да играят своята роля в дипломацията на Студената война. Даже през 80-те години американският президент Роналд Рейгън и неговият руски сътрудник Михаил Горбачов не престават да разискват руските лагери. Едва през 1987 година Горбачов – самият той внук на пандизчии в ГУЛАГ – се заема с окончателното очистване на руските политически лагери.
Но макар че съществуват редом със самия Съветски съюз и през тях минават милиони хора, същинската история на руските концентрационни лагери до неотдавна не беше добре известна. Според някои стандарти тя към момента не е известна. И въпреки горепосочените обстоятелства към този миг да са известни на множеството западни откриватели на руската история, те не са проникнали в всеобщото западно схващане. „ Човешкото знание – написа един път Пиер Ригуло, френският историк на комунизма – не нараства системно като тухлена стена в следствие от работата на зидаря. Неговото развиване, само че също по този начин и застоят или упадъкът му зависят от обществената, културната и политическата среда. “
Би могло да се каже, че до момента не е съществувала подобаваща обществена, културна и политическа среда за опознаването на ГУЛАГ.
За пръв път си дадох сметка за този проблем преди няколко години, до момента в който прекосявах по Карловия мост – съществена туристическа атракция в тогава новодемократизирана Прага. Целият мост бе посипан с улични музиканти и амбулантни търговци и през четири-пет метра някой продаваше таман това, което човек би очаквал да се продава на сходно картинно място – пейзажи на задоволително хубави улици, наред с преференциално продавани бижута и ключодържатели с изгледи от Прага. Сред дребните антикварни предмети човек можеше да откри и руски военни дрънкулки: шапки, емблеми, токи на колани и дребни игли, тенекиени значки с облиците на Ленин и Брежнев, които руските деца в миналото забождали на униформите си.
Гледката ми се стори странна. Предимно американци и западноевропейци си купуваха руски дрънкулки. На всички тях би им призляло единствено от мисълта да си сложат свастика. Но сякаш нямаха нищо срещу да носят сърпа и чука върху тениската или шапката си. Беше нормално наблюдаване, само че от време на време точно такива елементарни наблюдения най-добре улавят културната атмосфера. Защото изводът е от явен по-ясен: до момента в който признакът на едно всеобщо ликвидиране ни изпълва с смут, признакът на другото всеобщо ликвидиране провокира усмивки.
Липсата на особени усеща към сталинизма измежду пражките туристи частично се дължи на неналичието на облици в западната всеобща просвета. Студената война роди Джеймс Бонд и трилъри, както и шаблонизирани руснаци като участващите във филмите за Рамбо, само че нищо толкоз амбициозно, колкото „ Списъкът на Шиндлер “ или „ Изборът на Софи “. Стивън Спилбърг, евентуално един от водещите холивудски режисьори (все едно дали ви харесва, или не), се заема да прави филми за японските концентрационни лагери („ Империя на слънцето “) и за нацистките концентрационни лагери, само че не и за концентрационните лагери на Сталин. Холивуд не демонстрира към тях същия интерес.
Интелектуалната просвета не е по-отворена за тематиката. Репутацията на немския мъдрец Мартин Хайдегер мощно пострадва вследствие на краткотрайната му, открита поддръжка за нацизма – възторг, който той демонстрира преди Хитлер да извърши най-големите си зверства. От друга страна, репутацията на френския мъдрец Жан-Пол Сартър не пострадва ни минимум вследствие на нападателната му поддръжка за сталинизма през всичките следвоенни години, когато всеки, който желае, може да откри обилие от доказателства за жестокостите на Сталин. „ Тъй като не сме членове на Партията – написа той, – не е наше обвързване да пишем за руските трудови лагери; ние сме свободни да останем настрани от разногласията за природата на системата, стига да не зародят социологически значими събития. “ При различен случай той споделя на Албер Камю: „ И аз като теб намирам тези лагери за противни, само че намирам за също толкоз противоположен метода, по който буржоазната преса ежедневно се възползва от тях. “
След разпадането на Съветския съюз някои неща се трансформираха. През 2002 година да вземем за пример английският публицист Мартин Амис бе задоволително разчувствуван от тематиката за Сталин и сталинизма, с цел да ѝ посвети цяла книга. Това накара други писатели да се зачудят за какво толкоз малко членове на политическата и литературна Левица са повдигали тематиката.
