Лясковските градинари
„ Тези пари ги вносят в нашето родно място не фабриканти и тежки търговци, а хора елементарни, които както се споделя не износят съвсем нищо, с изключение на почтен труд, затворен в техните мускули и нерви и тези мускули раждат злато, покапано със солен пот и събрано с бодра спестовност.
А знайте ли кои са тия хора?
Да не помислите, че са някои богаташи капиталисти или джилепи?
Не - те са нашите работливи градинари, които печелят това злато около реките, блатата и долищата в непознатите земи, дето цяло лято им пеят кресливите жаби своя безкраен нощен концерт и музикантите комари им свирят на ухото своята еднообразна ария.
Тези хора са нашите градинари - бахчованджиите, работливите и неуморимите бахчованджии, които със своята физическа мощ и неизменност прекатурват черната пръст на сребро и злато. ”
Цани Гинчев
Днес се навършват 130 години от гибелта на ЦАНИ ГИНЧЕВ – български възрожденски просветник от висока класа, чието дело към момента е незадоволително познато и осмислено.
Неговата осведоменост и енциклопедични познания са смайващи. Той е от това блестящо потомство, дало на България Любен Каравелов, Добри Войников, Григор Пърличев, Райко Жинзифов, Константин Миладинов и Нешо Бончев.
Но Цани Гинчев е освен български възрожеденец с възприятие за задача да просвещава и да бъде по всякакъв начин потребен на народа си, освен патриот.
Той е и претенциозен научен откривател, европейски мъдрец от висока класа. Цани Гинчев осмисля античната българска просвета като част от европейската цивилизация.
Иван Шишманов написа, че Цани Гинчев е почнал да събира национално творчество още от 1850, когато е бил едвам 15- годишен.
Нещо повече: целият материал в книгата на Раковски от 1859 „ Показалец или управление по какъв начин да се изискват и издирят най-стари чьрти нашего бытиа, языка, народопоколениа, стараго ни правлениа, славнаго ни прошествиа и проч. “ бил доставен от Гинчев.
Освен това Цани Гинчев коригирал, преписвал и разпространявал Показалеца.
Шишманов разгласява две писма на Цани Гинчев, които в които той приказва за тракийския културен слой в духовната ни просвета.
Самият Шишманов честно отбелязва, че въпреки актуалната просвета да е отхвърлила тракийската доктрина, тя въпреки всичко дава известно право за генетичното завещание на траките и за тяхното културно въздействие върху българската просвета.
Цани Гинчев събира и осмисля старинни игри, традиции, старинни песни, свидетелства за култа към слънцето. Той счита, че българинът органично е запазил най-естествената, най-старата и най-разбираемата космогония, претворена по-късно от поетите на гърците и римляните.
Според него
култът на българина към труда и земята,
отговорността му да е добър собственик, гостолюбив и рационален човек, идва от неговата остаряла предхристиянска набожност и неговата цивилизация, от неговата органична връзка с природата, от наблюдателността му към естествените феномени.
Той е роден в Лясковец през август 1835.
Учи в учебното заведение на възрожденски просветник Максим Райкович, свещеник на Петропавловския манастир, по-късно във Велико Търново при Никола Златарски.
Едва единайсетгодишен Цани Гинчев става градинар и отпътува с лясковска бахчиванджийска банда в Букурещ, а след това и в Белград. Със извоюваните пари учи в Белградската гимназия.
Там се среща с Раковски, става член на легията му, по-късно двамата живеят в една квартира в Одеса.
През 1860 стартира да учи естествени науки в Киев, след това 7 години е преподавател в Бесарабия. Завръща се в България през 1870, отпечатва свои стихосбирки и един от първите учебници по земеделие.
От 1873 е преподавател в Габрово, след Априлското въстание е задържан като уредник на четата на Цанко Дюстабанов.
След Освобождението е областен шеф на Търново и член на Учредителното заседание, от 1880 е преподавател в Лом и учебен контрольор във Врачанското и Оряховското образователно окръжие, а от 1886 е преподавател в Търновската девическа гимназия.
Цани Гинчев е от дребното български писатели, които имат персонален опит в земеделския труд и това е от голямо значение за неговите проучвания.
От 1887 Цани Гинчев издава своето списание “Труд ”, в което разгласява народоведските си търсения и повести.
В повестите си той разказва ритуалите и обичаите на лясковчани, вплетени в завладяващ сюжет и разказани с добър език и книжовен жанр, дружно с обредните песни. Те са освен книжовен роман или етнографско изложение, само че и философско и културологично осмисляне на българската традиция.
Той е създател на един от първите аграрни учебници, на първото проучване на цялостен поминък – градинарството - бахчиванджилъка, на рекомендации за развъждане на гюла и други култури.
Цани Гинчев осмисля труда по най-дълбок метод –
като другарство с господ и света;
като строеж на общественост и на кооперативна култура; като облагородяване на страната; като митологична драма на риска и вярата, на битката на индивида със стихиите; като ентусиазъм към откривателство на света – и прави доста забавно съпоставяне сред българските градинари и британските моряци.
През юли 1894 по време на Първия конгрес на българската журналистика в София се простудява и умира.
***
ЛЯСКОВСКИТЕ ГРАДИНАРИ
Лясковчани били първите, които научили градинарството и почнали да го практикуват в България.
През 18 век Лясковец бил измежду тези селища в Османската империя, които в резултат на привилегиите си и на икономическите промени в Османската империя се замогнали, а жителите им се сдобили със самочувствие.
В старите летописи лясковчани били описвани като горделиви хора и се загатва по какъв начин всяка пролет дружини от момци (войнуци) отивали в Цариград, където работили в султанските конюшни или в султанските фурни.
В имперската столица лясковчани видели гръцките зеленчукови градини - бахчите, и почнали да се цанят на работа в тях. Веднъж отдадени в тайните на градинарството - развъждането на разсада, напояването и новите зеленчукови култури, те решили да си отворят своя бахча в Цариград, само че еснафът на гръцките градинари не им разрешил, страхувайки се от конкуренцията на работливите българи.
Цани Гинчев ни е оставил извънредно скъпи сведения за градинарството в първото всестранно изследване на един български поминък. Неговият дядо бил един от първите лясковски градинари, татко му също бил градинар, а и неговото детство и младост минали в тежък гурбет в бахчите към Букурещ и Белград.
След като не съумели да отворят бахча в Цариград лясковските градинари, сред които и дядото на Цани Гинчев, решили да отидат в Брашов. Събрали банда, градинарска тайфа, а дядо му, който „ знаял добре турски и донегде си гръцки и разбирал добре от семената ” отишъл пешком до Цариград да купи семена.
Според Цани Гинчев, това било към 1715 година.
