Драго Янчар: От време на време си струва да посръчкаш малко собствения си народ
Текстът е препубликуван от. Заглавието е на " Дневник ".
Космополит и свободен дух, словенският публицист Драго Янчар имаше своята първа среща с българската аудитория в средата на февруари. Празникът на словенската просвета беше формалният мотив за неговата аудиенция. Истината е, че след толкоз доста преводи на български, всички с неспокойствие чакахме неговата поява.
Смятам да избегна дългата биографична информация, изреждането на литературните му награди и самопризнания, за мен по-ценно от всичко беше живият контакт с публиката. Янчар поддържа връзка с аудиторията леко и с огромни дози автохумор, само че сред усмивките той съумява да каже по един доста другарски и натурален метод някои истини, които малко на брой модерни писатели биха признали. Според мен публичният отзив от представянето му в София и Пловдив мина някак сред капките на злободневните вести, сред празнуването на свети Валентин и Трифон Зарезан.
И макар че публиката пристигнала на срещите с Янчар не беше многочислена, тя сигурно си е тръгнала с чувството за цялост и споделеност. Усещане, което се явява най-често след допир с в действителност огромните мозъци на нашето съвремие.
Забраната Володя
Когато си мисля за България, постоянно първоначално си припомням името Володя, преди години написах пиесата " Големият билянтен валс " и си припомням, че един от огромните софийски театри ми изпрати питане дали имам нещо срещу да слагат тази моя пиеса в България. Понеже тогава нямах доста преводи на пиеси в чужбина, аз с наслада се съгласих.
След към месец получих ново писмо, в което пишеше: " Много Ви благодарим, че сте склонен, направихме кастинг, избрали сме изключителни артисти, обаче имаме една огромна молба - да измененията името на основното настоящо лице, в случай че може да не е Володя ".
Този мой воин, намиращ се в една писихиатрична болница, която се назовава " Свободата освобождава ", е един тиранин, който прави словесно принуждение по отношение на другите пациенти, шегувайки се с тях. Всеки нов пациент, постъпващ в тази болница, постоянно първо бива запитан дали знае някакъв готин анекдот. И по този начин върви действието в пиесата, от една страна то е смешно, от друга - гротескно.
Аз отговорих на този софийски спектакъл: " Моля ви, играйте както желаете представлението, само че не променяйте името на основния воин, тъй като няма по какъв начин да си показва, че това е допустимо. В последна сметка представлението не се игра. Първоначално си помислих, че казусът с името Володя идва оттова, че е типично съветско име и театърът от такива съображения не го харесва, тъй като управлението на страната ще го одобри като насмешка със Съюз на съветските социалистически републики. Но нещата се оказаха напълно разнообразни.
Драго Янчар: За контузиите на предишното е най-добре да приказва литературата
Години по-късно в Швейцария се заговорихме с една българска журналистка и тя ме попита: " Вие в последна сметка разбрахте ли каква е повода театърът да упорства за промяна на името? Синът на нашия общоприет секретар на Централен комитет на Българска комунистическа партия Тодор Живков се споделя Владимир, също така по същото време той за малко е бил министър на културата. Публиката може да се усъмни, че този вманиачен персонаж от психиатрията е точно той ".
Разбира се, по-късно Тодор Живков беше свален и към този момент нямаше никакъв проблем с тази пиеса. Тогава представлението се игра в два български театъра - в Бургас и в София и беше признато отлично от публиката и рецензията.
Драматургията като опит
Чел съм доста преди да стартира да написа драматургични текстове, от Шекспир до Бекет. Първата пиеса, която написах, беше инспирирана от мой другар, по това време драматург на един спектакъл. До този миг бях издал няколко сборника с къси разкази и романи. Отговорих му, че не знам по какъв начин се написа драматургия и че от мен драматург не става, само че той беше настойчив: " Знаеш, знаеш по какъв начин се написа, чета твоите книги и си проличава, че те бива в това ".