От друга страна, някои неща не са се трансформирали. Все още е допустимо американски учен да разгласява книга, в която да изрича догатката, че чистките от 30-те години са били потребни, защото са спомогнали за еволюирането и по този начин са положили основата за перестройката. Все още е допустимо английски книжовен редактор да отхвърли публикация, тъй като е „ прекомерно антисъветска “. Но надалеч по-често тематиката за Сталиновия гнет провокира досада и равнодушие. Една другояче сериозна критика за моя книга, отдадена на западните републики от някогашния Съветски съюз, съдържаше следното: „ Тук върлува ужасяващият апетит от 30-те години, когато убитите от Сталин украинци са повече от избитите от Хитлер евреи. И въпреки всичко колцина на Запад го помнят? В последна сметка убийствата са толкоз [...] скучни и лишени от драматизъм. “
Освен това е значим фактор в икономическото развиване на страната. В разцвета на лагерите – сред 1929 и 1959 година – през системата минават към 18 милиона наказани. В монументалното си проучване – обхващащо хиляди записки на лагерници и големи документални архиви – Ан Апълбаум разкрива бита и нравите на лагерите; тяхната йерархия; националните и обществените особености във взаимоотношенията на осъдените; кошмара на робския труд, глада и униженията; цената на живота и гибелта, достолепието и низостта, отчаянието и вярата, омразата и любовта...
„ ГУЛАГ “ разтваря едни от най-трагичните страници от историята на XX век, които остават незадоволително добре познати даже и през днешния ден.
Монументална творба, която дълго ще стои като монумент на безбройните жертви на ГУЛАГ и като срам за всички тези, които го отричаха.
Збигнев Бжежински, консултант по сигурността на американския президент Джими Картър
Ан Апълбаум е колумнист за „ Атлантик “ и историк, притежател на голям брой награди. Сред нейните книги са „ ГУЛАГ. Лагерите на гибелта “, отличена с премия „ Пулицър “ (2004), „ Желязната завеса. Рухването на Източна Европа 1944–1956 “ и „ Червен апетит. Войната на Сталин против Украйна “. През 1988–1991 година отразява колапса на комунизма в Източна Европа като сътрудник за сп. „ Икономист “ и вестник „ Индипендънт “ във Варшава. Омъжена е за полския политик Радослав Шикорски, а през 2013 година получава полско поданство. Живее в Полша и Англия.
Откъс:
И изравнени от закона
получиха идентичен дял –
наследник на кулак и на наркома,
синът на поп и военачалник. [...]
Тук в лагера те бяха сродни,
бяха събратя по орис
с клеймото „ врагове национални “.
Александър Твардовски
„ По силата на паметта “
Това е история на ГУЛАГ: история на голямата мрежа от трудови лагери, в миналото разпръснати надлъж и нашир из Съветския съюз – от островите в Бяло море до крайбрежията на Черно море, от Арктическия кръг до равнините на Централна Азия, от Мурманск до Воркута и Казахстан, от центъра на Москва до предградията на Ленинград. Думата „ ГУЛАГ “ е редуциране от Главное ръководство лагерей, или Централно ръководство на лагерите. С течение на времето обаче тя освен отбелязва администрацията на концентрационните лагери, само че стартира да символизира и системата на руския насилствен труд във всичките ѝ форми и разновидности: трудови лагери, наказателни лагери, престъпни и политически лагери, женски лагери, детски лагери, директни лагери. Постепенно думата придобива и по-широк смисъл – руската репресивна система, сбора от процедури, който пандизчиите в миналото наричали „ месомелачка “: арестите, разпитите, превозването в неотоплени товарни вагони, насилствения труд, унищожаването на фамилии, прекараните в заточение години, преждевременната и неоправдана гибел.
ГУЛАГ има предистория в царска Русия – още от ХVІІ до началото на ХХ в. в Сибир работят насилствени трудови бригади. После, съвсем незабавно след Руската гражданска война, той придобива своята модерна и по-позната форма и става неразделна част от руската система. Масовият гнет против действителни и хипотетични съперници е част от Революцията през цялото време – и към лятото на 1918 година нейният водач Ленин подрежда „ ненадеждните детайли “ да бъдат затваряни в концентрационни лагери край огромните градове. Много благородници, търговци и други хора, определяни като евентуални „ врагове “, бързо се озовават в тях. Към 1921 година към този момент има осемдесет и четири лагера в четирийсет и три региона от страната и главната им цел е да „ превъзпитат “ тези първи врагове на народа.