Описвайки по-натам патилата на тайфата (т.е. дружината), която през пролетта „ тръгнала пешки като си наела кираджийски кола за облеклата, хляба, семената и прочие до Свищов, а от Зимнич друга до Букурещ и така нататък ”, Цани Гинчев продължава:
„ Тогава Влашко било турско, а и Брашов едва ли е бил австрийски и отишле на Брашов първите български градинари. Де им е била бахчата, какво са работили, по какъв начин са продавали, не мога да ви кажа, тъй като баба ми, която ми е разказвала това, не можаше да ми разправи, а дядо беше починал отколе. Баба единствено това ни приказваше от време на време вечер: че дядо ни, като се върнал от Брашов спечелил 1000 гроша тогавашни пари; дошел си с един червен кон, с черни ботуши и прекрасен чер влашки калпак, под който му се развявала дългата кика (перчем). ”
Всеки е гледал да мине Дунава и да иде да подиша свободен въздух
„ Подир освобождението на Влашко и Молдова в разнообразни градове се отворили лясковски градини и лясковчани зели в този момент към този момент да не вървят в Цариград толкоз, колкото ходяли изпървом.
Свободните земи и независимата облага ги привличала от ден на ден и повече на градинарството.
Първото пространство дето са обемали градините е било, както се сподели Влашко и Молдова най-много и огромните градища в България. Отвъд Балкана не са ходили да работят - всеки е гледал да мине Дунава и да иде да подиша свободен въздух.
В турско са работяли или най-юнаците и куршумджиите, които са се надявали на ножа и на пушката си, или ония, които са биле покровителствувани от някои бееви, влиятели аги и паши, както да вземем за пример, Хюсеин паша във Видин, Дели Ибрихам паша в Силистра и така нататък ”
Товарене на зеленчуци за пазара. Унгария 1940
Скоро във Влашко и Молдова нямало град без българска бахча:
„ Всеки калфа като изучвал добре градинарското изкуство, а най-много извъждането на разсадите и прекарванието на водата /нивилируванието/ по цялото пространство на градината, което не е прекомерно лесна работа, отивал в различен град дето е нямало градини и си е отварял нова градина, или в същия град, в случай че е имало предостатъчно гродажба, са отваряли втори, трети и така нататък, градини.
Тъй щото в продължение на 15-20 години във Влашко не е останал град и градец да не е имало градина.
Най-големите градини са биле в Яш, Букурещ, Браила, Галац, Крайова, Фокшан, Питеш, Руш де Веди и по-после в Гюргево, Волтеница, Зимнича, Плоещ, Текуч, Бурлот, Александрия и други. ”
Като се освободила Сърбия, лясковчаните отишли и там да вършат градини.
Около 1815 българските градинари отворили първата си бахча и край Белград с позволението на княз Милош Обренович и на негова земя. Той се чудел по какъв начин лясковчани ще създадат градина на Топчи дере, което било „ трънак и дракалак ” и ги питал с неразбиране: „ ами вий знаете ли, че там не можете докара вода от горната страна и в случай че копайте вада, няма да ви дадат от горните места да прекарвате вадата през непознатите ливади и да вършиме бент на дола! ”
А лясковчани му дали отговор, че това е тяхна грижа и пояснили:
- Нашият бент и нашата вада е дървено колело, Господарю и два чифта волови. С това колело ний вадим вода от дето щем; в случай че не стигне едно ний турваме две и от време на време и три такива колелета (долапи).
Към 1853 край Белград към този момент имало 10-12 бахчи, а в цяла Сърбия към 80 край по-големите градове. Цани Гинчев загатва някои любопитни детайлности:
„ За забелязване е, че във всичките градове в Сърбия има бахчи от толкоз години, само че ни един сърбин не се е погрижил да се улови при градините и да се изучи. ”
И споделя по какъв начин „ преди 5 години, когато дохождал в Лясковец сръбският митрополит Михаил, когато го изпъдиха от Сърбия, като се чудял на размера, благосъстоянието и хубавите огромни двукатни къщи на Лясковец, един лясковчанин му споделил, че от тези къщи множеството са направени със сръбски пари. Най-напред той се зачудил на отговора, само че като му разправили, че бахчованджиите, що работят в Белград и в цяла Сърбия са повече лясковчани, той повярвал и споделил:
„ Е по този начин е то когато сърбите не щат да се учат на тоя толкоз прекрасен и рентабилен поминък. ”
Третата страна, в която проникнали българските градинари, била Русия. Заселили се край Харков, Одеса, Симферопол, Киев, Херсон и Москва.
Към 1840 българските градинари отварят градини и в Австро-Унгария.
Непознатите зеленчуци
По това време множеството зеленчуци, без които през днешния ден даже не можем да си представим трапезата - като бамя, тиквички, грах, патладжан, моркови, чушки и домати били напълно или съвсем непознати за Източна Европа, българите и те не били още „ навикнали да ядат зеленчук ”.
През 17 век картофите, пренесени едвам век по-рано от Америка, към момента се считали за храна на бедните. Доматите пък дълго били отглеждани единствено като декоративно растение и заради аления си цвят се считали за отровни.
Когато лясковските градинари излезли по източно-европейските пазари в началото продукцията им била посрещната с неразбиране и даже с подбив - хората им се чудели на мозъка да ядат „ треволаци ”.
Готов за пазара зарзават. Унгария началото на ХХ в.
Самите лясковчани от време на време се шегували с любопитните неуки селяни.
Цани Гинчев разказва смешен случай в Сърбия, когато лясковчани излъгали невежите сърби, че патладжаните били арабски яйца:
„ В Сърбия до отварянието на градините прекомерно малко култивиран растения са биле известни на популацията. Тая гориста страна след освобождението си е била прекомерно на долня степен в земледелческо отношение, а в градинарско и разбиране не е имала.
Още в 1853 година шумадийските селяни като дохождаха в Белград да продават сирене донесено на кобили, идваха на белградската пияца при нашите градинари и прекомерно наивно ги питаха за синия патладжан:
- А еде ли се ово, майсторе?
- Еде се.
- А кува (вари) ли се?
- Кува се.
- А пече ли се?
- Пече се.
- А како се зове, Бога ти?
- Патладжан.
- А ща е то патладжан?
На градинаринът като му омръзваха тия хлапашки въпроси и като не можеше да им изяснява по-нататък какво нещо е патладжан, когато патладжанът е напреде им, някои зевзеци им споделяха:
- Ово су арабска яя.
Шумадинецът, зачуден от арабските яйца захваща да подсвирва, както си подсвирват нормално всички сръбски селяци и да подвиква и привиква своите приятели да дойдат да видят арабска яя.
- О-о! Бога ми, да съм умро юче, не бих знал ща су арабска яя.
- О, Радоване, оди ова му, Бога ти, да видиш арабска яя!
Радован, Милован и някоя Кея дойдат, наобиколят сергията, подсвиркват, чудят се, земат патладжана разгледват го, миришат го и подвикват:
-О-о, но су лепи!
