Угрешич, Токарчук, Господинов - защо романистите пишат есета
Текстът е препубликуван от. Заглавието е на " Дневник ".
Защо романистите пишат есета? Не им доближава нещо в романовата форма? И какво ще е, в случай че е правилно догатката? Ето, в разстояние на единствено няколко дни на български излязоха три книги с есета на водещи (източноевропейски) романисти: 27.VІІІ.2021 година - " Епохата на кожата " на Дубравка Угрешич ( " Колибри ", превод Жела Георгиева); отново през август - " Чувствителният повествовател " на Олга Токарчук ( " ICU ", превод Крум Крумов, на Нобеловата лекция - Силвия Борисова); също август - " В пукнатините на канона " на Георги Господинов ( " Жанет 45 " ).
Ако не броим Угрешич, която сякаш в българското културно пространство е повече желана като есеист, в сравнение с като романист ( " Културата на лъжата " в превод още веднъж на Жела Георгиева, " Стигмати ", 1999, стори интелектуален фурор), то Токарчук и Господинов са доста повече известни със своите романи, жънещи непрестанни триумфи из Европа и света (разбира се, би трябвало да отчетем, че Георги е на първо място стихотворец, което проличава и от другата му книга с есеистични миниатюри - свръхкратките истории от " Всичките наши тела ", " Жанет 45 ", 2018).
Да, от време на време създателят на романи прибягва до есето, с цел да изясни по какъв начин се основава и какво е романът - Милан Кундера е отличен образец (три такива книги има той на български, всички издадени от " Колибри ", превод на: Боян Знеполски - " Изкуството на романа ", 2016; Росица Ташева - " Завесата ", 2014, и " Завети и изменничества ", 2011).
Изкуството на романаС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Донякъде есетата на Токарчук и Господинов са покрай неговите стремления, само че не до дъно: в случай че чехът пристъпва с пределна централизация в полето на литературата, то и Токарчук, и Господинов се " разпиляват " (и) настрана - тя в обществени и екологични оттичания, той в исторически и културологични.
Колкото до Угрешич, при нея наподобява, че като че ли проблемите на литературата въобще (или най-малко доста малко) я занимават; болката ѝ е за ориста на Европа, за ориста на човечеството, за ориста на Хърватия и най-сетне чак за нейната орис измежду всички тези ориси. Тя като че ли най-съответства на основната цел на всяко есе (в превод знаете, че значи опит, нали?), дефинирана от неговия зачинател Мишел дьо Монтен: " Нямайки опция да ръководя събитията, аз ръководя себе си, а в случай че изискванията не се приспособяват към мен, то аз самият се приспособявам към тях ".
Може би тук се крие импулсът, каращ романистите да протягат ръка към есето: външните условия и какво да вършим с тях, по какъв начин да им реагираме. И надлежно да се приспособяваме. В романа е по-лесно: там градиш фиктивен свят и - казано малко коренно - този свят, даже и да не ще, го принуждаваш да се приспособява към теб и твоето писмо (както споделя Яна Борисова: " Когато пиша, аз съм владетел на историята " ); в действителния свят обаче нещата са по-криви - действителността нехае за теб, не ѝ пука даже; кара си както си знае и както ѝ харесва. Там тя е владетел на историята, в това число на твоята история.
Значи за себе си би трябвало да откриеш границата, тънката граница, която по едно и също време да направи по този начин, че тази нехаеща реалност да не те опустоши, само че в това време - да не ѝ се предадеш хептен в ръцете и да те мачка тя като бяла глина до тогава, до момента в който те почерни.
В този смисъл есето е повече резултат на усеща, до момента в който романът - на разсъдък. Сиреч би трябвало да намериш възприятието, което да те крепи в света с достолепие. Или, влизайки в обувките на Кшищов Кешловски - самичък да си оцветиш афекта.
Гневно алено
Епохата на кожатаС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Че Дубравка е яхнала метлата, проличава от определените за мото две ромски приказки: в първата се мелят хора, във втората кладенецът е без дъно. И двете показват компактно, безусловно компактно съмнение към днешния ден и към всевъзможни светлини съдбини.