След 1929 година лагерите получават ново значение. През тази година Сталин взема решение да употребява насилствения труд за ускорение индустриализацията на страната и за експлоатиране на естествените запаси в едва заселения Далечен север на Съветския съюз. Пак през тази година тайните служби поемат контрола над руската наказателна система и последователно изземват пълномощията над всички лагери и затвори от юридическата институция. В резултат на всеобщите арести от 1937 и 1938 година лагерите навлизат в интервал на бързо разгръщане. В края на 30-те години ги има във всичките дванайсет времеви зони на Съветския съюз.
Противно на всеобщото мнение, ГУЛАГ не престава да се разраства през 30-те години, в противен случай – продължава да се уголемява по време на цялата Втора международна война, през 40-те години и доближава разцвета си при започване на 50-те. По това време лагерите към този момент играят централна роля в руската стопанска система. Те създават една трета от златото на страната, огромна част от въглищата и дървения материал, както и от съвсем всичко останало. В хода на съществуването на Съветския съюз пораждат най-малко 476 добре обособени лагерни комплекса, формирани от хиляди обособени лагери, във всеки от които има от няколкостотин до няколко хиляди души. Затворниците работят съвсем във всички промишлености – дърводобив, рудодобив, строителство, във фабриките, земеделието, самолетостроенето и оръжейната индустрия – и в действителност населяват страна в страната, съвсем обособена цивилизация. ГУЛАГ има свои лични закони, свои лични традиции, собствен личен морал и даже личен диалект. Той основава своя лична литература, лични злодеи, лични герои и оставя отпечатъка си върху всички, минали през него, без значение дали като пандизчии, или като пазачи. Години по-късно освободените постоянно съумяват да разпознаят на улицата някогашните жители на ГУЛАГ единствено по „ погледа им “.
Такива срещи не са редки, защото в лагерите има огромно текучество. Въпреки че непрекъснато се правят арести, други пък биват освобождавани – заради приключване на присъдите, заради постъпване в Червената войска, тъй като са инвалиди или дами с дребни деца, или пък тъй като са издигнати от пандизчии в пазачи. В резултат на това броят на затворените в лагерите нормално се поддържа на към 2 млн. души, само че общият брой на предишните през тях руски жители – като политически или престъпни пандизчии – е надалеч по-висок. Най-точните калкулации демонстрират, че сред 1929, когато стартира най-мащабното разгръщане на ГУЛАГ, и 1959 година, когато умира Сталин, някъде към 18 млн. души са минали през тази голяма система. Други близо 6 млн. са изселени и депортирани в казашките пустини или сибирските гори. Тъй като законът им не разрешава да напущат своите изгнанически села, те също правят насилствен труд, въпреки и не зад бодливата тел.
Като система за всеобщ насилствен труд, засегнала милиони хора, лагерите изчезват след гибелта на Сталин. До края на живота си той остава уверен във значимостта на ГУЛАГ за руското икономическо развиване, само че политическите му наследници добре знаят истината: лагерите са неприятна инвестиция и отживялост. Броени дни след гибелта на Сталин приемниците му стартират да ги опразват. За ускоряването на този развой оказват помощ три огромни протеста, както и голям брой не толкоз огромни, само че не по-малко рискови произшествия.
Но лагерите не изчезват изцяло. Вместо това те претърпяват развиване. През 70-те и 80-те години на XX в. няколко от тях са преустроени и се употребяват за ново потомство демократи, антисъветски националисти – и престъпни нарушители. Благодарение на руските дисиденти и на интернационалното придвижване за човешки права на Запад постоянно се появяват вести за тези постсталински лагери. Постепенно те стартират да играят своята роля в дипломацията на Студената война. Даже през 80-те години американският президент Роналд Рейгън и неговият руски сътрудник Михаил Горбачов не престават да разискват руските лагери. Едва през 1987 година Горбачов – самият той внук на пандизчии в ГУЛАГ – се заема с окончателното очистване на руските политически лагери.
Но макар че съществуват редом със самия Съветски съюз и през тях минават милиони хора, същинската история на руските концентрационни лагери до неотдавна не беше добре известна. Според някои стандарти тя към момента не е известна. И въпреки горепосочените обстоятелства към този миг да са известни на множеството западни откриватели на руската история, те не са проникнали в всеобщото западно схващане. „ Човешкото знание – написа един път Пиер Ригуло, френският историк на комунизма – не нараства системно като тухлена стена в следствие от работата на зидаря. Неговото развиване, само че също по този начин и застоят или упадъкът му зависят от обществената, културната и политическата среда. “
Би могло да се каже, че до момента не е съществувала подобаваща обществена, културна и политическа среда за опознаването на ГУЛАГ.
