Никога повече обидена, наранена, оскърбена, виновна, недооценена
Ти не ме обиждаш. Аз се чувствем афектирана, когато...Ти не ми причиняваш болежка. Аз чувствам болежка, когато ти...Не ти осмисляш живота ми. Аз диря смисъл единствено в теб...Не ме унижаваш ти, а аз… Е, нататък можете да го продължите и вие.
На пръв взор ще кажете - каква пък е толкоз разликата сред тези изказвания? Но в действителност това превръщане ви разрешава да извършите поредност улесняващи живота догатки.
Болката и негодуванието са си наши персонални прекарвания, мощно субективни. Страдаме, тъй като сме уверени, не всеки в нашата мъчителна обстановка е изпитвал същото като нас. Мислим, че нашите прочувствени проблеми постоянно са най-силни и дълбоки. Допуснете, че сега никой не ни прави нещо ужасно, а просто ние отговаряме с болежка при проявата на каквото и да било, обвързвано с нашия предходен опит.
Едва ли индивидът против нас целеустремено се е заел да ни наранява, чак толкоз специфични не сме. Едва ли индивидът желае да ни аргументи яд и болежка, а просто прави или не прави нещо по свои лични аргументи, живял е по-малко от нас, опитът му е по-малък, може би не осъзнава, че това е неприятно или мъчително за нас.
Най-важното е да знаем, че не е нужно да чакаме или да се борим другият да спре да ни наранява или наскърбява, че е в нашата власт да спрем това: преместете се на вярната отдалеченост, отидете на психотерапия, натиснете бутона ПАУЗА.
Проблемът е, че това схващане ще спре нашата игра на принудител и жертва и ще би трябвало да се движим напред сами без плач и нервност, да вземаме решения и да пристъпваме към дейности независимо. А какъв брой елементарно ни беше, когато обвинявахме на воля всеки и всичко...
В отговорността за възприятията ни също работят закони и един от тях е: в случай че се усещам добре, значи съм добре, а в случай че не - виновността си е моя.
Често споделяме: нараниха ме, упрекнаха ме, наскърбиха ме. Но обикнаха ме, направиха ме щастлив/а, благодариха ми (накараха ме да усещам обич, благополучие, благодарност) споделяме рядко и/или иронично, а за някои сходни обстановки въобще нямаме думи или заобикаляме да приказваме. Защото когато става въпрос ние да изпитваме обич, признателност, благополучие, интерес - тогава приказваме в първо лице само число. Но когато усещаме болежка, засегнатост, яд, ревнивост, горест - за отговорните споделяме " те " - трето лице множествено число.
Когато започнах сама да поемам отговорност за възприятията си, бях вбесена от тези, които не го вършат, а прехвърляха отговорността върху другите, в това число и върху мен.
И тогава разбрах, че ние самите сме виновни за това, за което поемаме отговорност. Тоест, те не ме упрекват за възприятията си, само че аз самата поемам отговорност за техните усеща. А това към този момент е манията за великолепие, егоцентризмът - да мисля, че аз управлявам възприятията на други пълнолетни, зрели рационални хора.
Днес към този момент не ми е забавно да преповтарям кой кого е обидил и за какво, да диря правотата си, да я потвърждавам, да играя жертва-насилник или да съм отговорна, ощастливена, всемогъща или потискаща. Това към този момент не е моето.
Все едно да влезеш в друга стая и там да не е препълнено и задушно, а пространно и умерено. Все още не съм доста добра в новите води, не съм привикнала още на такава независимост. Понякога изскачам от тези спокойни води, с цел да се скарам с някого и да се самосъжалявам, само че опитът да се измъкна от него е скъп и кара мозъка ми да не не помни нито за момент свободата на покоя и да се стремя към него.
Да, ще би трябвало да се научите какво да вършиме с насъбраното напрежение, да изпишете доста страници до момента в който се запознаете със сянката и страховете си, и, простете за клишето - дълго да работите върху себе си. Но да обвинявате и да сте обидени/оскърбени/виновни/наранени - задоволително дълго го правихте, баста.