В " Епохата на кожата " всичко е под ножа, литературата също: " Може би литературата издъхва, само че нейната обща уязвимост не се дължи на историческата победа на живота над нея, а на самоунищожението ѝ, за което безрезервно са се трудили самите участници в литературния развой: алчни издатели, мързеливи редактори, подкупни критици, невзискателни читатели и лишени от гений, жадни за популярност създатели ".
Във напредък е, както Угрешич я дефинира, " риалити-литературата " (аз я назовавам другояче - фейклит), в която разголването и саморазголването са достигнали " своята кулминационна точка ": " Разпъваме личната си кожа, драговолно демонстрираме вътрешните си органи, всеки е експонат на витрината на своята месарница ". Хърватската писателка е разочарована не просто от литературата, разочарована е от човечеството . Разказва скръбен виц от Сараево (често го употребява, апропо, сама си признава):
" По време на обстрелването на Сараево със снаряди то (едно момиченце) попаднало в психиатричното поделение на една болница. " От какво най-вече се страхуваш? ", попитали го лекарите. " От хората ", дало отговор ". Следва разумният извод: " Хората са огромна злина - и това е първото изискване за живот сред тях ".
" Епохата на кожата " е най-гневната книга с есета от всички, написани до момента от Дубравка Угрешич . В предходните като че ли се промъкваше капчица вяра, някакъв нерешителен порив към схващане и обяснение; в тази няма и помен от тях. Затова в нея не толкоз иронията, колкото сарказмът е водещ прийом:
" Хърватите в действителност са ужасно чувствителни към своята хърватщина. Ха си настъпил хърватщината им, ха си попаднал на мина " ; " (колкото по-малка е една страна, толкоз повече великани има!) " ; " Днес от съветските телевизионни канали тече примитивна нецензурирана нелепост " ; " А светът наподобява като плажно празненство, разголените човешки тела репетират посланието, че Човек - това звучи гордо, че веселбата ще продължи, до момента в който освободените човешки тела не се укротят от неизбежната лопата пръст ".
Тя добре осъзнава, че към този момент е на лимита, по тази причина - евентуално да избегне или пък да укрепи (и двете са верни) обвиняванията против себе си, се самоописва със сардонично наслаждение:
" И аз, каквато съм дребнава... Каквато съм необективна... Каквато съм злобна... Каквато съм злонамерена... Политически необразована, каквато съм... "
Сякаш е взела Дубравка непринудено ролята на неприятния вестоносец: изправила се е гордо и самотно и бие ли, бие тъпана, с цел да предизвести, че светът не отива на добре. Но е изгубила вярата, че нещо може да промени с писане; просто го прави, тъй като май нищо друго не ѝ е останало: " Не съм се управлявала от автоцензурни съображения, а напълно от литературни и редакторски импулси ". Ще рече, всичко, що ѝ е било на сърце, " изокала " го е, пък да става каквото ще! И единствено поради навика, не поради друго (е, проклетията ѝ също играе роля), ще продължи да го споделя. Въпреки че знае - кел изгода:
" Затрупани сме с отпадък, парчета, боклуци, отломки, останки от нещо, което до неотдавна е имало смисъл и роля. Днес нашият преносен дом дружно със заобикалящия ни пейзаж е сметище. Постепенно всички ще се присъединим към чайките и враните и лакомо ще дърпаме нечии вътрешности, найлонови торбички, парцали, гнила храна "
" Епохата на кожата " - яд посред бунището на литературата...
Храбро синьо
Чувствителният разказвачС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
За разлика от Дубравка Угрешич, Олга Токарчук не е разочарована от литературата , в противен случай:
" Струва ми се, че литературата като един непрестанен развой на съчиняване на истории за света има по-голяма от всичко друго опция да опише света в неговата цялостна вероятност на взаимни въздействия и връзки. Когато е разбирана огромно, допустимо най-широко, тя по природа е мрежа, която свързва и показва гигантската корелация сред всички участници в битието. Това е един доста тънък и специфичен метод за междучовешко другарство, акуратен и в това време изчерпателен ".