За пръв път си дадох сметка за този проблем преди няколко години, до момента в който прекосявах по Карловия мост – съществена туристическа атракция в тогава новодемократизирана Прага. Целият мост бе посипан с улични музиканти и амбулантни търговци и през четири-пет метра някой продаваше таман това, което човек би очаквал да се продава на сходно картинно място – пейзажи на задоволително хубави улици, наред с преференциално продавани бижута и ключодържатели с изгледи от Прага. Сред дребните антикварни предмети човек можеше да откри и руски военни дрънкулки: шапки, емблеми, токи на колани и дребни игли, тенекиени значки с облиците на Ленин и Брежнев, които руските деца в миналото забождали на униформите си.
Гледката ми се стори странна. Предимно американци и западноевропейци си купуваха руски дрънкулки. На всички тях би им призляло единствено от мисълта да си сложат свастика. Но сякаш нямаха нищо срещу да носят сърпа и чука върху тениската или шапката си. Беше нормално наблюдаване, само че от време на време точно такива елементарни наблюдения най-добре улавят културната атмосфера. Защото изводът е от явен по-ясен: до момента в който признакът на едно всеобщо ликвидиране ни изпълва с смут, признакът на другото всеобщо ликвидиране провокира усмивки.
Липсата на особени усеща към сталинизма измежду пражките туристи частично се дължи на неналичието на облици в западната всеобща просвета. Студената война роди Джеймс Бонд и трилъри, както и шаблонизирани руснаци като участващите във филмите за Рамбо, само че нищо толкоз амбициозно, колкото „ Списъкът на Шиндлер “ или „ Изборът на Софи “. Стивън Спилбърг, евентуално един от водещите холивудски режисьори (все едно дали ви харесва, или не), се заема да прави филми за японските концентрационни лагери („ Империя на слънцето “) и за нацистките концентрационни лагери, само че не и за концентрационните лагери на Сталин. Холивуд не демонстрира към тях същия интерес.
Интелектуалната просвета не е по-отворена за тематиката. Репутацията на немския мъдрец Мартин Хайдегер мощно пострадва вследствие на краткотрайната му, открита поддръжка за нацизма – възторг, който той демонстрира преди Хитлер да извърши най-големите си зверства. От друга страна, репутацията на френския мъдрец Жан-Пол Сартър не пострадва ни минимум вследствие на нападателната му поддръжка за сталинизма през всичките следвоенни години, когато всеки, който желае, може да откри обилие от доказателства за жестокостите на Сталин. „ Тъй като не сме членове на Партията – написа той, – не е наше обвързване да пишем за руските трудови лагери; ние сме свободни да останем настрани от разногласията за природата на системата, стига да не зародят социологически значими събития. “ При различен случай той споделя на Албер Камю: „ И аз като теб намирам тези лагери за противни, само че намирам за също толкоз противоположен метода, по който буржоазната преса ежедневно се възползва от тях. “
След разпадането на Съветския съюз някои неща се трансформираха. През 2002 година да вземем за пример английският публицист Мартин Амис бе задоволително разчувствуван от тематиката за Сталин и сталинизма, с цел да ѝ посвети цяла книга. Това накара други писатели да се зачудят за какво толкоз малко членове на политическата и литературна Левица са повдигали тематиката.
От друга страна, някои неща не са се трансформирали. Все още е допустимо американски учен да разгласява книга, в която да изрича догатката, че чистките от 30-те години са били потребни, защото са спомогнали за еволюирането и по този начин са положили основата за перестройката. Все още е допустимо английски книжовен редактор да отхвърли публикация, тъй като е „ прекомерно антисъветска “. Но надалеч по-често тематиката за Сталиновия гнет провокира досада и равнодушие. Една другояче сериозна критика за моя книга, отдадена на западните републики от някогашния Съветски съюз, съдържаше следното: „ Тук върлува ужасяващият апетит от 30-те години, когато убитите от Сталин украинци са повече от избитите от Хитлер евреи. И въпреки всичко колцина на Запад го помнят? В последна сметка убийствата са толкоз [...] скучни и лишени от драматизъм. “
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