Градинарят, несъмнено, не може да се сдържи да не се засмее. Селяците като го видят, че се смее, схващат че ги подиграва и захващат:
- Може ово да ни су арабски яя, кажи Бога ти, ща е.
Градинарят им изяснява, че това е плод като пипера, че се яде, вари, пече и ги подканва да си купят. “
Такива и по-смешни истории, споделя Цани Гинчев, се случвали и с морковите, алабаша, бамята, пиперя и така нататък и освен в Сърбия, само че и на всички места, където са ходили нашите градинари.
И все пак - точно с помощта на българските градинари огромна част от източноевропейците вкусили за пръв път разнообразни зеленчуци, някои от които по-късно наложително били включени в националните им кухни.
Рискован и тежък поминък било градинарството
„ Най-страшно и най-опасно нещо за градинарите е заливанието.
Помислете си, че сте отворили превъзходна градина; насадили сте сичко; натъкмили сте; вложили сте 50-60 хиляди гроша капитал и без теглилка труд и усърдие и се заоблачи, затънти, засвятка се, затрещи се и върху градината ви иде с гърди висок един чиляшки пердах мъждив избухлив проливен дъжд от кое място планината, влече дърво и камъни и минува през кръвената зелена бахча, потопява сичко със своята тежка мътилка; влече и носи и вий в случай че не можете да избягате, качите се на колибата си или на някое дърво, в случай че го има наоколо, и гледате по какъв начин ви се зема труда, благосъстоянието и вярата пред очите ви. ”
Случвало се градинарите да продават кожусите си и пешком да се връщат в България, в случай че наводняване, град, мана, ранна зима, гъсеници са унищожили труда им.
А трудът им бил тежък. Стигали на бахчата по време на великите пости и най-усилният труд съвпадал с постенето, със студеното пролетно време и мартенския вятър.
На Гергьовден към този момент не можело да ги познае човек, оправяли се едвам по Петровден. Бахчите били надалеч от лекар, а и не го викали поради скъпото възнаграждение.
Останалите от тайфата имали прекалено много работа, с цел да могат да наглеждат болния и той угасвал.
„ О, какъв брой почтени млади соколи са оставили костите си на пустите градини в непознатите земи без да ги видят дечицата им, младите им дами и родственици, или ергенят без да го оплаче и прелее остарялата му майка и благата му сестра... Ходи майка му горката да плаче по непознатите гробища, тъй като гробът който е погълнал нейното чадо е тридесет конаци път надалеч от нея и не го знае на кое село и сред кои гробища е!... ”
Градинарството било обвързвано освен с тежък труд, само че постоянно и с риск за живота в тези смутни времена:
„ В 1828 година е имало бахча на Манкаля в Добруджа, на която са работили Стоян Филков, Димо Гиранчанина, Никола Бъчваря, при които и татко ми като момък е бил на половин къс.
Но като дошле русите с войските си, минали през бахчата им по Петровден и за два часа обрали всичко и завлекли сичката градина като прегазили с войската през нея.
Като останали единствено с мотиките си, градинарите оставили бахчата си със сълзи на очи и побегнали да си додат... ”
По-натам синът споделя за патилата на татко си и другарите му, които попаднали в татарски плен и колкото да отървали кожите си с бягство, налетели на турски сеймени, които ги взели за съветски шпиони и се канели да ги обесят. Спасил ги лясковски господар, който подсигурил за тях.
Постепенно славата на българските градинари се разнесла на всички места. Те се прочули нашир и надлъж със своето усърдие, канели ли ги да отворят градини и се учели от тях на изкуството на градинарството.
Трогателната картина на раздялата
И по тази причина прочувствено и тъжно било изпращането на градинарските тайфи. Разбирали се между тях градинарите кой ще си пристигна по Петровден да донесе пари и да помогне на фамилиите на другарите си за вършитба, а различен по-късно за гроздобера.
После излизали всички да ги изпратят. Тръгвали с вярата да се върнат с облага, да се замогнат фамилиите им, да се оженят, да отидат на Божи гроб. Но в този миг тежки мисли им минавали за дългата разлъка и нещастията, които ги чакат на гурбета и че може към този момент да не се видят:
„ Младата младоженка изпроважда мъжа си и през мозъка й минуват всичките несгоди, които могат да реализират человека в живота му на чужбина, сълзите текат сами...
Майка изпроважда благото си чадо и не знае дали ще го види повторно, всичко лошаво примеждие в този момент се изправя напреде й и по набръчканите й от грижа страни сълзите текат и се изтъркаляват надолу, та капят като наедрял град на земята...
Старец-баща изпраща сина си - единствената подпорка на старините му и към него всичките му внуки с майка си изпращат татко си и като гледат, че дядо им е нажален и те се нажаляват, а сълзите на близките извикват и техните сълзи.
Всички се кръстят, всички благославят и молят бога настойника и помощника на работливите почтени хора да им помогне в предприятието им.
Жените в този момент се обръщат към св. Богородица - помощница и закрилница и на нея предлагат своите синове, мъже и братя. Тя да ги закриля и пази от злото, което в чужбина, отдалечени от очите им, може да ги слетя.
Децата молят почтено бога да заварди бащите им, да не останат клети сираци...
Отивающите така също си напомнят, че се отделят от най-близките и най-милите си, а може да се случи, да ги и не сварят живи.
Всекиму в главата се вият най-тъмните като чер облак мисли, само че всеки разпорежда своята жива вяра на бога, който покровителствува всекиго, а най-много странствуящите, които нямат другиго настойника с изключение на него и неговата отеческа помощ.
Погледите демонстрират това: гледат се в очите, насълзените очи си приказват, всички си съставляват все злото, което може да слетя и идащите в чужбина и остаящите си дома... ”
Някой стреля във въздуха, с цел да прогони тъмните мисли и се стартират благословиите и препоръките:
„ Хайде, Боже, помогни! Не забравяйте бащините огнища; вардете си здравието; пазете си честта; не харчете напразно пари; спечелите не спечелите, на есен се приберете при децата си; вардете си момчетата; обичайте се като братя; в случай че се разболее някой от дружината, не го оставяйте без помощ; молете се на Бога.
Знаят околните им, че някои от тях ще останат в чужбина, „ подъхали свободата в прилежащите християнски страни ”.
В Сърбия, Влашко, Унгария, Русия рядко имало град, където да не останали български градинари, завели и фамилиите си надалеч от „ тежкото несносно робство ”.
Градините, благословените градини
Лясковското градинарство дотолкоз се разраснало, че почнало да оказва благотворно въздействие върху цялата Търновска околия.
Не стигали градинарите за новия гурбет и лясковчани почнали да взимат ортаци и чираци от Балкана.
„ Еленските колибари, като нямаха много земя с цел да се поминуват, отиваха с удоволствие, въпреки и на по-долни паеви и чераци (с по-малък дял и като чираци), единствено да завоюват някоя пара, с цел да се поминат и да се избавят от еленските фаисчии-лихвоимци, които дотолкоз бяха задлъжили тия нещастни хорица, щото ги назоваха техни раи и сякой еленски господар си имаше своя парадайса, така щото колибарите бяха двойна парадайса: и султанова и на чорбаджиите - лихвоимци.