Литературата като великански наследник океан , който свързва континентите и хората в тях (почти като в стихотворение на Джон Дън). Кажи-речи целият корпус на " Чувствителният повествовател " е отдаден на прослава на литературата: Токарчук желае да я показа по този начин, че да ѝ завоюва колкото се може повече фенове:
" Когато се вгледаме добре, доста ясно си проличава, че всяка добра книга мъничко трансформира света ни - с помощта на нея там се появяват персонажи, въпроси, открития, които до момента не са съществували. Все отново преди Пруст и Прус всичко е изглеждало малко по-различно, в сравнение с след тях ".
Литературата е средството - може би най-успешното и стабилно средство, което се опълчва безстрашно, истински Арагорн, против мордорската ентропия в света; застава срещу всичко лицемерно, неприятно, зло.
Разказът не е самоцел, разказът е метод - най-ефективният метод, да се противопоставиш на операцията, да се опънеш на тиранията, да се изрепчиш на демагогията. Тя вдъхва живот, тя е животът:
" Как мислим света и - което е може би най-важното - по какъв начин го описваме, има голямо значение. Нещо, което се случва, а остава неразказано, престава да съществува и умира. Това знаят чудесно освен историците, само че и (а може би най-вече) разните политици и тирани. Този, който има роман и споделя, ръководи ".
Олга Токарчук обаче няма потребност от подобен разказвач-властник, а от напълно различен - необикновен и извънреден:
" Мечтая си и за нов тип повествовател - от четвърто лице, който, несъмнено, не се свежда до някакъв граматически конструкт, а съумява да съчетае в себе си както вероятността на всеки воин, по този начин и умеенето да минава оттатък хоризонта на всекиго от тях, който вижда повече и по-широко, който е в положение да пренебрегва времето. О, да, подобен повествовател е вероятен ".
Съгласявам се - вероятен е. Нещо повече, този неин повествовател от дълго време се е явил, в библеистиката е признато да го посочват Яхвист (Йеховист); отбелязват го с латинската писмен знак J. Яхвистът е в действителност отговорът на провокативния въпрос на Олга: " Кой е този, който знае мислите на Бог? " Той е изначалният повествовател, четвъртият повествовател, ексцентричният повествовател:
" Никой, който не е задоволително екстравагантен, няма да бъде добър публицист ".
Тази концепция на полската писателка се преплита с концепцията на американския литературовед Харолд Блум, изказана от него в книгата му " Западният канон ": " Самобитността, тоест странността е свойството, което в най-голяма степен спрямо всяко друго прави едно съчинение каноническо ".
Точно по тази причина и литературата съгласно нея е щерка на един от може би най-странните и ексцентрични олимпийски богове : " Хермес измислил литературата, като излъгал за първи път ". Но това е не неистина за полза, това е игра:
" Тя (литературата) е игра на светове и благоприятни условия, прелестно, спиращо дъха жонглиране, което опустошава нашата усърдна и прагматична подреденост, нашето установяване на от тук до там, усърдно сортираното наличие на чекмеджетата на мозъка ".
Играем литературата, с цел да оцветим и обогатим живота си. нашият, несъмнено, само че и този на себеподобните ни. Литературата е нашето лъчезарно (от синьо по-синьо) оръжие против всичко тъмно, сиво, зло и равнодушно.
" Чувствителният повествовател " - самобитната смелост на литературата...
Емпатично бяло
В пукнатините на канонитеС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Въпреки че Георги Господинов предговаря " Чувствителният повествовател " на Олга Токарчук и наподобява дори, че е изцяло склонен с нея: " Един ден някой ще изследва какъв брой % от човешкия организъм е изработен от думи. И това несъмнено ще провокира Нобелова премия по биология и анатомия. А ние с вас единствено ще се подсмихнем, тъй като постоянно сме го знаели. Литературата го е знаела отпреди науките ", неговото схващане за литература се разграничава най-малко в едно отношение от нейното: в случай че тя счита литературата за целокупност, която безстрашно се опълчва против всяка международна неправда, за него литературата е нежно образувание, цялостно с щърбини и пукнатини, които обаче са тъкмо тези черти/характеристики/качества/свойства, които вършат литературата същинска:
" Маргиналното и периферното позволяват или извикват повече съучастничество за разлика от монументалното и каноничното. Ще го кажа за краткост по този начин - маргиналното е постоянно персонално. Канонът изисква и самичък упорства за обективност, отсяване, отдалеченост. Има при него студенина и фундамент, учебници и катедри, институции и описи. Изпадналото от канона е избавено от нуждата на тези дисциплиниращи процедури и разрешава да бъде прочувствено, субективно и персонално пристрастно ".
