"Зовът на племето" - интелектуалната автобиография на Марио Варгас Льоса
Текстът е препубликуван от. Заглавието е на " Дневник ".
Понякога (обикновено мотивът е Борхес) се чудя що за действителност е съвършената осведоменост. И дали понятието " съвършена осведоменост " не е оксиморон. Колко може да е напълно знанието ни за героите във " Война и мир "? Ами в случай че към тях се прибавят Омировите и Балзаковите герои? Би трябвало броят им да е не по-малък от квадратчетата в една шахматна дъска. А те - в случай че всяко от тях тежи колкото пшеничено зърно - ще бъдат надалеч по-обемни от цялото земно кълбо.
Факт, установен доста от дълго време от съвсем митичния математик Сиси бен Дахир. Само Бог знае какво би трябвало да следва от този факт. " Зовът на племето " не се пробва да отговори на въпроса. Не е и нужно. Но е нужно човек да може да брои до седем и да може да повдигне цифрата на квадрат. Не единствено тъй като Бог основава света за седем дни и тъй като от Пасха да Петдесетница са 49 дни, а и тъй като има нещо ритуално в избора на седемте герои от седемте есета на Марио Варгас Льоса: Адам Смит, Хосе Ортега и Гасет, Фридрих Хайек, Карл Попър, Реймон Арон, Исая Бърлин и Жан-Франсоа Ревел.
Повдигнато на квадрат, цифрата седем дава броя на годините, при които човек получава цялостната си независимост. Поне по този начин е в старозаветното право. Оттам и юбилеят в нашата традиция. Защото годината след 49 е годината на опрощението и надлежно единствената човешка година на зрялост и непорочност. Сигурно заради тази причина прословутият перуански публицист стартира книгата си през 1985 година
Тогава е на 50 и доста от героите му са към момента живи. И Хайек, и Попър, и Исая Бърлин, и Ревел към момента са хора от плът и кръв. Но Льоса знае: не е належащо да си оракул, с цел да усетиш, че всички те са на лимита на силите си и дните им са преброени. Ето за какво би трябвало да стартира противоположното преброяване и да се опита да трансформира живите диалози в книги.
Не толкоз тъй като след огромния неуспех в политиката, който Льоса предусеща, светът би трябвало да бъде изменен. Все едно кой ще завоюва президентските избори в Перу. Дори в случай че не Фухимори, а самичък той - Марио Варгас Льоса, магическият реалист, се окаже победител. Най-малкото тъй като политиката, както лявата, по този начин и дясната, от дълго време наподобява на змия, захапала опашката си . Примерите с Пиночет и Пол Пот го потвърждават. Канибализмът в Централна Африка - също.
Зовът на племетоС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Въпрос на просветеност и на морал е да схванеш за какво се получава по този начин. И което е още по-важно: може ли да се преодолее всичко това. За задачата Льоса не просто върви по горещи следи. Той танцува върху нажежени въглени.
През 1989 година книгата на Хайек " Фатална самоувереност " мирише на мастило, а перуанският " вълшебник " към този момент е установил, че последното есе на осемдесетгодишния мъдрец е " една от най-важните, най-оригинални и най-революционни книги на XX век. Това не е есе по стопанска система, а етюд по философия ".
Десетина години по-рано, през 1979 година, на конференцията " Демокрация и пазарна стопанска система " в Лима двамата се срещат и дълго време Льоса ще търси мотив да каже, че книгите на огромния икономист са " блуждаещи огньове, възвръщащи света към анархисткия блян за чиста спонтанност, към живот без насила, с най-малко власт и най-много независимост ".
Интересно е човек да наблюдава по какъв начин мислителят Хайек се трансформира в книжовен воин , без да изгуби своята ипостасна яснота. Четем за тритомника му " Конституция на свободата " (The Constitution of Liberty, 1973-1979) и откриваме, че всичко е важно; в това число и това по какъв начин Хайек отхвърля цигарите. Оказва се, че даже здравният картон и лулата, която Хайек употребява... т.е. неизмерими в дреболията си елементи, всичко е част от огромния текст на Големия роман.
Точно затова четенето на Марио Варгас Льоса е изключително наслаждение . Четеш за това, което си мислиш, че познаваш, с цел да усетиш какъв брой прелестно е да срещнеш създатели като Исая Бърлин (примерно). Уж всички сме го изучавали в учебно заведение, само че там - в двуизмерността на школското мислене - няма по какъв начин да чуеш по какъв начин едни есета беседват с други. Защото даже и жанровият избор на " Зовът на племето " е самобитен разговор с " Четири есета за свободата ", " Руски мислители ", " Срещу течението " и " Мощта на концепциите " на сър Исая Бърлин.