Градините, благословените градини, както самите колибари ги назовават, ги избавиха от несносното послушание и оскърбление, и ги направиха независими стопани...
Дето Търновският окръг се смята за един от най-развитите и най-богатите, то на това повода му се крие точно в градинарството и в градинарския дух - инак не може и да бъде.
Вий рядко ще намерите от Търновския окръг, като изключите градищата, мъж, който да не е живял в няколко градове във Влашко, Сърбия, Унгария и напоследък в Русия и можете да си въобразите с какъв брой человеци и народности и вери се е срещал ”.
Като живеят в свободните земи, те естествено ставаха патриоти
Цани Гинчев изключително акцентира позитивните страни на емигрантството:
„ Истина градинарите работят градините си повече по селата към огромните градища, само че те продават в градищата и с жители имат работа, те са цяло лято на огромните пияци и пазари, така щото те научават и жителите и селяните на оная страна, в която работят; с изключение на туй учат и локалния език, нрави, традиции и така нататък
И какъв брой млади момци са оставали в тия непознати страни и са получили обучение в тамкашните учебни заведения, а някои и занаяти и търговия; така например братя Мънзовци в Браила, Петко Хаджи Аврамов в Галац и мн. други
В никои въстанически придвижвания, в никои чети и войни не се е минувало да няма градинари.
Като живеят в свободните земи, те естествено ставаха патриоти, като сравняваха свободата, в която живеяха с робството на тяхното родно място. ”
Доброволните кооперации
Заради насилническото вкарване на хората в нежелани колхози по руски пример, у нас думата „ кооперация ” доби отрицателен нюанс.
Но доста преди българските комунисти да тръгнат да вършат ялови ТКЗС-та („ принудително красота не става ” е споделил умно народът), Цани Гинчев разказва неповторимата градинарска кооперация, основана в средата на 18 век и съществувала доникъде 20 век.
Младият градинар, научил бахчиванджилъка и събрал пари, намира сгодно място край огромен град и го наема за една, две или повече години.
Преценява какъв брой хора ще го работят и какъв брой капитал ще е нужен и разпределя дяловете на присъединяване. Той внася пари за един или два дяла, намира и останалите съдружници. Тези пари, 50-60 000 гроша, с които се купуват семена и арпаджик, заплаща се пътя и транспорта, купуват се каруци и волове, прави се шкаф за напояване, купува се храна, би трябвало да стигнат до момента в който стартират да продават създаденото и да печелят.
„ Всички са ортаци; всички ядат от една паница; всички работят един до другиго; всички се трудят за общото достояние; никой в градината не може да каже това е мое, а това е твое; всеки споделя: наше - общо, братско, орташко и всеки се труди и събира в общия кошер като неуморима работлива пчела! ”
Чираците се трудят почтено и старателно и на втората година към този момент ги канят да са ортаци с една четвърт дял, на третата - на половин дял, а на четвъртата - на цялостен дял. Конкуренцията, споделя Цани Гинчев, се основава на почтена работа и бъдеща вяра и мнозина са станали богати и фамозни градинари с няколко градини и стотици служащи единствено с честния си труд.
За нефелните теории на комунистите
На наблюдателния Цани Гинчев не са убегнали и дивотиите, които проповядвали комунистите още при започване на 20 век:
„ Комунистите, социалистите и не знам какви исти, вървят да търсят разнообразни теории за подобрението на человеческото общество: изучете, господа, нашите градинари, проникнете в организма на тяхното устройство и вътрешна разпоредба и вий ще се уверите, че по-добър и по-мирен социализъм, съдружавание, никой от вашите теоретици не е можал до момента да измисли, а нашият прародител градинаринът го е измислил без звук и без пропагандно пронирство, приложил го е преди 100 и повече години на процедура и през днешния ден градинаринът, учреден на него, прави чудеса без да върви да приготовлява пъклен машини и динамитни бомби да убива сходните на себя си братя и за нищо и никакво да става и самичък жертва, без да може какъв брой годе да помогне на себя си и на близък си.
Всички, които са се срещнали с нашите градинари се чудят на тяхния колективен и кротичък живот; на тяхната съразмерна печалба; само че имам вяра, че никой до момента не е и помислил да пристъпи по-близо и да изучи тия риболовци на труда и почтения социализъм: в него има доста данни за преобразованието на цялото човечество... ”
Знамето на българските градинари
Българските градинари не криели занаята си
„ Нека се учат, споделя остарелият занаятчия градинар, че да ме поменуват; моят занаятчия нищо не криеше от мене, господ да го елементарни и да му е лека пръст. На тоя свят благосъстоянието никой не го е турил под главата си в гроба: да се учат и да хранят и бедняци, и сираци. ”
И Цани Гинчев написа по какъв начин човещината на българския градинар облагородявала и локалните хора. „ Когато пристигна някой трагичен пред сергията на българина и си протегне изнемощялата ръка, българинът със съжалеющ взор поглежда и му връчва цяла китка зарзават, или му пуща в ръката своя петак, без да го огледа, когато го извади от джеба си. Като пристигна същият божак до туземеца, туземецът го е позор да го върне - и той ще му спусне каквото му се откъсне от сърце. ”
„ Скромната благородна обноска, многогодишният опит, странството и живението сред разнообразни нации, вери и класи е научило градинаря да може с всекиго да живее и да накара всекиго с държанието си да го почита.
Положително може да се каже, като се изучи добре градинарския дух, че по-снизходителни, по-щедри, по-либерални и человеколюбиви занаяти нам дали имаме от градинарския. ”
Както се впуща ингилизинът в океана
Особено забавен е паралелът, който Цани Гинчев прави сред гурбета на българските градинари и британското корабоплаване с неговия дух на завладяване, риск и очакване на Божията воля.
„ Градинаринът въпреки и да знае, че злото може да го слетя на следващия ден, той се прекръстя, помоля се на Св. Богородица и се впуща в чужбина, както се впуща ингилизинът в океана да иде ”.
„ А народ, който се впуща в заплахата и като я знае, той е левент и заслужен за почитание.
Който знае какво тегли матросът на морето и който познава безграничния труд на градинарина, той би трябвало и на двамата да им снеме шапка, да им се отбие от пътя, да им се поклони с откровено страхопочитание, като на отважни юнаци;
тъй като, както на моряка на всеки момент е гибелта под краката му, така и на градинарина тая гибел се намира под твърдата му скромна постилка, постлана на влажната земя, на която той ляга изпотен, изтощен и раздрънкан в сичкото си тяло от безграничния труд, недоядание и й се предава;но и над двамата почтени труженици господ простира своята ръка помощница и ги резервира да се върнат при огнището си, при рожбите си, при своите си, които ги чакат с отворени ръце и непрекъснато не не помнят тая мощна настойничка ръка... ”
Снимки: уеб страницата на община Лясковец
А знайте ли кои са тия хора?
