Разказ от Тео Буковски
Тео Буковски (с рожденото име Атанас Цветанов Иванов) е роден на 3 август 1973 година в Шумен. Завършил е Медицинския университет в София. Първоначално работи като доктор в Общинската болница в Костенец, по-късно специализира вътрешни заболявания в Александровска болница. От 2000 година е общопрактикуващ доктор.
Пише художествени текстове от десетгодишен, като студент взе участие с разкази в разнообразни състезания. Автор е на книгите " Убийства 4D " (2014), " 4.50 Часът на кошмара " (2014), "...А те изпълзяват нощем " (2016), " 9.8 по скалата на болката " (2017) - в съавторство с Десислава Шейтанова, "...А те прелитат нощем " (2021).
Член е на Съюза на българските писатели (от 2021 и на УС на СБП), на Съюза на писателите-лекари " Димитър Димов ", Клуба на писателите-криминалисти " Саламандър " и пръв ръководител на Асоциацията на младите български писатели.> Скъпи читателю!
В този брой на приложението за литература ще гостува със собствен роман писателят Тео Буковски, който тази година отбелязва 50-годишен празник.
Приятно четене. /> Ние сме покрай събуждането,
когато сънуваме, че сънуваме
Новалис
Понякога в края на лятото вятърът обръща посоката си и за един следобяд донася болката...
Изчаквам залеза, поставям слънчевите си очила и посрещам нощта, заровил пръсти в пясъка на плажа. Луната изплува в призрачно пепеливо над хоризонта. Инжектира ми от тъгата си - постепенно, венозно, цяла доза. После индиговият слой се отлепя от небето и го оставя да трепти отдалеко в зелено. Накрая в светлото му око някой впръсква виолетово мастило...
- Погледнахте ли зеничните реакции? Има известна анизокория1/?
- Обсервирам интрацеребрален хематом2/. Посттравматичен. Още един сполучливо осъществил се Ромео.
- Не възприемам този вид романтика. Абсолютни наивници. В последна сметка и двамата са мъртви.
Някой ми приказва насън. Спори със себе си. Случвало ли ви се е някой да ви приказва по време на сън? Различавахте ли думите? И въобще успяхте ли да наблюдавате мисълта му?
През последните няколко нощи избирам да хвърча. Приятно занятие е! Вярно, свръхмерно напряга крайниците ми и идващите ми сутрини стартират с мъчителна мускулна тресчица. Но прекарването си заслужава. Усещам се толкоз утопичен, до момента в който се рея из необятното безоблачно небе, навлякъл хартиената кожа на пъстрото хвърчило от килера. Долавям вятър, джазиращ в ушите ми, а кожата на бузите ми пулсира дружно с импровизацията на въздушните течения. С пръстите си докосвам безкрайността. Върховете им синеят. Бледи мастилени отпечатъци.
Проверявам джоба си. О, да, тубичката е била спукана. Изваждам я, а мастилото продължава да кърви в ръцете ми. Всичко зацапва. Индигови петна. Мигам с очи, с цел да отмият сълзите мастилената мъгла. И когато се подвига, зървам сенките. Стотици, хиляди... Синкави, по-светли и по-тъмни нюанси на боята, която се стича сред пръстите ми.
Изведнъж Луната се врязва в очите ми. Появява се толкоз заслепяващо близка...
- Не реагира на светлина. Мозъкът е трайно повреден. Запишете в листа! Диагноза - церебрална кома.
А може би Луната не е нормално мастилено леке, а окъпано след индиговия дъжд блестящо Слънце? Вероятно всичко се свежда до това, в какъв цвят ще се облече светът...
- Да проверим посредством болкова стимулация!
Мастилените петна се доближават и от ден на ден наедряват. Надигат се и оформят съвършени купчинки. Превръщат се в стотици туфи нацъфтяла вълнеста глушина?. Синеят по цялото небе чак до края на хоризонта. Навеждам се и отронвам от цветовете им. Събирам букет, какъвто тя не е виждала до момента.
Някъде сред клонките, боцвам ръката си. Болката е мигновена. Когато обръщам дланта си, виждам раздраната й кожа. Дръпвам внезапно наранения й край и изгубвам парче от хартиената си обвивка. Преди да го предам напразно, се заглеждам в грапавината му, от която ме пронизват две необятно отворени сиви очи - моят взор, само че сякаш изрязан от остаряла черно-бяла снимка. В идващия момент въздушното течение ги издърпва от стиснатите ми юмруци и ги отнася измежду облаците...