Тогава написах пиесата " Дисидентът Арнож и неговите хора ". Драма, в която се съчетават комедия, покруса и парадокс. Не съм изобретател на някакви нови литературни форми, само че взех решение да изповядам казуса на обособения субект в обществото. Става дума за един човек, който през XIX век в Словения се съпротивлява против католическите репресии и по политически аргументи се преселва в Америка, както са го правили доста словенци. Там той бива връхлетян от други неволи, финансовите проблеми го притискат. Публиката толкоз добре одобри тази пиеса, че аз трябваше да напиша още един драматургичен текст по-късно.
Изгубеният публичен резонанс на театъра
Не знам по какъв начин е с театъра в България, само че аз бях доста прелестно изненаден, когато чух, че имате над 30 театъра. Боя се обаче, че в Словения театърът малко изгуби от тази мощ и публично въздействие, което имаше преди години. Много огромна част от театрите потеглиха в посока на занемаряване на текста, а тях пък ги напусна публиката. Със сигурност театърът и при нас, и при вас няма да изгуби изцяло въздействието си.
Ученикът на ДжойсС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Да, несъмнено, че театърът може да бъде и развлечение, само че значимото е на първо място да има мощен публичен резонанс. Особено това е особено за страните от Източна Европа, които са живели в тирания. Ако преди 30-40 години в Лондон " Крал Лир " се играеше като пиеса за кървавите крале, то във Варшава да вземем за пример се играеше като пиеса за кървавите диктатори, в Югославия пък се играеше като казуса, който ще възникне при гибелта на Тито.
Веднъж гледах една режисура на " Крал Лир ", в която огромният въпрос беше кой ще вземе елементи от това кралство. Всъщност става дума за доста забавна перцепция, която постоянно отеква. Разбира се, театърът има своята роля в нашите нови общества, проникнати от корупция, обири и нарушители, все проблеми, за които театърът е задължен да приказва, само че напрежението, силата, която преди се получаваше сред феновете в залата и актьорите на сцената, това сякаш отслабна.
Сега към този момент има доста полета, в които може да се изявява театралната рецензия - електронни медии, списания, конгреси, само че оня бездънен разбор, кадърен да изведе едно зрелище на друго ниво, към този момент го няма. За първи път това нещо го усетих през 1993 година, когато бях поканен във Варшава на един диалог на тематика " Литература и народна власт ".
Участие взеха Чеслав Милош, Джордж Стайнър и още известни писатели и критици, и когато отидохме на обяд в някакъв еврейски ресторант, Стайнър показа какъв брой е отчаян от театъра в тази " новоосвободена Европа ". Каза: беше време, когато от Лондон отивахме в Катовице, където поставяше Тадеуш Кантор, и имаше невероятни представления, цялостни напрегнато и сила. А през днешния ден, в който и полски спектакъл да вляза, виждам само Бродуей.
Този извънреден критик беше забелязал въпросния отрицателен развой още при започване на 90-те години. Тогава аз бях към момента оптимистично надъхан и си мислех, че той не е напълно прав, само че бъдещето сподели, че в действителност аз съм влагал прекомерно огромни очаквания.
Литературната ос България - Словения
Свързвам България с думата " януари ". След като прочетох книгата на Йордан Радичков " Свирепо въодушевление ", която на словенски преведе госпожа Ева Шпрагер, бях шокиран от българската зима и от това, което Радичков разказва в тази книга. Тогава разбрах, че януари е най-българският месец.
Елисавета Багряна. Вечната и святата С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Елисавета Багряна за мен беше огромно литературно изобретение. Четох я в доста добър словенски превод. Освен това научих доста за нея от книгата " Багряна и Словения ", която също излезе в Любляна. Не ме впечатли толкоз, че е имала контакти със словенски писатели, че тогава са я приели доста добре в словенския ПЕН клуб, колкото нейните невероятни стихотворения, отдадени на словенските алпийски околности, сутрините, чистия въздух, ароматите.