Да не помислите, че са някои богаташи капиталисти или джилепи?
Не - те са нашите работливи градинари, които печелят това злато около реките, блатата и долищата в непознатите земи, дето цяло лято им пеят кресливите жаби своя безкраен нощен концерт и музикантите комари им свирят на ухото своята еднообразна ария.
Тези хора са нашите градинари - бахчованджиите, работливите и неуморимите бахчованджии, които със своята физическа мощ и неизменност прекатурват черната пръст на сребро и злато. ”
Цани Гинчев
Днес се навършват 130 години от гибелта на ЦАНИ ГИНЧЕВ – български възрожденски просветник от висока класа, чието дело към момента е незадоволително познато и осмислено.
Неговата осведоменост и енциклопедични познания са смайващи. Той е от това блестящо потомство, дало на България Любен Каравелов, Добри Войников, Григор Пърличев, Райко Жинзифов, Константин Миладинов и Нешо Бончев.
Но Цани Гинчев е освен български възрожеденец с възприятие за задача да просвещава и да бъде по всякакъв начин потребен на народа си, освен патриот.
Той е и претенциозен научен откривател, европейски мъдрец от висока класа. Цани Гинчев осмисля античната българска просвета като част от европейската цивилизация.
Иван Шишманов написа, че Цани Гинчев е почнал да събира национално творчество още от 1850, когато е бил едвам 15- годишен.
Нещо повече: целият материал в книгата на Раковски от 1859 „ Показалец или управление по какъв начин да се изискват и издирят най-стари чьрти нашего бытиа, языка, народопоколениа, стараго ни правлениа, славнаго ни прошествиа и проч. “ бил доставен от Гинчев.
Освен това Цани Гинчев коригирал, преписвал и разпространявал Показалеца.
Шишманов разгласява две писма на Цани Гинчев, които в които той приказва за тракийския културен слой в духовната ни просвета.
Самият Шишманов честно отбелязва, че въпреки актуалната просвета да е отхвърлила тракийската доктрина, тя въпреки всичко дава известно право за генетичното завещание на траките и за тяхното културно въздействие върху българската просвета.
Цани Гинчев събира и осмисля старинни игри, традиции, старинни песни, свидетелства за култа към слънцето. Той счита, че българинът органично е запазил най-естествената, най-старата и най-разбираемата космогония, претворена по-късно от поетите на гърците и римляните.
Според него
култът на българина към труда и земята,
отговорността му да е добър собственик, гостолюбив и рационален човек, идва от неговата остаряла предхристиянска набожност и неговата цивилизация, от неговата органична връзка с природата, от наблюдателността му към естествените феномени.
Той е роден в Лясковец през август 1835.
Учи в учебното заведение на възрожденски просветник Максим Райкович, свещеник на Петропавловския манастир, по-късно във Велико Търново при Никола Златарски.
Едва единайсетгодишен Цани Гинчев става градинар и отпътува с лясковска бахчиванджийска банда в Букурещ, а след това и в Белград. Със извоюваните пари учи в Белградската гимназия.
Там се среща с Раковски, става член на легията му, по-късно двамата живеят в една квартира в Одеса.
През 1860 стартира да учи естествени науки в Киев, след това 7 години е преподавател в Бесарабия. Завръща се в България през 1870, отпечатва свои стихосбирки и един от първите учебници по земеделие.
От 1873 е преподавател в Габрово, след Априлското въстание е задържан като уредник на четата на Цанко Дюстабанов.
След Освобождението е областен шеф на Търново и член на Учредителното заседание, от 1880 е преподавател в Лом и учебен контрольор във Врачанското и Оряховското образователно окръжие, а от 1886 е преподавател в Търновската девическа гимназия.
Цани Гинчев е от дребното български писатели, които имат персонален опит в земеделския труд и това е от голямо значение за неговите проучвания.
От 1887 Цани Гинчев издава своето списание “Труд ”, в което разгласява народоведските си търсения и повести.
В повестите си той разказва ритуалите и обичаите на лясковчани, вплетени в завладяващ сюжет и разказани с добър език и книжовен жанр, дружно с обредните песни. Те са освен книжовен роман или етнографско изложение, само че и философско и културологично осмисляне на българската традиция.
Той е създател на един от първите аграрни учебници, на първото проучване на цялостен поминък – градинарството - бахчиванджилъка, на рекомендации за развъждане на гюла и други култури.
Цани Гинчев осмисля труда по най-дълбок метод –
като другарство с господ и света;
като строеж на общественост и на кооперативна култура; като облагородяване на страната; като митологична драма на риска и вярата, на битката на индивида със стихиите; като ентусиазъм към откривателство на света – и прави доста забавно съпоставяне сред българските градинари и британските моряци.
През юли 1894 по време на Първия конгрес на българската журналистика в София се простудява и умира.
***
ЛЯСКОВСКИТЕ ГРАДИНАРИ
Лясковчани били първите, които научили градинарството и почнали да го практикуват в България.
През 18 век Лясковец бил измежду тези селища в Османската империя, които в резултат на привилегиите си и на икономическите промени в Османската империя се замогнали, а жителите им се сдобили със самочувствие.
В старите летописи лясковчани били описвани като горделиви хора и се загатва по какъв начин всяка пролет дружини от момци (войнуци) отивали в Цариград, където работили в султанските конюшни или в султанските фурни.
В имперската столица лясковчани видели гръцките зеленчукови градини - бахчите, и почнали да се цанят на работа в тях. Веднъж отдадени в тайните на градинарството - развъждането на разсада, напояването и новите зеленчукови култури, те решили да си отворят своя бахча в Цариград, само че еснафът на гръцките градинари не им разрешил, страхувайки се от конкуренцията на работливите българи.
Цани Гинчев ни е оставил извънредно скъпи сведения за градинарството в първото всестранно изследване на един български поминък. Неговият дядо бил един от първите лясковски градинари, татко му също бил градинар, а и неговото детство и младост минали в тежък гурбет в бахчите към Букурещ и Белград.
След като не съумели да отворят бахча в Цариград лясковските градинари, сред които и дядото на Цани Гинчев, решили да отидат в Брашов. Събрали банда, градинарска тайфа, а дядо му, който „ знаял добре турски и донегде си гръцки и разбирал добре от семената ” отишъл пешком до Цариград да купи семена.
Според Цани Гинчев, това било към 1715 година.
