Два различни свята
Ти и твоето дете – две разнообразни вероятности, една действителност – и даже една огромна цепнатина във връзката, може да направи връзката същинска тайнственост.
„ Няма верен метод да създадем нещо неверно. ”( доктор Хаим Гинът)…но можем да се учим да вършим нещата вярно.
Всеки родител (в норма) желае детето му да е умерено и щастливо, само че все пак доста деца израстват, без да съумеят да изпитат възприятие на сигурност, на почитание към себе си и към другите.
Детето е такова, какъвто е животът му.
Ако то живее измежду непрекъснати упреци, не може да се научи на отговорност. Научава се да осъжда себе си, да кори другите. Научава се да се съмнява в своите преценки, да омаловажава качествата си и да демонстрира съмнение към непознатите планове.
Истината е, че не е мъчно да се изградят постоянни и пълноценни връзки родител-дете и да се обезпечи едно щастливо детство. Достатъчно е да се опитваме да вършим това:
- Разменяните реплики да не накърняват, както детското, по този начин и родителското самоуважение.
- Изказванията, изразяващи схващане и приемане, да предшестват изявленията, съдържащи упреци или директиви.
Като родители не трябва упорито да желаеме и да чакаме от децата си да ни харесват ежеминутно и всекидневно. Децата са интуитивни и усетили родителския ни апетит за любов, те стартират да се възползват от този боязън да не загубим любовта им и стават тирани – „ Няма да те обичам, ако…. ”. Проблемът не е в детските закани, а във обстоятелството, че родителят се усеща застрашен. Може да се държим демократично – да демонстрираме толерантност към детското у децата, само че и да слагаме границите.
Децата имат потребност от тези граници.
Как да помогнем на детето си да познава и показва страстите си?:
Децата ни ни обичат и в това време недоволстват против нас. Те изпитват спорни усеща към родителите и всички възрастни, които имат някаква власт над тях. Емоциите са част от генетичното ни завещание. Хората претърпяват и в това е човешкото . Понякога човек е благополучен, различен път – трагичен. Поне един път в живота си изпитва гняв и боязън, горест и наслада, лакомия и виновност, пристрастеност и пренебрежение. И в случай че не е свободен да избира пораждащите се у него усеща, то разполага със свободата да избира по кое време и по какъв начин да ги показва, стига да знае какво претърпява.
Много хора са по този начин възпитани, че не познават страстите си. Когато са мразели, са им казвали, че това е единствено злост. Когато са се страхували, са им казвали, че няма от какво да се опасяват. Когато ги е боляло, са ги съветвали да се държат безстрашно и да се ухилен.
Научаваме по какъв начин изглеждаме, като се забележим в огледалото. Научаваме какви са ни страстите, когато имаме прочувствено огледало. Ролята на родителя като прочувствено огледало е да отразява възприятията такива, каквито са, без да ги изопачава:
„ Изглежда си доста сърдит. ”
„ Като че ли в действителност го мразиш. ”
„ Струва ми се, че си доста ядосан, че това се е случило. ”
Детето не е в положение да слуша никого, когато е обзето от мощни страсти. То не може да чуе съвета, утехата или уместния упрек. То желае ние да разберем, какво става в душата му в този миг – без да е належащо да ни споделя напълно какво изпитва.
Когато детето показа с нас: ” Учителят ми се развика и ми се скара ”, тъкмо в този миг не трябва да питаме за детайлностите. Нито пък да споделяме: ”Какво направи, с цел да си го заслужиш? Сигурно си направил нещо„. Не е нужно да кажем дори „ Съжалявам. ” Трябва да покажем, че разбираме обидата и неудобството му. Подходящо би било всяко от идващите изявления:
„ Трябва да е било извънредно неприятно за теб. ”
„ Това несъмнено доста те е разгневило. ”
„ Имал си неприятен ден през днешния ден. ”
Първо би трябвало да се оправим с възприятията на децата си, а по-късно с тяхното държание.