Сякаш книгите са като влакове и в случай че не знаеш логиката на разписанията им, всичко ще наподобява безредно и до смут катастрофично. В такива моменти обаче се появяват сър Исая и Марио Льоса, с цел да ти покажат, че искаш ли да не завършиш живота си като Ана Каренина, добре е да познаваш " Към Финландската гара " на Едмънд Уилсън. И тъй като Попър е нещо като разпределителна гара и всички сюжети в " Зовът на племето " водят към него, посредством последния абзац от книгата му The Poverty of Historicism Льоса разпростира концепцията си за превъзходна поредност и архитектоника на измислените светове.
И при все това сходна концепция ми звучи някак нереално (всъщност съответни хрумвания в никакъв случай не е имало), добре си я представям: на непоколебим и интелигентен ред, където нещата са смислени и понятни и животът тече в разумно и неизбежно русло, и всички прояви на човещина наподобяват постижими... свят, който ни притегля и ние - без да желаеме, неумишлено го наслагваме върху действителния живот, с цел да отнемем от него главозамайващото комплициране, безграничната му глупост и повсеместния му безпорядък.
И несъмнено отново ще стане дума за това, че героите от седемте есета на Льоса ни учат да откриваме цвета и усета на концепциите. Откриват ни още, че културата и ерудицията са най-много жанр. Отвъд него са фоновите действителности, посредством които се открояват хиляди любопитни неща. Едно от тях (за мен лично) е Жан-Франсоа Ревел и " За какво са ни философите ". При все че може би най-голямото изобретение на книгата е по какъв начин да си явен, без да си лекомислен.
И по какъв начин видимо непотребните дреболии могат да придобият друго измерение. Все едно защо се приказва. Все едно дали ще е за Адам Смит и " Богатството на народите ", или за острите болки в пикочния мехур на Дейвид Хюм.
Вероятно това е тайната на магическия натурализъм. Бихме могли да я уподобим с непрекъсната промяна на фокуса, или - за какво не - на снимане с няколко камери едновременно; с две думи: по този начин да се изследват нещата (на исп. думата за проучвания е inquisiciones/инквизиции), че те сами да проговорят за себе си. И да те убедят, че в случай че не знаеш по какъв начин и за какво Хюм завещава авторските си прави на Адам Смит и по какъв начин Адам Смит приключва Хюмовата автобиография " My Own Life ", евентуално ще изчезне и част от личната ти биография.
Понякога (обикновено мотивът е Борхес) се чудя що за действителност е съвършената осведоменост. И дали понятието " съвършена осведоменост " не е оксиморон. Колко може да е напълно знанието ни за героите във " Война и мир "? Ами в случай че към тях се прибавят Омировите и Балзаковите герои? Би трябвало броят им да е не по-малък от квадратчетата в една шахматна дъска. А те - в случай че всяко от тях тежи колкото пшеничено зърно - ще бъдат надалеч по-обемни от цялото земно кълбо.
Факт, установен доста от дълго време от съвсем митичния математик Сиси бен Дахир. Само Бог знае какво би трябвало да следва от този факт. " Зовът на племето " не се пробва да отговори на въпроса. Не е и нужно. Но е нужно човек да може да брои до седем и да може да повдигне цифрата на квадрат. Не единствено тъй като Бог основава света за седем дни и тъй като от Пасха да Петдесетница са 49 дни, а и тъй като има нещо ритуално в избора на седемте герои от седемте есета на Марио Варгас Льоса: Адам Смит, Хосе Ортега и Гасет, Фридрих Хайек, Карл Попър, Реймон Арон, Исая Бърлин и Жан-Франсоа Ревел.
Повдигнато на квадрат, цифрата седем дава броя на годините, при които човек получава цялостната си независимост. Поне по този начин е в старозаветното право. Оттам и юбилеят в нашата традиция. Защото годината след 49 е годината на опрощението и надлежно единствената човешка година на зрялост и непорочност. Сигурно заради тази причина прословутият перуански публицист стартира книгата си през 1985 година
Тогава е на 50 и доста от героите му са към момента живи. И Хайек, и Попър, и Исая Бърлин, и Ревел към момента са хора от плът и кръв. Но Льоса знае: не е належащо да си оракул, с цел да усетиш, че всички те са на лимита на силите си и дните им са преброени. Ето за какво би трябвало да стартира противоположното преброяване и да се опита да трансформира живите диалози в книги.