Описвайки по-натам патилата на тайфата (т.е. дружината), която през пролетта „ тръгнала пешки като си наела кираджийски кола за облеклата, хляба, семената и прочие до Свищов, а от Зимнич друга до Букурещ и така нататък ”, Цани Гинчев продължава:
„ Тогава Влашко било турско, а и Брашов едва ли е бил австрийски и отишле на Брашов първите български градинари. Де им е била бахчата, какво са работили, по какъв начин са продавали, не мога да ви кажа, тъй като баба ми, която ми е разказвала това, не можаше да ми разправи, а дядо беше починал отколе. Баба единствено това ни приказваше от време на време вечер: че дядо ни, като се върнал от Брашов спечелил 1000 гроша тогавашни пари; дошел си с един червен кон, с черни ботуши и прекрасен чер влашки калпак, под който му се развявала дългата кика (перчем). ”
Всеки е гледал да мине Дунава и да иде да подиша свободен въздух
„ Подир освобождението на Влашко и Молдова в разнообразни градове се отворили лясковски градини и лясковчани зели в този момент към този момент да не вървят в Цариград толкоз, колкото ходяли изпървом.
Свободните земи и независимата облага ги привличала от ден на ден и повече на градинарството.
Първото пространство дето са обемали градините е било, както се сподели Влашко и Молдова най-много и огромните градища в България. Отвъд Балкана не са ходили да работят - всеки е гледал да мине Дунава и да иде да подиша свободен въздух.
В турско са работяли или най-юнаците и куршумджиите, които са се надявали на ножа и на пушката си, или ония, които са биле покровителствувани от някои бееви, влиятели аги и паши, както да вземем за пример, Хюсеин паша във Видин, Дели Ибрихам паша в Силистра и така нататък ”
Товарене на зеленчуци за пазара. Унгария 1940
Скоро във Влашко и Молдова нямало град без българска бахча:
„ Всеки калфа като изучвал добре градинарското изкуство, а най-много извъждането на разсадите и прекарванието на водата /нивилируванието/ по цялото пространство на градината, което не е прекомерно лесна работа, отивал в различен град дето е нямало градини и си е отварял нова градина, или в същия град, в случай че е имало предостатъчно гродажба, са отваряли втори, трети и така нататък, градини.
Тъй щото в продължение на 15-20 години във Влашко не е останал град и градец да не е имало градина.
Най-големите градини са биле в Яш, Букурещ, Браила, Галац, Крайова, Фокшан, Питеш, Руш де Веди и по-после в Гюргево, Волтеница, Зимнича, Плоещ, Текуч, Бурлот, Александрия и други. ”
Като се освободила Сърбия, лясковчаните отишли и там да вършат градини.
Около 1815 българските градинари отворили първата си бахча и край Белград с позволението на княз Милош Обренович и на негова земя. Той се чудел по какъв начин лясковчани ще създадат градина на Топчи дере, което било „ трънак и дракалак ” и ги питал с неразбиране: „ ами вий знаете ли, че там не можете докара вода от горната страна и в случай че копайте вада, няма да ви дадат от горните места да прекарвате вадата през непознатите ливади и да вършиме бент на дола! ”
А лясковчани му дали отговор, че това е тяхна грижа и пояснили:
- Нашият бент и нашата вада е дървено колело, Господарю и два чифта волови. С това колело ний вадим вода от дето щем; в случай че не стигне едно ний турваме две и от време на време и три такива колелета (долапи).
Към 1853 край Белград към този момент имало 10-12 бахчи, а в цяла Сърбия към 80 край по-големите градове. Цани Гинчев загатва някои любопитни детайлности:
„ За забелязване е, че във всичките градове в Сърбия има бахчи от толкоз години, само че ни един сърбин не се е погрижил да се улови при градините и да се изучи. ”
И споделя по какъв начин „ преди 5 години, когато дохождал в Лясковец сръбският митрополит Михаил, когато го изпъдиха от Сърбия, като се чудял на размера, благосъстоянието и хубавите огромни двукатни къщи на Лясковец, един лясковчанин му споделил, че от тези къщи множеството са направени със сръбски пари. Най-напред той се зачудил на отговора, само че като му разправили, че бахчованджиите, що работят в Белград и в цяла Сърбия са повече лясковчани, той повярвал и споделил:
„ Е по този начин е то когато сърбите не щат да се учат на тоя толкоз прекрасен и рентабилен поминък. ”
Третата страна, в която проникнали българските градинари, била Русия. Заселили се край Харков, Одеса, Симферопол, Киев, Херсон и Москва.
Към 1840 българските градинари отварят градини и в Австро-Унгария.
Непознатите зеленчуци
По това време множеството зеленчуци, без които през днешния ден даже не можем да си представим трапезата - като бамя, тиквички, грах, патладжан, моркови, чушки и домати били напълно или съвсем непознати за Източна Европа, българите и те не били още „ навикнали да ядат зеленчук ”.
През 17 век картофите, пренесени едвам век по-рано от Америка, към момента се считали за храна на бедните. Доматите пък дълго били отглеждани единствено като декоративно растение и заради аления си цвят се считали за отровни.
Когато лясковските градинари излезли по източно-европейските пазари в началото продукцията им била посрещната с неразбиране и даже с подбив - хората им се чудели на мозъка да ядат „ треволаци ”.
Готов за пазара зарзават. Унгария началото на ХХ в.
Самите лясковчани от време на време се шегували с любопитните неуки селяни.
Цани Гинчев разказва смешен случай в Сърбия, когато лясковчани излъгали невежите сърби, че патладжаните били арабски яйца:
„ В Сърбия до отварянието на градините прекомерно малко култивиран растения са биле известни на популацията. Тая гориста страна след освобождението си е била прекомерно на долня степен в земледелческо отношение, а в градинарско и разбиране не е имала.
Още в 1853 година шумадийските селяни като дохождаха в Белград да продават сирене донесено на кобили, идваха на белградската пияца при нашите градинари и прекомерно наивно ги питаха за синия патладжан:
- А еде ли се ово, майсторе?
- Еде се.
- А кува (вари) ли се?
- Кува се.
- А пече ли се?
- Пече се.
- А како се зове, Бога ти?
- Патладжан.
- А ща е то патладжан?
На градинаринът като му омръзваха тия хлапашки въпроси и като не можеше да им изяснява по-нататък какво нещо е патладжан, когато патладжанът е напреде им, някои зевзеци им споделяха:
- Ово су арабска яя.
Шумадинецът, зачуден от арабските яйца захваща да подсвирва, както си подсвирват нормално всички сръбски селяци и да подвиква и привиква своите приятели да дойдат да видят арабска яя.
- О-о! Бога ми, да съм умро юче, не бих знал ща су арабска яя.
- О, Радоване, оди ова му, Бога ти, да видиш арабска яя!
Радован, Милован и някоя Кея дойдат, наобиколят сергията, подсвиркват, чудят се, земат патладжана разгледват го, миришат го и подвикват:
-О-о, но су лепи!
Градинарят, несъмнено, не може да се сдържи да не се засмее. Селяците като го видят, че се смее, схващат че ги подиграва и захващат:
- Може ово да ни су арабски яя, кажи Бога ти, ща е.