Така, в случай че за Угрешич литературата - преди очароващ колос, сега се е смалила до размерите на джудже, което с мъничките си ръчички всуе ръкомаха, с цел да уплаши света - само че никого не плаши, а провокира единствено жалост и смях; в случай че пък за Токарчук тя е виртуозен жонгльор, храбро акробатстващ под носа на света - предизвиквайки го и обезпокоявайки го с неотстъпчивост и даже монументалност; то з а Господинов литературата е по-скоро вода, течност, плазма , която се промъква през всичките цепнатини и пукнатини международни, с цел да го просмука и избели със/от себе си. Затова тя бива намирана на най-неочаквани места - лексикона, банкнотите, " следобедът на една идеология ". Всичко е пропито от литература, затова всичко е литература:
" Защото индивидът се трансформира в човек, когато има история. Това е същинската трансформация. Това е чудото на литературата и емпатията ".
Това разбиране е главната причина есетата на Георги Господинов да са повече културологични, в сравнение с литературоведски. Той се занимава с всекидневието през социализма, със социалистическото дете и социалистическото свободно време, с служащия и дори със половото образование.
Разбира се, това е сборна книга, цялост от основани във връзка текстове, само че то също е показателно: Господинов няма потребност да акцентира особено смисъла на литературата, защото не я отделя в никакъв анклав, където тя да обитава в своята кула от слонова кост. И въпреки да ни се коства, че в " Пукнатините на канона " не става кой знае каква дума за литература (подзаглавието гласи: " Провинции. Аероплани. Лексикони " ), в действителност тя е на всички места - и в провинциите, и в самолетите, и в лексиконите. Особено в самолетите:
" Така под целия безпорядък, гърмежи, крясъци и бръмченето на българския самолет се раждат първите елементи на каноничната за футуризма поема ZANG TUMB ".
Битува и в лексиконите: " Тук за литературния историк или за социолога на литературата има необятно поле за деяние. Може да се наблюдава до каква степен учебният канон е интериоризиран и става част от персоналния канон на юношата. Нека кажем единствено, че в лексикона от 1971 година Вапцаров и Яворов са двамата най-цитирани поети ". И в банкнотите:
" Казано накъсо - революционно-идеологическият канон е сменен с канона на духовното, на културата и в огромна степен таман на литературата. Петима от тези общо седем огромни български персони са в действителност хора на перото и оставят след себе си текстове, значими за българското схващане. Какво иде да ни каже този факт за нашите идентификации през днешния ден? "
Отговорът е даден 37 страници по-късно:
" Залагане на културата на духа и на една отвореност към европейското и към света. Леко отдръпване от националнореволюционния канон, само че оставане във високия указател на патриотическото. Акцент върху културните институции ".
И това е отговорът на самия Георги Господинов за това каква е литературата, не натрапващата се, а осмозиращата литература: отворена, висока, патриотична, институционална. Изправена и ослепително бяла. Стожер, само че не плашещ, а - както Георги Господинов обича да споделя - съчувствен, съчувстващ, съпреживяващ: " Аз сме ". Литературата като приласкаване на всекиго и на всичко на всички места и завсякога.
" В пукнатините на канона " - литературата като леговище на емпатията...
И по този начин: за какво романистите се захващат да пишат есета? Според мен, тъй като литературата е тяхната, единствената тяхна акомодация към света. Осланяйки се на тия три книги, умозаключавам: с есето те изричат убеждението си, че без литература светът е невъзможен; че оставайки без нея, той се трансформира в " гробищен свят ".