Каква е силата на думите ни и какво влияние имат те над децата ни?:
Критиките и похвалите – двете страни на една и съща монета.
Неправилно отправената рецензия провокира яд и неприязън. Дори по-лошо, децата, които са подложени на критика постоянно, се научават да презират себе си. Научават се да се съмняват в личната си полезност, да се отнасят към хората с съмнение и да чакат неуспехи.
Полезната рецензия се лимитира единствено до това да показва по какъв начин би трябвало да се прави това, което следва да бъда направено, като заобикаля каквито и да било негативни забележки по адрес на детската персона.
Обидните прилагателни.
Те са като отровни стрели. Когато едно дете бъде наречено с афектиран епитет, реагират и тялото и душата му. С възмущение, гняв и ненавист. С мечти за възмездие. С виновност за тези мечти, с паника, произлизаща от тази виновност. Когато родителят каже на детето, че е неуместно или тромаво – то стартира да има вяра в това. Така то може да се научи да заобикаля действия, които изискват умелост и предвидливост, тъй като е уверено, че е прекомерно неуместно и несръчно да се оправи. Малките деца разчитат на родителите си, с цел да схванат кои са и какви могат да станат.
Похвалите
Похвалата би трябвало да визира единствено напъните и достиженията на детето, а не характера и личността му. Думите на похвалата би трябвало да предложат на детето реалистична картина на неговите достижения, а не рекламен облик на личността му. Когато се разяснява компликацията на задачата или на свършеното, детето единствено стига до заключението за своята мощ и качества. Думите ни би трябвало ясно да показват, че ценим детското изпитание, работа, достижения, помощ, угриженост.
Заплахите
В множеството случаи опасността играе ролята на предизвикателство към автономията на детето. Когато на едно дете се каже: ” Направи още един път това и ще видиш ”, то не чува думите „ и ще видиш ”. То чува единствено „ направи това още един път ”. Подобни предизвестия, въпреки че може за възрастните да звучат разумно, са повече от безполезни. По-полезно е да се покаже на детето какви са следствията от неговите дейности, без да се наранява самочувствието му.
Подкупите
„ Ако слушаш, то… ”. Този метод може да накара детето да се хвърли импулсивно в осъществяване на поставената задача. Но този метод рядко подбужда предпочитание за продължителни старания. По-скоро може да се стигне до пазарлъци и изнудване, до непрестанно растящи претенции за награди и за спомагателни облаги в подмяна на „ положително ” държание.
Наградите във тип на рушвет носят заплаха за самото дете. Някои деца преднамерено не слушат, с цел да накарат своите родители да заплащат за положителното им поведение.
Наградите са най-полезни и най-приятни, когато са изненади, когато не са обещани авансово, когато показват самопризнание и хвалба.
Обещанията
Не бива да даваме обещания на детето, нито да ги пожелаваме от него. Когато родителят поема заричане с цел да подчертае, че в действителност мисли това, което споделя, той в действителност признава, че необвързаните му с заричане думи не заслужават доверие. Обещанията основават нереалистични упования у децата.
От децата също не трябва да се изискват обещания за бъдещо положително държание или за отвод от предходно неприятно поведение. Когато детето дава обещания не по лична воля, то като че ли „ тегли чек от банка, в която няма открита сметка ”.
Сарказмът
Дори и да е вълшебник на думите, родител с гений да прави саркастични забележки издига здрави загради за естествена връзка. Такъв родител може даже и да не осъзнава, че забележките му са офанзиви, които провокират контраатаки, че такива мнения затормозяват общуването, като провокират у детето яд и отрицателни мисли. Независимо дали го вършим изобретателно или не, ние би трябвало да се въздържаме да накърняваме самочувствието на детето си в личните му очи или в очите на близките.
Лъжите
Защо лъжат децата?