- Да опитаме с по-силен тласък!
Разтварям победено ръцете си, разгръщам и пръстите си. В небето се разпиляват остатъците от стръкове глушина и парченца хартиена кожа сходно заря от цветни конфети. На някои зървам лицето си - наподобявам дребен, съвсем тригодишно дете, само че се различавам. Аз съм. В други разграничавам братята и сестра си, родителите си, роднините. Отлитат в една и съща посока, обрулени от суинга напразно. Вероятно по този начин се разпада всяко друго хвърчило. Хартиената кожа се доразкъсва, парче по парче, най-после остава единствено гол скелет...
- Поне да раздвижи палеца си.
Поне да съумея да помръдна палеца си, да спася последното късче от отлистващите се цветни мемоари. Напрягам мускулите си. Нищо! Не се получава, дали тъй като хвърча, или сънувам, че хвърча...
- Екстубирай го и стой апарата. Пиши час на гибелта - 4:51.
Гласът постоянно се появява в оня миг, когато очите трескаво се завъртат в кръгове, а споменът от безплътните видения се натрупва в паметта. Задълго. Не - вечно! Понякога гласът е като вик от инцидентен човек, различен път писклив вик на сирена, тътнеж от морски талази или просто зов на гладна чайка, разкъсващ тишината. Всички те са невъзмутими убийци на последното деяние в съновиденията ми.
Пропадам в тунел на водна пързалка. Надолу и все по-надолу. Засилва ме и ме облива в улея. Пръски водна пяна заслепяват очите ми. Стискам клепачите си, до момента в който съм в безкрая. Колко прелестно би било всеки сън да има своя идеален край! Край, който да носи комплектност на всеки идеал, край, който в никакъв случай да не забравяш.
При мен не се получи. Не и в последните дузина нощи. Все някъде сънят биваше пресечен на неуместно място, от което не оставаше и парченце в паметта. Все някой спираше перфузора/4 с мелатонин/5 и нервните ми кафези стремително изтриваха въображаемите облици. Докога?
Усещам трус преди тежкото приземяване. Отварям очите си. Пред тях парче от небето е побеляло и ми пречи да видя Луната. Опитвам се да го отместя, само че не съумявам.
Обичам този сън. След него постоянно се разсънвам благополучен.
Защото и до момента го помня.
Влизам в остарялата книжарница с витата дървена стълба в средата й, изкатервам се по нея до втория етаж и завчас заривам лице измежду лавиците. Вдишвам печатарското мастило и засъхналото лепило зад твърдите корици. Това ме опиянява даже насън. Сънувам и се дръзвам с глас. Между подредените томове с научна литература откривам обичания си определител на водоплаващите птици със сравнителни таблици, протягам ръка към него и сънят отплава в безпаметно измерение. А аз се чувствам благополучен. Отново съм изкачил втория етаж и съм измежду аромати на емайл и мастило...
- Пепел в пепелта и пръст в пръстта...
Луната отразява катранени блясъци. Нощта завива небето, без звезди и без звуци. И тъкмо в нея сънят би трябвало да свърши.
Замирисва ми на зелена гора - свежа смола и разпукани шишарки. На нещо постоянно. Започвам да виждам абсолютния мрак...
О, да! Усещам, че е тук. Докосвам наличието й. Дишането й се движи по меките косъмчета на гърдите ми. Огненият й взор кара сърцето ми да галопира. Сигурен съм, че е близо - на всички места към мен въздухът е изсъхнал. И е горещо, прекомерно горещо. И отвъд залеза на дълбокото графитено небе...
" Той обичаше да лети. И безсънен, и насън. Последният скок в живота му не съставлява самоубийство. И пепелта, която огънят ще остави след него, ветровете ще разпилян в сънните безбрежия. Лети неподвижен, Август!
Джил "
1/ Анизокория - медицински термин, описващ положение, при което двете зеници имат друг диаметър. Бел. а.
2/ Интрацеребрален хематом - кръвоизлив в мозъка. Бел. а.
3/ Вълнестата глушина (Vicia villosa) - тип азотфиксиращо растение от семейство бобови, нормално отглеждано като фуражна просвета. Бел. а.