Или, с шест единствено думи: романистите пишат есета за повече литература.
Защо романистите пишат есета? Не им доближава нещо в романовата форма? И какво ще е, в случай че е правилно догатката? Ето, в разстояние на единствено няколко дни на български излязоха три книги с есета на водещи (източноевропейски) романисти: 27.VІІІ.2021 година - " Епохата на кожата " на Дубравка Угрешич ( " Колибри ", превод Жела Георгиева); отново през август - " Чувствителният повествовател " на Олга Токарчук ( " ICU ", превод Крум Крумов, на Нобеловата лекция - Силвия Борисова); също август - " В пукнатините на канона " на Георги Господинов ( " Жанет 45 " ).
Ако не броим Угрешич, която сякаш в българското културно пространство е повече желана като есеист, в сравнение с като романист ( " Културата на лъжата " в превод още веднъж на Жела Георгиева, " Стигмати ", 1999, стори интелектуален фурор), то Токарчук и Господинов са доста повече известни със своите романи, жънещи непрестанни триумфи из Европа и света (разбира се, би трябвало да отчетем, че Георги е на първо място стихотворец, което проличава и от другата му книга с есеистични миниатюри - свръхкратките истории от " Всичките наши тела ", " Жанет 45 ", 2018).
Да, от време на време създателят на романи прибягва до есето, с цел да изясни по какъв начин се основава и какво е романът - Милан Кундера е отличен образец (три такива книги има той на български, всички издадени от " Колибри ", превод на: Боян Знеполски - " Изкуството на романа ", 2016; Росица Ташева - " Завесата ", 2014, и " Завети и изменничества ", 2011).
Донякъде есетата на Токарчук и Господинов са покрай неговите стремления, само че не до дъно: в случай че чехът пристъпва с пределна централизация в полето на литературата, то и Токарчук, и Господинов се " разпиляват " (и) настрана - тя в обществени и екологични оттичания, той в исторически и културологични.
Колкото до Угрешич, при нея наподобява, че като че ли проблемите на литературата въобще (или най-малко доста малко) я занимават; болката ѝ е за ориста на Европа, за ориста на човечеството, за ориста на Хърватия и най-сетне чак за нейната орис измежду всички тези ориси. Тя като че ли най-съответства на основната цел на всяко есе (в превод знаете, че значи опит, нали?), дефинирана от неговия зачинател Мишел дьо Монтен: " Нямайки опция да ръководя събитията, аз ръководя себе си, а в случай че изискванията не се приспособяват към мен, то аз самият се приспособявам към тях ".
Може би тук се крие импулсът, каращ романистите да протягат ръка към есето: външните условия и какво да вършим с тях, по какъв начин да им реагираме. И надлежно да се приспособяваме. В романа е по-лесно: там градиш фиктивен свят и - казано малко коренно - този свят, даже и да не ще, го принуждаваш да се приспособява към теб и твоето писмо (както споделя Яна Борисова: " Когато пиша, аз съм владетел на историята " ); в действителния свят обаче нещата са по-криви - действителността нехае за теб, не ѝ пука даже; кара си както си знае и както ѝ харесва. Там тя е владетел на историята, в това число на твоята история.
Значи за себе си би трябвало да откриеш границата, тънката граница, която по едно и също време да направи по този начин, че тази нехаеща реалност да не те опустоши, само че в това време - да не ѝ се предадеш хептен в ръцете и да те мачка тя като бяла глина до тогава, до момента в който те почерни.
В този смисъл есето е повече резултат на усеща, до момента в който романът - на разсъдък. Сиреч би трябвало да намериш възприятието, което да те крепи в света с достолепие. Или, влизайки в обувките на Кшищов Кешловски - самичък да си оцветиш афекта.
Гневно алено
Че Дубравка е яхнала метлата, проличава от определените за мото две ромски приказки: в първата се мелят хора, във втората кладенецът е без дъно. И двете показват компактно, безусловно компактно съмнение към днешния ден и към всевъзможни светлини съдбини.