Понякога те лъжат за това, тъй като не им се позволява да кажат истината. Когато детето показа, че ненавижда братчето си, майката може да го набие, задето е споделило истината. Ако то, обаче, в същия миг стартира да увърта и излъже, че към този момент обича братчето си, майката вероятно ще го прегърне и ще го целуне. Какви заключения ще си направи детето от тази преживелица? – че истината предизвиква болежка, че нечестността се възнаграждава и че мама обича дребните лъжци.
В отговор на това, че ги санкционират за истината, децата стартират самозащитно да лъжат. Те лъжат и с цел да получат във въображението си това, което им липсва в действителността. В лъжите прозират истини за страховете и очакванията. Те демонстрират това, което човек мечтае да стане или да направи. Зрялата реакция към лъжата би трябвало по-скоро да цели да вникне в нейния смисъл, вместо да отхвърля наличието й или да осъжда създателя й.
Не бива да задаваме въпроси, на които знаем отговорите. Не задаваме въпроса „ Защо? ” За децата въпросът „ за какво? ” е сигнал за родителско отрицание и отчаяние. Той носи товара на минали неодобрения.
Ако желаеме да научим децата да бъдат почтени, би трябвало да сме подготвени да слушаме и горчивите истини, а освен приятните. Ако желаеме от децата ни да пораснат почтени хора, не трябва да ги принуждаваме да лъжат за своите усеща, били те положителни, неприятни или амбивалентни. Именно от нашите реакции по отношение на възприятията, които децата ни показват, те ще схванат дали честността е най-хубавата политика.
Родителският яд
В детството ни не са ни научили да одобряваме гнева като част от живота. Карали са ни да се чувстваме отговорни, че изпитваме яд, и надали не неверни за това, че го показваме. Внушавали са ни, че да бъдеш сърдит значи да бъдеш неприятен.
Със личните ни деца се опитваме да бъдем търпеливи – толкоз търпеливи, че сме принудени рано или късно да избухнем. Това, обаче, е като да си сдържаме дъха. И в двата случая опциите за това въздържане е много лимитирана.
Когато сме ядосани, като че ли губим разум. Крещим, наскърбяваме и нанасяме непозволени удари под пояса. Когато бурята премине, изпитваме виновност и твърдо решаваме в никакъв случай към този момент да не го повтаряме. Но се случва още веднъж.
Какво можем да създадем по този въпрос:
Трите стъпки към „ мирното взаимно битие ”:
- Приемаме обстоятелството, че децата ще ни ядосват.
- Имаме право да се гневим, без да изпитваме виновност или позор.
- Имаме право да показваме това, което усещаме, при едно изискване: можем да демонстрираме гнева си, стига да не атакуваме детската персона и темперамент.
Първата стъпка към преодоляване на мощните усеща е назоваването им на глас. Това служи като сигнал за оня, към който може да са адресирани, да се поправи или да вземе ограничения.
Можем да съобщим на хората към нас по какъв начин се усещаме:
„ Раздразнен съм ”
„ Нервиран съм ”
Ако късите фрази и мрачните физиономии не свършат работа, подхващаме втората стъпка. Изразяваме гнева си във възходяща последователност:
„ Ядосан съм ”!
„ Много съм сърдит ”!
„ Страшно съм сърдит ”!
„ Вбесен съм ”!
Понякога даже единствено съобщаването за изпитваните от нас усеща е задоволително. В други случаи е належащо да се направи третата крачка – да изтъкнем аргументите за гнева ни, да посочим какви са ни вътрешните реакции и какво най-вече би ни се желало да сторим:
„ Като видя разхвърляните по пода облекла, се нервирам. Вбесявам се. Иде ми да отворя прозореца и да изхвърля всичко на улицата. ”
Този метод дава опция на родителите да излеят гнева си, без да навредят никому. Нещо повече – той демонстрира на детето по какъв начин безвредно да изрази своя яд.
Децата се научават на това, което виждат.
Автор: Светлана Сотирова
По книгата на Dr. Haim G. Ginott „ Between Parent and Child ” („ Децата и ние ” Хаим Гинът )
