Толстой вярва във възкресението преди смъртта и го смята за

„ Толстой има вяра във възкресението преди гибелта и го счита за най-голямата вяра на индивида. Княз Нехлюдов се пробва да възкръсне не от гроба, а от разпятието на личния си живот. “ Есето на Георги Марков „ Мисли по „ Възкресение “ е прочетено през 70-те години на ХХ век и оповестено в сборника „ До моя съвременник “ (Фондация „ Комунитас “, 2015).

(Илюстрация на Леонид Пастернак, глава 57 от романа на Лев Толстой (1828 - 1910) „ Възкресение “)

Мисли по „ Възкресение “
(фрагменти)

„ През тази нощ за Нехлюдов стартира изцяло нов живот, не заради това, че той се отзова при нови условия на живот, а тъй като всичко, което се случи от този момент насам, имаше за него напълно нов смисъл. “ ~ Лев ТОЛСТОЙ, „ Възкресение “

Преди доста години, на един Великден в църквата „ Св. Александър Невски “, тогава към момента неохранявана от милицията и нескандализирана от проведени комсомолци, едно дете питаше майка си: „ Мамо, единствено Бог ли може да възкръсва? Дяволът не възкръсва ли? “.

Не си припомням тъкмо какво отговори майката, само че несъмнено тогавашното дете към този момент е задоволително възрастно, с цел да научи, че дяволът не възкръсва, тъй като в никакъв случай не е бил разпъван на кръст, тъй като в никакъв случай не е умирал. Дяволът живее в нас и с нас като наша природа и от време на време си мисля дали вярата ни във възкресението не е следващата дяволска машинация. Колкото и тъжно да е това самопризнание, ние прекомерно комфортно сме дали на Бога небето, с цел да предоставим на Дявола земята и себе си. Твърде надалеч съм от чисто религиозното схващане на Бога и Дявола и от историческата достоверност или неимоверност на евангелските обстоятелства, само че таман историческият кръговрат удостоверява вечността на нашата драма. През всички тия минали епохи хората са живели с възприятието за грешен живот, по тази причина са приписвали своето минало и своето настояще на Дявола, с цел да дадат на Бога царството на бъдещето. Мисля, че таман в това приемане на бъдещето било като царство на светлината, правдата, любовта и добротата, се показва оптимистичният темперамент на човешката природа. Ние изрично отхвърляме да пуснем Дявола в нашето бъдеще – без значение дали то се назовава царство Божие или комунизъм. Човечеството има потребност от светлина пред себе си, с цел да преодолее мрака зад себе си, защото за наше благополучие или злощастие ние не сме слепци. И даже когато светлината начело е изчезвала, въображението, по силата на надълбоко насъщна нужда, я е измисляло.

Преди към двадесет века индивидът, който въплъщаваше тази светлина и ведно с нея положителното и любовта, умря на кръста, разпънат в името на човешкото благополучие. Не различен, а хората, може би и ония, които са забивали пироните в ръцете и краката му, отхвърлиха да одобряват безвъзвратността на тази гибел. И Христос в действителност възкръсна.

Възкресението възкреси вярата, че макар бездънните падения и непреодолими, жестоки несъгласия на човешката душа, ние имаме посока, ние не се движим слепешком в демонски кръг като жалки планетарни бактерии, чиито презрян разум не ще отиде по-далече от измислянето на нашата крах – ядрено-физическа или нравствена.

Вековете са дали на Възкресението тъкмо този голям и изобилен смисъл на огромната, на великата вяра. Надежда във връзка с живота отвън нас, вяра по отношение на живота в нас. А нуждата от вяра е нужда на отговорното схващане, на разкайващото се схващане, на търсещото схващане. Може би единствено най-ограничените, най-безмозъчните и най-изродените представители на човешкия жанр са щастливи с нещастията на другите, изпитват наслаждение да строшат всички лампи и да се развихрят в цялостния мрак на тесните си стаички. А може би и това да е част от драмата на съзнанието.