Градинарят им изяснява, че това е плод като пипера, че се яде, вари, пече и ги подканва да си купят. “
Такива и по-смешни истории, споделя Цани Гинчев, се случвали и с морковите, алабаша, бамята, пиперя и така нататък и освен в Сърбия, само че и на всички места, където са ходили нашите градинари.
И все пак - точно с помощта на българските градинари огромна част от източноевропейците вкусили за пръв път разнообразни зеленчуци, някои от които по-късно наложително били включени в националните им кухни.
Рискован и тежък поминък било градинарството
„ Най-страшно и най-опасно нещо за градинарите е заливанието.
Помислете си, че сте отворили превъзходна градина; насадили сте сичко; натъкмили сте; вложили сте 50-60 хиляди гроша капитал и без теглилка труд и усърдие и се заоблачи, затънти, засвятка се, затрещи се и върху градината ви иде с гърди висок един чиляшки пердах мъждив избухлив проливен дъжд от кое място планината, влече дърво и камъни и минува през кръвената зелена бахча, потопява сичко със своята тежка мътилка; влече и носи и вий в случай че не можете да избягате, качите се на колибата си или на някое дърво, в случай че го има наоколо, и гледате по какъв начин ви се зема труда, благосъстоянието и вярата пред очите ви. ”
Случвало се градинарите да продават кожусите си и пешком да се връщат в България, в случай че наводняване, град, мана, ранна зима, гъсеници са унищожили труда им.
А трудът им бил тежък. Стигали на бахчата по време на великите пости и най-усилният труд съвпадал с постенето, със студеното пролетно време и мартенския вятър.
На Гергьовден към този момент не можело да ги познае човек, оправяли се едвам по Петровден. Бахчите били надалеч от лекар, а и не го викали поради скъпото възнаграждение.
Останалите от тайфата имали прекалено много работа, с цел да могат да наглеждат болния и той угасвал.
„ О, какъв брой почтени млади соколи са оставили костите си на пустите градини в непознатите земи без да ги видят дечицата им, младите им дами и родственици, или ергенят без да го оплаче и прелее остарялата му майка и благата му сестра... Ходи майка му горката да плаче по непознатите гробища, тъй като гробът който е погълнал нейното чадо е тридесет конаци път надалеч от нея и не го знае на кое село и сред кои гробища е!... ”
Градинарството било обвързвано освен с тежък труд, само че постоянно и с риск за живота в тези смутни времена:
„ В 1828 година е имало бахча на Манкаля в Добруджа, на която са работили Стоян Филков, Димо Гиранчанина, Никола Бъчваря, при които и татко ми като момък е бил на половин къс.
Но като дошле русите с войските си, минали през бахчата им по Петровден и за два часа обрали всичко и завлекли сичката градина като прегазили с войската през нея.
Като останали единствено с мотиките си, градинарите оставили бахчата си със сълзи на очи и побегнали да си додат... ”
По-натам синът споделя за патилата на татко си и другарите му, които попаднали в татарски плен и колкото да отървали кожите си с бягство, налетели на турски сеймени, които ги взели за съветски шпиони и се канели да ги обесят. Спасил ги лясковски господар, който подсигурил за тях.
Постепенно славата на българските градинари се разнесла на всички места. Те се прочули нашир и надлъж със своето усърдие, канели ли ги да отворят градини и се учели от тях на изкуството на градинарството.
Трогателната картина на раздялата
И по тази причина прочувствено и тъжно било изпращането на градинарските тайфи. Разбирали се между тях градинарите кой ще си пристигна по Петровден да донесе пари и да помогне на фамилиите на другарите си за вършитба, а различен по-късно за гроздобера.
После излизали всички да ги изпратят. Тръгвали с вярата да се върнат с облага, да се замогнат фамилиите им, да се оженят, да отидат на Божи гроб. Но в този миг тежки мисли им минавали за дългата разлъка и нещастията, които ги чакат на гурбета и че може към този момент да не се видят:
„ Младата младоженка изпроважда мъжа си и през мозъка й минуват всичките несгоди, които могат да реализират человека в живота му на чужбина, сълзите текат сами...
Майка изпроважда благото си чадо и не знае дали ще го види повторно, всичко лошаво примеждие в този момент се изправя напреде й и по набръчканите й от грижа страни сълзите текат и се изтъркаляват надолу, та капят като наедрял град на земята...
Старец-баща изпраща сина си - единствената подпорка на старините му и към него всичките му внуки с майка си изпращат татко си и като гледат, че дядо им е нажален и те се нажаляват, а сълзите на близките извикват и техните сълзи.
Всички се кръстят, всички благославят и молят бога настойника и помощника на работливите почтени хора да им помогне в предприятието им.
Жените в този момент се обръщат към св. Богородица - помощница и закрилница и на нея предлагат своите синове, мъже и братя. Тя да ги закриля и пази от злото, което в чужбина, отдалечени от очите им, може да ги слетя.
Децата молят почтено бога да заварди бащите им, да не останат клети сираци...
Отивающите така също си напомнят, че се отделят от най-близките и най-милите си, а може да се случи, да ги и не сварят живи.
Всекиму в главата се вият най-тъмните като чер облак мисли, само че всеки разпорежда своята жива вяра на бога, който покровителствува всекиго, а най-много странствуящите, които нямат другиго настойника с изключение на него и неговата отеческа помощ.
Погледите демонстрират това: гледат се в очите, насълзените очи си приказват, всички си съставляват все злото, което може да слетя и идащите в чужбина и остаящите си дома... ”
Някой стреля във въздуха, с цел да прогони тъмните мисли и се стартират благословиите и препоръките:
„ Хайде, Боже, помогни! Не забравяйте бащините огнища; вардете си здравието; пазете си честта; не харчете напразно пари; спечелите не спечелите, на есен се приберете при децата си; вардете си момчетата; обичайте се като братя; в случай че се разболее някой от дружината, не го оставяйте без помощ; молете се на Бога.
Знаят околните им, че някои от тях ще останат в чужбина, „ подъхали свободата в прилежащите християнски страни ”.
В Сърбия, Влашко, Унгария, Русия рядко имало град, където да не останали български градинари, завели и фамилиите си надалеч от „ тежкото несносно робство ”.
Градините, благословените градини
Лясковското градинарство дотолкоз се разраснало, че почнало да оказва благотворно въздействие върху цялата Търновска околия.
Не стигали градинарите за новия гурбет и лясковчани почнали да взимат ортаци и чираци от Балкана.
„ Еленските колибари, като нямаха много земя с цел да се поминуват, отиваха с удоволствие, въпреки и на по-долни паеви и чераци (с по-малък дял и като чираци), единствено да завоюват някоя пара, с цел да се поминат и да се избавят от еленските фаисчии-лихвоимци, които дотолкоз бяха задлъжили тия нещастни хорица, щото ги назоваха техни раи и сякой еленски господар си имаше своя парадайса, така щото колибарите бяха двойна парадайса: и султанова и на чорбаджиите - лихвоимци.