4/ Перфузор - медицински консуматив за венозни вливания. Бел. а.
5/ Мелатонин - хормон, който подкрепя процеса на заспиването. Бел. а.
Пише художествени текстове от десетгодишен, като студент взе участие с разкази в разнообразни състезания. Автор е на книгите " Убийства 4D " (2014), " 4.50 Часът на кошмара " (2014), "...А те изпълзяват нощем " (2016), " 9.8 по скалата на болката " (2017) - в съавторство с Десислава Шейтанова, "...А те прелитат нощем " (2021).
Член е на Съюза на българските писатели (от 2021 и на УС на СБП), на Съюза на писателите-лекари " Димитър Димов ", Клуба на писателите-криминалисти " Саламандър " и пръв ръководител на Асоциацията на младите български писатели.> Скъпи читателю!
В този брой на приложението за литература ще гостува със собствен роман писателят Тео Буковски, който тази година отбелязва 50-годишен празник.
Приятно четене. /> Ние сме покрай събуждането,
когато сънуваме, че сънуваме
Новалис
Понякога в края на лятото вятърът обръща посоката си и за един следобяд донася болката...
Изчаквам залеза, поставям слънчевите си очила и посрещам нощта, заровил пръсти в пясъка на плажа. Луната изплува в призрачно пепеливо над хоризонта. Инжектира ми от тъгата си - постепенно, венозно, цяла доза. После индиговият слой се отлепя от небето и го оставя да трепти отдалеко в зелено. Накрая в светлото му око някой впръсква виолетово мастило...
- Погледнахте ли зеничните реакции? Има известна анизокория1/?
- Обсервирам интрацеребрален хематом2/. Посттравматичен. Още един сполучливо осъществил се Ромео.
- Не възприемам този вид романтика. Абсолютни наивници. В последна сметка и двамата са мъртви.
Някой ми приказва насън. Спори със себе си. Случвало ли ви се е някой да ви приказва по време на сън? Различавахте ли думите? И въобще успяхте ли да наблюдавате мисълта му?
През последните няколко нощи избирам да хвърча. Приятно занятие е! Вярно, свръхмерно напряга крайниците ми и идващите ми сутрини стартират с мъчителна мускулна тресчица. Но прекарването си заслужава. Усещам се толкоз утопичен, до момента в който се рея из необятното безоблачно небе, навлякъл хартиената кожа на пъстрото хвърчило от килера. Долавям вятър, джазиращ в ушите ми, а кожата на бузите ми пулсира дружно с импровизацията на въздушните течения. С пръстите си докосвам безкрайността. Върховете им синеят. Бледи мастилени отпечатъци.
Проверявам джоба си. О, да, тубичката е била спукана. Изваждам я, а мастилото продължава да кърви в ръцете ми. Всичко зацапва. Индигови петна. Мигам с очи, с цел да отмият сълзите мастилената мъгла. И когато се подвига, зървам сенките. Стотици, хиляди... Синкави, по-светли и по-тъмни нюанси на боята, която се стича сред пръстите ми.
Изведнъж Луната се врязва в очите ми. Появява се толкоз заслепяващо близка...
- Не реагира на светлина. Мозъкът е трайно повреден. Запишете в листа! Диагноза - церебрална кома.
А може би Луната не е нормално мастилено леке, а окъпано след индиговия дъжд блестящо Слънце? Вероятно всичко се свежда до това, в какъв цвят ще се облече светът...
- Да проверим посредством болкова стимулация!
Мастилените петна се доближават и от ден на ден наедряват. Надигат се и оформят съвършени купчинки. Превръщат се в стотици туфи нацъфтяла вълнеста глушина?. Синеят по цялото небе чак до края на хоризонта. Навеждам се и отронвам от цветовете им. Събирам букет, какъвто тя не е виждала до момента.
Някъде сред клонките, боцвам ръката си. Болката е мигновена. Когато обръщам дланта си, виждам раздраната й кожа. Дръпвам внезапно наранения й край и изгубвам парче от хартиената си обвивка. Преди да го предам напразно, се заглеждам в грапавината му, от която ме пронизват две необятно отворени сиви очи - моят взор, само че сякаш изрязан от остаряла черно-бяла снимка. В идващия момент въздушното течение ги издърпва от стиснатите ми юмруци и ги отнася измежду облаците...