Някога Паскал писа, че човек без Бога е безспорен отшелник, че отсъствието на Бога значи жестока самотност. Ако преведем на по-съвременен език тези мисли, би трябвало да кажем, че отводът да се признае и търси смисълът на нашето битие, хармоничната връзка сред нас и природата, която ни е основава, ни обрича на животинска самота. За да стигнем до прекомерно многозначителната фраза на Волтер, че в случай че нямаше Бог, ние би трябвало да го измислим. Очевидно Волтер не е имал поради църковното схващане на Бога, а надалеч по-всеобхватното характеризиране на Бога като висша цел и върховен смисъл. И по тази причина би трябвало да кажем, че в този случай Бог не е противоположен на индивида, не е негов мним съдник и основател на всякакви санкции, а доказателство за съществуването на живота като разсъдък и смисъл. Бог е смислената религия, смислената вяра и смислената обич.

Това значение на Бога го изважда от листата на множеството божества и богоподобни персони, защото основната им присъща линия е тяхното опълчване на индивида.

Излишно е да наблягам, че не приказвам за религиозните понятия, а за чисто човешките. Въпреки че религиозните знаци и алегории ни дават човешката мъдрост през вековете, човешкия опит. Защото неслучайно хората убиват Бога, с цел да сменят местожителството му от земята на небето. Акт, надълбоко алегоричен и трагично логически.

Днес ние разбираме дълбокия смисъл на религиозното Божие наличие на небето като израз на неговата недостижимост и безкрайност. Ние тръпнем, когато четем популярната сцена на „ Великият инквизитор “ в „ Братя Карамазови “ на Достоевски, когато Христос идва още веднъж на земята и Великият инквизитор му споделя да си върви, тъй като той ще бъде заставен още веднъж да го разпъне. Не е ли надникнал Достоевски в нашата нужда да разпъваме вярата си, освен това в името на вярата? Да убиваме Бога в името на Бога, с цел да го възкресим? Не е ли в действителност това нашето необяснимо и може би предопределено люлеене сред великолепие и проваляне?

Може ли човек приживе да възкръсне? Може ли човек изобщо да възкръсне? Може ли човек да пробие вековната джунгла на своето историческо битие и да излезе пред океана на истината? Стига ли човешката мощ, с цел да извърши чудото?

Ние всички толкоз доста желаем да бъдем положителни, да осъществим сърцата си с благост и схващане, да одобряваме света с обич и самообладание. Ние по този начин добре знаем, че тук е действителното начало на достойния и логичен човешки живот, че тук, а не в тиранията, терора и убийствата е истината. Ние желаеме да бъдем положителни, а не сме, и не знаем дали можем да бъдем. Казано е, че добротата не е скимване, нито единствено подарък небесен, нито музикален миг, а воля. Волята освен да не причиняваш зло, освен да не се гневиш и бунтуваш против хората, а да не допускаш зла мисъл и зло възприятие, каквато и жертва да си. А такава воля ти нямаш, и не я търсиш. Ти толкоз постоянно осъждаш, без да разбираш, без да приемаш. Добротата е образование, което ти нямаш и на което самичък би трябвало да се учиш. Ще можеш ли?

Бих нарекъл възкресението връщането на Бога у индивида. И това не е публичен развой, а надълбоко персонален, частен, съкровен. Свещеният миг, когато човек намира опората у себе си, когато правила и живот се слеят в това хармонично обвързване на всеки по отношение на себе си и оттова по отношение на другите.

Възкресение, което може да значи отказване от общество, специалност, кариера, дом, обич, възкресение, което може да значи цялостна загуба на всичко, възкресение, което може да значи разпятие, само че което влива нова кръв в жилите ви, изправя ви на крайници и ви кара да кажете, също като княз Нехлюдов:

„ Ако хората изпълнят тези заповеди, царството на небето ще се откри тук на земята и всеки ще получи най-великото справедливо положително “.

Източник със съкращения:
Илюстрация на Леонид Пастернак, глава 57 от романа на Лев Толстой (1828 - 1910) „ Възкресение “, ru.wikipedia.org