Градините, благословените градини, както самите колибари ги назовават, ги избавиха от несносното послушание и оскърбление, и ги направиха независими стопани...
Дето Търновският окръг се смята за един от най-развитите и най-богатите, то на това повода му се крие точно в градинарството и в градинарския дух - инак не може и да бъде.
Вий рядко ще намерите от Търновския окръг, като изключите градищата, мъж, който да не е живял в няколко градове във Влашко, Сърбия, Унгария и напоследък в Русия и можете да си въобразите с какъв брой человеци и народности и вери се е срещал ”.
Като живеят в свободните земи, те естествено ставаха патриоти
Цани Гинчев изключително акцентира позитивните страни на емигрантството:
„ Истина градинарите работят градините си повече по селата към огромните градища, само че те продават в градищата и с жители имат работа, те са цяло лято на огромните пияци и пазари, така щото те научават и жителите и селяните на оная страна, в която работят; с изключение на туй учат и локалния език, нрави, традиции и така нататък
И какъв брой млади момци са оставали в тия непознати страни и са получили обучение в тамкашните учебни заведения, а някои и занаяти и търговия; така например братя Мънзовци в Браила, Петко Хаджи Аврамов в Галац и мн. други
В никои въстанически придвижвания, в никои чети и войни не се е минувало да няма градинари.
Като живеят в свободните земи, те естествено ставаха патриоти, като сравняваха свободата, в която живеяха с робството на тяхното родно място. ”
Доброволните кооперации
Заради насилническото вкарване на хората в нежелани колхози по руски пример, у нас думата „ кооперация ” доби отрицателен нюанс.
Но доста преди българските комунисти да тръгнат да вършат ялови ТКЗС-та („ принудително красота не става ” е споделил умно народът), Цани Гинчев разказва неповторимата градинарска кооперация, основана в средата на 18 век и съществувала доникъде 20 век.
Младият градинар, научил бахчиванджилъка и събрал пари, намира сгодно място край огромен град и го наема за една, две или повече години.
Преценява какъв брой хора ще го работят и какъв брой капитал ще е нужен и разпределя дяловете на присъединяване. Той внася пари за един или два дяла, намира и останалите съдружници. Тези пари, 50-60 000 гроша, с които се купуват семена и арпаджик, заплаща се пътя и транспорта, купуват се каруци и волове, прави се шкаф за напояване, купува се храна, би трябвало да стигнат до момента в който стартират да продават създаденото и да печелят.
„ Всички са ортаци; всички ядат от една паница; всички работят един до другиго; всички се трудят за общото достояние; никой в градината не може да каже това е мое, а това е твое; всеки споделя: наше - общо, братско, орташко и всеки се труди и събира в общия кошер като неуморима работлива пчела! ”
Чираците се трудят почтено и старателно и на втората година към този момент ги канят да са ортаци с една четвърт дял, на третата - на половин дял, а на четвъртата - на цялостен дял. Конкуренцията, споделя Цани Гинчев, се основава на почтена работа и бъдеща вяра и мнозина са станали богати и фамозни градинари с няколко градини и стотици служащи единствено с честния си труд.
За нефелните теории на комунистите
На наблюдателния Цани Гинчев не са убегнали и дивотиите, които проповядвали комунистите още при започване на 20 век:
„ Комунистите, социалистите и не знам какви исти, вървят да търсят разнообразни теории за подобрението на человеческото общество: изучете, господа, нашите градинари, проникнете в организма на тяхното устройство и вътрешна разпоредба и вий ще се уверите, че по-добър и по-мирен социализъм, съдружавание, никой от вашите теоретици не е можал до момента да измисли, а нашият прародител градинаринът го е измислил без звук и без пропагандно пронирство, приложил го е преди 100 и повече години на процедура и през днешния ден градинаринът, учреден на него, прави чудеса без да върви да приготовлява пъклен машини и динамитни бомби да убива сходните на себя си братя и за нищо и никакво да става и самичък жертва, без да може какъв брой годе да помогне на себя си и на близък си.
Всички, които са се срещнали с нашите градинари се чудят на тяхния колективен и кротичък живот; на тяхната съразмерна печалба; само че имам вяра, че никой до момента не е и помислил да пристъпи по-близо и да изучи тия риболовци на труда и почтения социализъм: в него има доста данни за преобразованието на цялото човечество... ”
Знамето на българските градинари
Българските градинари не криели занаята си
„ Нека се учат, споделя остарелият занаятчия градинар, че да ме поменуват; моят занаятчия нищо не криеше от мене, господ да го елементарни и да му е лека пръст. На тоя свят благосъстоянието никой не го е турил под главата си в гроба: да се учат и да хранят и бедняци, и сираци. ”
И Цани Гинчев написа по какъв начин човещината на българския градинар облагородявала и локалните хора. „ Когато пристигна някой трагичен пред сергията на българина и си протегне изнемощялата ръка, българинът със съжалеющ взор поглежда и му връчва цяла китка зарзават, или му пуща в ръката своя петак, без да го огледа, когато го извади от джеба си. Като пристигна същият божак до туземеца, туземецът го е позор да го върне - и той ще му спусне каквото му се откъсне от сърце. ”
„ Скромната благородна обноска, многогодишният опит, странството и живението сред разнообразни нации, вери и класи е научило градинаря да може с всекиго да живее и да накара всекиго с държанието си да го почита.
Положително може да се каже, като се изучи добре градинарския дух, че по-снизходителни, по-щедри, по-либерални и человеколюбиви занаяти нам дали имаме от градинарския. ”
Както се впуща ингилизинът в океана
Особено забавен е паралелът, който Цани Гинчев прави сред гурбета на българските градинари и британското корабоплаване с неговия дух на завладяване, риск и очакване на Божията воля.
„ Градинаринът въпреки и да знае, че злото може да го слетя на следващия ден, той се прекръстя, помоля се на Св. Богородица и се впуща в чужбина, както се впуща ингилизинът в океана да иде ”.
„ А народ, който се впуща в заплахата и като я знае, той е левент и заслужен за почитание.
Който знае какво тегли матросът на морето и който познава безграничния труд на градинарина, той би трябвало и на двамата да им снеме шапка, да им се отбие от пътя, да им се поклони с откровено страхопочитание, като на отважни юнаци;
тъй като, както на моряка на всеки момент е гибелта под краката му, така и на градинарина тая гибел се намира под твърдата му скромна постилка, постлана на влажната земя, на която той ляга изпотен, изтощен и раздрънкан в сичкото си тяло от безграничния труд, недоядание и й се предава;но и над двамата почтени труженици господ простира своята ръка помощница и ги резервира да се върнат при огнището си, при рожбите си, при своите си, които ги чакат с отворени ръце и непрекъснато не не помнят тая мощна настойничка ръка... ”
Снимки: уеб страницата на община Лясковец
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