- Да опитаме с по-силен тласък!
Разтварям победено ръцете си, разгръщам и пръстите си. В небето се разпиляват остатъците от стръкове глушина и парченца хартиена кожа сходно заря от цветни конфети. На някои зървам лицето си - наподобявам дребен, съвсем тригодишно дете, само че се различавам. Аз съм. В други разграничавам братята и сестра си, родителите си, роднините. Отлитат в една и съща посока, обрулени от суинга напразно. Вероятно по този начин се разпада всяко друго хвърчило. Хартиената кожа се доразкъсва, парче по парче, най-после остава единствено гол скелет...
- Поне да раздвижи палеца си.
Поне да съумея да помръдна палеца си, да спася последното късче от отлистващите се цветни мемоари. Напрягам мускулите си. Нищо! Не се получава, дали тъй като хвърча, или сънувам, че хвърча...
- Екстубирай го и стой апарата. Пиши час на гибелта - 4:51.
Гласът постоянно се появява в оня миг, когато очите трескаво се завъртат в кръгове, а споменът от безплътните видения се натрупва в паметта. Задълго. Не - вечно! Понякога гласът е като вик от инцидентен човек, различен път писклив вик на сирена, тътнеж от морски талази или просто зов на гладна чайка, разкъсващ тишината. Всички те са невъзмутими убийци на последното деяние в съновиденията ми.
Пропадам в тунел на водна пързалка. Надолу и все по-надолу. Засилва ме и ме облива в улея. Пръски водна пяна заслепяват очите ми. Стискам клепачите си, до момента в който съм в безкрая. Колко прелестно би било всеки сън да има своя идеален край! Край, който да носи комплектност на всеки идеал, край, който в никакъв случай да не забравяш.
При мен не се получи. Не и в последните дузина нощи. Все някъде сънят биваше пресечен на неуместно място, от което не оставаше и парченце в паметта. Все някой спираше перфузора/4 с мелатонин/5 и нервните ми кафези стремително изтриваха въображаемите облици. Докога?
Усещам трус преди тежкото приземяване. Отварям очите си. Пред тях парче от небето е побеляло и ми пречи да видя Луната. Опитвам се да го отместя, само че не съумявам.
Обичам този сън. След него постоянно се разсънвам благополучен.
Защото и до момента го помня.
Влизам в остарялата книжарница с витата дървена стълба в средата й, изкатервам се по нея до втория етаж и завчас заривам лице измежду лавиците. Вдишвам печатарското мастило и засъхналото лепило зад твърдите корици. Това ме опиянява даже насън. Сънувам и се дръзвам с глас. Между подредените томове с научна литература откривам обичания си определител на водоплаващите птици със сравнителни таблици, протягам ръка към него и сънят отплава в безпаметно измерение. А аз се чувствам благополучен. Отново съм изкачил втория етаж и съм измежду аромати на емайл и мастило...
- Пепел в пепелта и пръст в пръстта...
Луната отразява катранени блясъци. Нощта завива небето, без звезди и без звуци. И тъкмо в нея сънят би трябвало да свърши.
Замирисва ми на зелена гора - свежа смола и разпукани шишарки. На нещо постоянно. Започвам да виждам абсолютния мрак...
О, да! Усещам, че е тук. Докосвам наличието й. Дишането й се движи по меките косъмчета на гърдите ми. Огненият й взор кара сърцето ми да галопира. Сигурен съм, че е близо - на всички места към мен въздухът е изсъхнал. И е горещо, прекомерно горещо. И отвъд залеза на дълбокото графитено небе...
" Той обичаше да лети. И безсънен, и насън. Последният скок в живота му не съставлява самоубийство. И пепелта, която огънят ще остави след него, ветровете ще разпилян в сънните безбрежия. Лети неподвижен, Август!
Джил "
1/ Анизокория - медицински термин, описващ положение, при което двете зеници имат друг диаметър. Бел. а.
2/ Интрацеребрален хематом - кръвоизлив в мозъка. Бел. а.
3/ Вълнестата глушина (Vicia villosa) - тип азотфиксиращо растение от семейство бобови, нормално отглеждано като фуражна просвета. Бел. а.
4/ Перфузор - медицински консуматив за венозни вливания. Бел. а.
5/ Мелатонин - хормон, който подкрепя процеса на заспиването. Бел. а.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