Не толкоз тъй като след огромния неуспех в политиката, който Льоса предусеща, светът би трябвало да бъде изменен. Все едно кой ще завоюва президентските избори в Перу. Дори в случай че не Фухимори, а самичък той - Марио Варгас Льоса, магическият реалист, се окаже победител. Най-малкото тъй като политиката, както лявата, по този начин и дясната, от дълго време наподобява на змия, захапала опашката си . Примерите с Пиночет и Пол Пот го потвърждават. Канибализмът в Централна Африка - също.
Въпрос на просветеност и на морал е да схванеш за какво се получава по този начин. И което е още по-важно: може ли да се преодолее всичко това. За задачата Льоса не просто върви по горещи следи. Той танцува върху нажежени въглени.
През 1989 година книгата на Хайек " Фатална самоувереност " мирише на мастило, а перуанският " вълшебник " към този момент е установил, че последното есе на осемдесетгодишния мъдрец е " една от най-важните, най-оригинални и най-революционни книги на XX век. Това не е есе по стопанска система, а етюд по философия ".
Десетина години по-рано, през 1979 година, на конференцията " Демокрация и пазарна стопанска система " в Лима двамата се срещат и дълго време Льоса ще търси мотив да каже, че книгите на огромния икономист са " блуждаещи огньове, възвръщащи света към анархисткия блян за чиста спонтанност, към живот без насила, с най-малко власт и най-много независимост ".
Интересно е човек да наблюдава по какъв начин мислителят Хайек се трансформира в книжовен воин , без да изгуби своята ипостасна яснота. Четем за тритомника му " Конституция на свободата " (The Constitution of Liberty, 1973-1979) и откриваме, че всичко е важно; в това число и това по какъв начин Хайек отхвърля цигарите. Оказва се, че даже здравният картон и лулата, която Хайек употребява... т.е. неизмерими в дреболията си елементи, всичко е част от огромния текст на Големия роман.
Точно затова четенето на Марио Варгас Льоса е изключително наслаждение . Четеш за това, което си мислиш, че познаваш, с цел да усетиш какъв брой прелестно е да срещнеш създатели като Исая Бърлин (примерно). Уж всички сме го изучавали в учебно заведение, само че там - в двуизмерността на школското мислене - няма по какъв начин да чуеш по какъв начин едни есета беседват с други. Защото даже и жанровият избор на " Зовът на племето " е самобитен разговор с " Четири есета за свободата ", " Руски мислители ", " Срещу течението " и " Мощта на концепциите " на сър Исая Бърлин.
Сякаш книгите са като влакове и в случай че не знаеш логиката на разписанията им, всичко ще наподобява безредно и до смут катастрофично. В такива моменти обаче се появяват сър Исая и Марио Льоса, с цел да ти покажат, че искаш ли да не завършиш живота си като Ана Каренина, добре е да познаваш " Към Финландската гара " на Едмънд Уилсън. И тъй като Попър е нещо като разпределителна гара и всички сюжети в " Зовът на племето " водят към него, посредством последния абзац от книгата му The Poverty of Historicism Льоса разпростира концепцията си за превъзходна поредност и архитектоника на измислените светове.
И при все това сходна концепция ми звучи някак нереално (всъщност съответни хрумвания в никакъв случай не е имало), добре си я представям: на непоколебим и интелигентен ред, където нещата са смислени и понятни и животът тече в разумно и неизбежно русло, и всички прояви на човещина наподобяват постижими... свят, който ни притегля и ние - без да желаеме, неумишлено го наслагваме върху действителния живот, с цел да отнемем от него главозамайващото комплициране, безграничната му глупост и повсеместния му безпорядък.
И несъмнено отново ще стане дума за това, че героите от седемте есета на Льоса ни учат да откриваме цвета и усета на концепциите. Откриват ни още, че културата и ерудицията са най-много жанр. Отвъд него са фоновите действителности, посредством които се открояват хиляди любопитни неща. Едно от тях (за мен лично) е Жан-Франсоа Ревел и " За какво са ни философите ". При все че може би най-голямото изобретение на книгата е по какъв начин да си явен, без да си лекомислен.
И по какъв начин видимо непотребните дреболии могат да придобият друго измерение. Все едно защо се приказва. Все едно дали ще е за Адам Смит и " Богатството на народите ", или за острите болки в пикочния мехур на Дейвид Хюм.
Вероятно това е тайната на магическия натурализъм. Бихме могли да я уподобим с непрекъсната промяна на фокуса, или - за какво не - на снимане с няколко камери едновременно; с две думи: по този начин да се изследват нещата (на исп. думата за проучвания е inquisiciones/инквизиции), че те сами да проговорят за себе си. И да те убедят, че в случай че не знаеш по какъв начин и за какво Хюм завещава авторските си прави на Адам Смит и по какъв начин Адам Смит приключва Хюмовата автобиография " My Own Life ", евентуално ще изчезне и част от личната ти биография.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