В " Епохата на кожата " всичко е под ножа, литературата също: " Може би литературата издъхва, само че нейната обща уязвимост не се дължи на историческата победа на живота над нея, а на самоунищожението ѝ, за което безрезервно са се трудили самите участници в литературния развой: алчни издатели, мързеливи редактори, подкупни критици, невзискателни читатели и лишени от гений, жадни за популярност създатели ".
Във напредък е, както Угрешич я дефинира, " риалити-литературата " (аз я назовавам другояче - фейклит), в която разголването и саморазголването са достигнали " своята кулминационна точка ": " Разпъваме личната си кожа, драговолно демонстрираме вътрешните си органи, всеки е експонат на витрината на своята месарница ". Хърватската писателка е разочарована не просто от литературата, разочарована е от човечеството . Разказва скръбен виц от Сараево (често го употребява, апропо, сама си признава):
" По време на обстрелването на Сараево със снаряди то (едно момиченце) попаднало в психиатричното поделение на една болница. " От какво най-вече се страхуваш? ", попитали го лекарите. " От хората ", дало отговор ". Следва разумният извод: " Хората са огромна злина - и това е първото изискване за живот сред тях ".
" Епохата на кожата " е най-гневната книга с есета от всички, написани до момента от Дубравка Угрешич . В предходните като че ли се промъкваше капчица вяра, някакъв нерешителен порив към схващане и обяснение; в тази няма и помен от тях. Затова в нея не толкоз иронията, колкото сарказмът е водещ прийом:
" Хърватите в действителност са ужасно чувствителни към своята хърватщина. Ха си настъпил хърватщината им, ха си попаднал на мина " ; " (колкото по-малка е една страна, толкоз повече великани има!) " ; " Днес от съветските телевизионни канали тече примитивна нецензурирана нелепост " ; " А светът наподобява като плажно празненство, разголените човешки тела репетират посланието, че Човек - това звучи гордо, че веселбата ще продължи, до момента в който освободените човешки тела не се укротят от неизбежната лопата пръст ".
Тя добре осъзнава, че към този момент е на лимита, по тази причина - евентуално да избегне или пък да укрепи (и двете са верни) обвиняванията против себе си, се самоописва със сардонично наслаждение:
" И аз, каквато съм дребнава... Каквато съм необективна... Каквато съм злобна... Каквато съм злонамерена... Политически необразована, каквато съм... "
Сякаш е взела Дубравка непринудено ролята на неприятния вестоносец: изправила се е гордо и самотно и бие ли, бие тъпана, с цел да предизвести, че светът не отива на добре. Но е изгубила вярата, че нещо може да промени с писане; просто го прави, тъй като май нищо друго не ѝ е останало: " Не съм се управлявала от автоцензурни съображения, а напълно от литературни и редакторски импулси ". Ще рече, всичко, що ѝ е било на сърце, " изокала " го е, пък да става каквото ще! И единствено поради навика, не поради друго (е, проклетията ѝ също играе роля), ще продължи да го споделя. Въпреки че знае - кел изгода:
" Затрупани сме с отпадък, парчета, боклуци, отломки, останки от нещо, което до неотдавна е имало смисъл и роля. Днес нашият преносен дом дружно със заобикалящия ни пейзаж е сметище. Постепенно всички ще се присъединим към чайките и враните и лакомо ще дърпаме нечии вътрешности, найлонови торбички, парцали, гнила храна "
" Епохата на кожата " - яд посред бунището на литературата...
Храбро синьо
За разлика от Дубравка Угрешич, Олга Токарчук не е разочарована от литературата , в противен случай:
" Струва ми се, че литературата като един непрестанен развой на съчиняване на истории за света има по-голяма от всичко друго опция да опише света в неговата цялостна вероятност на взаимни въздействия и връзки. Когато е разбирана огромно, допустимо най-широко, тя по природа е мрежа, която свързва и показва гигантската корелация сред всички участници в битието. Това е един доста тънък и специфичен метод за междучовешко другарство, акуратен и в това време изчерпателен ".