Макар, че има хора, на които тази игра не им омръзва и за 80 години. Знам, знам, че познавате такива. Оценявам тяхната отдаденост на процеса и тяхното неизменност в издевателството, само че ми е мъчително за тях. И за изгубеното им време.
Александра ГибинскаИзточник
На пръв взор ще кажете - каква пък е толкоз разликата сред тези изказвания? Но в действителност това превръщане ви разрешава да извършите поредност улесняващи живота догатки.
Болката и негодуванието са си наши персонални прекарвания, мощно субективни. Страдаме, тъй като сме уверени, не всеки в нашата мъчителна обстановка е изпитвал същото като нас. Мислим, че нашите прочувствени проблеми постоянно са най-силни и дълбоки. Допуснете, че сега никой не ни прави нещо ужасно, а просто ние отговаряме с болежка при проявата на каквото и да било, обвързвано с нашия предходен опит.
Едва ли индивидът против нас целеустремено се е заел да ни наранява, чак толкоз специфични не сме. Едва ли индивидът желае да ни аргументи яд и болежка, а просто прави или не прави нещо по свои лични аргументи, живял е по-малко от нас, опитът му е по-малък, може би не осъзнава, че това е неприятно или мъчително за нас.
Най-важното е да знаем, че не е нужно да чакаме или да се борим другият да спре да ни наранява или наскърбява, че е в нашата власт да спрем това: преместете се на вярната отдалеченост, отидете на психотерапия, натиснете бутона ПАУЗА.
Проблемът е, че това схващане ще спре нашата игра на принудител и жертва и ще би трябвало да се движим напред сами без плач и нервност, да вземаме решения и да пристъпваме към дейности независимо. А какъв брой елементарно ни беше, когато обвинявахме на воля всеки и всичко...
В отговорността за възприятията ни също работят закони и един от тях е: в случай че се усещам добре, значи съм добре, а в случай че не - виновността си е моя.
Често споделяме: нараниха ме, упрекнаха ме, наскърбиха ме. Но обикнаха ме, направиха ме щастлив/а, благодариха ми (накараха ме да усещам обич, благополучие, благодарност) споделяме рядко и/или иронично, а за някои сходни обстановки въобще нямаме думи или заобикаляме да приказваме. Защото когато става въпрос ние да изпитваме обич, признателност, благополучие, интерес - тогава приказваме в първо лице само число. Но когато усещаме болежка, засегнатост, яд, ревнивост, горест - за отговорните споделяме " те " - трето лице множествено число.
Когато започнах сама да поемам отговорност за възприятията си, бях вбесена от тези, които не го вършат, а прехвърляха отговорността върху другите, в това число и върху мен.
И тогава разбрах, че ние самите сме виновни за това, за което поемаме отговорност. Тоест, те не ме упрекват за възприятията си, само че аз самата поемам отговорност за техните усеща. А това към този момент е манията за великолепие, егоцентризмът - да мисля, че аз управлявам възприятията на други пълнолетни, зрели рационални хора.
Днес към този момент не ми е забавно да преповтарям кой кого е обидил и за какво, да диря правотата си, да я потвърждавам, да играя жертва-насилник или да съм отговорна, ощастливена, всемогъща или потискаща. Това към този момент не е моето.
Все едно да влезеш в друга стая и там да не е препълнено и задушно, а пространно и умерено. Все още не съм доста добра в новите води, не съм привикнала още на такава независимост. Понякога изскачам от тези спокойни води, с цел да се скарам с някого и да се самосъжалявам, само че опитът да се измъкна от него е скъп и кара мозъка ми да не не помни нито за момент свободата на покоя и да се стремя към него.
Да, ще би трябвало да се научите какво да вършиме с насъбраното напрежение, да изпишете доста страници до момента в който се запознаете със сянката и страховете си, и, простете за клишето - дълго да работите върху себе си. Но да обвинявате и да сте обидени/оскърбени/виновни/наранени - задоволително дълго го правихте, баста.
Макар, че има хора, на които тази игра не им омръзва и за 80 години. Знам, знам, че познавате такива. Оценявам тяхната отдаденост на процеса и тяхното неизменност в издевателството, само че ми е мъчително за тях. И за изгубеното им време.
Александра ГибинскаИзточник
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