Литературата като великански наследник океан , който свързва континентите и хората в тях (почти като в стихотворение на Джон Дън). Кажи-речи целият корпус на " Чувствителният повествовател " е отдаден на прослава на литературата: Токарчук желае да я показа по този начин, че да ѝ завоюва колкото се може повече фенове:
" Когато се вгледаме добре, доста ясно си проличава, че всяка добра книга мъничко трансформира света ни - с помощта на нея там се появяват персонажи, въпроси, открития, които до момента не са съществували. Все отново преди Пруст и Прус всичко е изглеждало малко по-различно, в сравнение с след тях ".
Литературата е средството - може би най-успешното и стабилно средство, което се опълчва безстрашно, истински Арагорн, против мордорската ентропия в света; застава срещу всичко лицемерно, неприятно, зло.
Разказът не е самоцел, разказът е метод - най-ефективният метод, да се противопоставиш на операцията, да се опънеш на тиранията, да се изрепчиш на демагогията. Тя вдъхва живот, тя е животът:
" Как мислим света и - което е може би най-важното - по какъв начин го описваме, има голямо значение. Нещо, което се случва, а остава неразказано, престава да съществува и умира. Това знаят чудесно освен историците, само че и (а може би най-вече) разните политици и тирани. Този, който има роман и споделя, ръководи ".
Олга Токарчук обаче няма потребност от подобен разказвач-властник, а от напълно различен - необикновен и извънреден:
" Мечтая си и за нов тип повествовател - от четвърто лице, който, несъмнено, не се свежда до някакъв граматически конструкт, а съумява да съчетае в себе си както вероятността на всеки воин, по този начин и умеенето да минава оттатък хоризонта на всекиго от тях, който вижда повече и по-широко, който е в положение да пренебрегва времето. О, да, подобен повествовател е вероятен ".
Съгласявам се - вероятен е. Нещо повече, този неин повествовател от дълго време се е явил, в библеистиката е признато да го посочват Яхвист (Йеховист); отбелязват го с латинската писмен знак J. Яхвистът е в действителност отговорът на провокативния въпрос на Олга: " Кой е този, който знае мислите на Бог? " Той е изначалният повествовател, четвъртият повествовател, ексцентричният повествовател:
" Никой, който не е задоволително екстравагантен, няма да бъде добър публицист ".
Тази концепция на полската писателка се преплита с концепцията на американския литературовед Харолд Блум, изказана от него в книгата му " Западният канон ": " Самобитността, тоест странността е свойството, което в най-голяма степен спрямо всяко друго прави едно съчинение каноническо ".
Точно по тази причина и литературата съгласно нея е щерка на един от може би най-странните и ексцентрични олимпийски богове : " Хермес измислил литературата, като излъгал за първи път ". Но това е не неистина за полза, това е игра:
" Тя (литературата) е игра на светове и благоприятни условия, прелестно, спиращо дъха жонглиране, което опустошава нашата усърдна и прагматична подреденост, нашето установяване на от тук до там, усърдно сортираното наличие на чекмеджетата на мозъка ".
Играем литературата, с цел да оцветим и обогатим живота си. нашият, несъмнено, само че и този на себеподобните ни. Литературата е нашето лъчезарно (от синьо по-синьо) оръжие против всичко тъмно, сиво, зло и равнодушно.
" Чувствителният повествовател " - самобитната смелост на литературата...
Емпатично бяло
Въпреки че Георги Господинов предговаря " Чувствителният повествовател " на Олга Токарчук и наподобява дори, че е изцяло склонен с нея: " Един ден някой ще изследва какъв брой % от човешкия организъм е изработен от думи. И това несъмнено ще провокира Нобелова премия по биология и анатомия. А ние с вас единствено ще се подсмихнем, тъй като постоянно сме го знаели. Литературата го е знаела отпреди науките ", неговото схващане за литература се разграничава най-малко в едно отношение от нейното: в случай че тя счита литературата за целокупност, която безстрашно се опълчва против всяка международна неправда, за него литературата е нежно образувание, цялостно с щърбини и пукнатини, които обаче са тъкмо тези черти/характеристики/качества/свойства, които вършат литературата същинска:
" Маргиналното и периферното позволяват или извикват повече съучастничество за разлика от монументалното и каноничното. Ще го кажа за краткост по този начин - маргиналното е постоянно персонално. Канонът изисква и самичък упорства за обективност, отсяване, отдалеченост. Има при него студенина и фундамент, учебници и катедри, институции и описи. Изпадналото от канона е избавено от нуждата на тези дисциплиниращи процедури и разрешава да бъде прочувствено, субективно и персонално пристрастно ".
Така, в случай че за Угрешич литературата - преди очароващ колос, сега се е смалила до размерите на джудже, което с мъничките си ръчички всуе ръкомаха, с цел да уплаши света - само че никого не плаши, а провокира единствено жалост и смях; в случай че пък за Токарчук тя е виртуозен жонгльор, храбро акробатстващ под носа на света - предизвиквайки го и обезпокоявайки го с неотстъпчивост и даже монументалност; то з а Господинов литературата е по-скоро вода, течност, плазма , която се промъква през всичките цепнатини и пукнатини международни, с цел да го просмука и избели със/от себе си. Затова тя бива намирана на най-неочаквани места - лексикона, банкнотите, " следобедът на една идеология ". Всичко е пропито от литература, затова всичко е литература:
" Защото индивидът се трансформира в човек, когато има история. Това е същинската трансформация. Това е чудото на литературата и емпатията ".
Това разбиране е главната причина есетата на Георги Господинов да са повече културологични, в сравнение с литературоведски. Той се занимава с всекидневието през социализма, със социалистическото дете и социалистическото свободно време, с служащия и дори със половото образование.
Разбира се, това е сборна книга, цялост от основани във връзка текстове, само че то също е показателно: Господинов няма потребност да акцентира особено смисъла на литературата, защото не я отделя в никакъв анклав, където тя да обитава в своята кула от слонова кост. И въпреки да ни се коства, че в " Пукнатините на канона " не става кой знае каква дума за литература (подзаглавието гласи: " Провинции. Аероплани. Лексикони " ), в действителност тя е на всички места - и в провинциите, и в самолетите, и в лексиконите. Особено в самолетите:
" Така под целия безпорядък, гърмежи, крясъци и бръмченето на българския самолет се раждат първите елементи на каноничната за футуризма поема ZANG TUMB ".
Битува и в лексиконите: " Тук за литературния историк или за социолога на литературата има необятно поле за деяние. Може да се наблюдава до каква степен учебният канон е интериоризиран и става част от персоналния канон на юношата. Нека кажем единствено, че в лексикона от 1971 година Вапцаров и Яворов са двамата най-цитирани поети ". И в банкнотите:
" Казано накъсо - революционно-идеологическият канон е сменен с канона на духовното, на културата и в огромна степен таман на литературата. Петима от тези общо седем огромни български персони са в действителност хора на перото и оставят след себе си текстове, значими за българското схващане. Какво иде да ни каже този факт за нашите идентификации през днешния ден? "
Отговорът е даден 37 страници по-късно:
" Залагане на културата на духа и на една отвореност към европейското и към света. Леко отдръпване от националнореволюционния канон, само че оставане във високия указател на патриотическото. Акцент върху културните институции ".
И това е отговорът на самия Георги Господинов за това каква е литературата, не натрапващата се, а осмозиращата литература: отворена, висока, патриотична, институционална. Изправена и ослепително бяла. Стожер, само че не плашещ, а - както Георги Господинов обича да споделя - съчувствен, съчувстващ, съпреживяващ: " Аз сме ". Литературата като приласкаване на всекиго и на всичко на всички места и завсякога.
" В пукнатините на канона " - литературата като леговище на емпатията...
И по този начин: за какво романистите се захващат да пишат есета? Според мен, тъй като литературата е тяхната, единствената тяхна акомодация към света. Осланяйки се на тия три книги, умозаключавам: с есето те изричат убеждението си, че без литература светът е невъзможен; че оставайки без нея, той се трансформира в " гробищен свят ".
Или, с шест единствено думи: романистите пишат есета за повече литература.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