Като млад четох " Под игото " на Иван Вазов, която доста ми хареса със своя натурализъм и пресъздаването на атмосферата, в която българите са живели по това време. Запознат съм и одобрявам някои от творбите на Георги Господинов. Няма по какъв начин да не загатна едно огромно име, несравнимо с никое друго, това е Христо Ботев. Преди да потегли за България, прелистих неговата стихосбирка, която на словенски излезе доста от дълго време, и попаднах на едно стихотворение, извънредно близо до манталитета на моя народ, назовава се " В механата ".
Млади хора седят в механата, пият вино и всяка последваща чаша им дава нова храброст, ще събарят стени, ще вземат оръжие, ще се бият за свободата си, на другия ден изтрезняват спокойни и кротки, нищо не е останало от огромния протест предходната нощ.
Стихотворението приключва с думата " идиоти " ; впечатляващ е сарказмът, с който един огромен стихотворец написа за своя народ, това ми припомня на различен огромен публицист - нашия Иван Цанкар, който откри още по-лоша дума, с цел да дефинира словенците: " прислужници ". Цанкар написа: " Вие сте прислужници! За прислужници родени, за прислужници отгледани, основани да слугуват! ". Това, несъмнено, е саркастична, смела литература, имам вяра, че Ботев е бил алтруист и родолюбец, само че понякога си коства да посръчкаш малко личния си народ.
Да заживееш с персонажите си
Не съм от вида писатели, които сядат зад машината и стартират да пишат всеки ден по няколко страници и целият им живот минава в едно безпределно писане. Разбирам ги, може и по този метод, даже от време на време се получават положителни романи. Преди време бях публицист, пишех всичко, както се изискваше от мене, само че когато пиша литературно произведение, все едно дали става дума за роман, разказ или пиеса, аз просто стигам до някакво инфектиране с текста, когато го пиша.
Обикновено се усамотявам в планината, може да ви се стори като факсимиле, само че заживявам с хората, за които пиша. Те реагират на написаното от мен. Мога да заживея с нарушител, с държател, с жена, която изневерява на мъжа си. Затова всичките ми творби са ми еднообразно драговолно. Най-често, несъмнено, това е последната книга, която съм написал. Книгите ми са имали изменчив триумф, само че от нито една не се отхвърлям. Понякога се изчервявам от първата си книга, това по-скоро бяха извършения по жанр, само че си споделям: " Какво да направя, и тя е моя рожба с всичките ѝ дефекти ".
И любовта също
Литературата в един миг се трансформира в мой живот и тя обхвана всичко останало, това се случи много рано, още в ученическите ми години. Литературата компенсира всички мои житейски неуспехи и като дете, и като възрастен.
Спортът никак не ми вървеше, с математиката ситуацията беше пагубно, първата ми огромна обич не беше споделена. Когато правехме съчинения по словенска литература, учителката най-често споделяше: " Сега ще прочетем неговото съчинение ", прочиташе на глас пред класа текста ми и внезапно всички други мои проблеми отпадаха.
И любовта същоС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Така се случи, че моите къси разкази неведнъж са ме спасявали в тежки житейски моменти. От друга страна, моите публицистични текстове против властта в студентските вестници постоянно са ми носили доста проблеми. Никога не съм писал лирика през живота си, даже в младите си години, само че пък непрестанно чета лирика - от словенска до англоезична и френска. В моята прозаичност могат да се открият лирически и поетични детайли.
Истината е, че огромната тематика на романите ми е любовта. В преведения на български разказ " И любовта също " (изд. " Матком " ) заглавието е откъс от стих на Байрон, в действителност този разказ е една огромна поема в прозаичност, без значение че е написан в доста реален жанр. Това е творба за борбата за една обич, която е можело да се развие в живота. Човек доста по-лесно приказва за диктатори и политика, в сравнение с за лирическите моменти в творчеството си.
Диктаторите преди и в този момент
Добрият СталинС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Не аз съм се занимавал толкоз с диктаторите, колкото те с мен. Начинът, по който те се отнасяха с мен, ме накара да се замисля какви са в действителност и по какъв начин мога да им давам отговор. Предпочетох да им давам отговор с творчеството си, както с пиесата " Големият брилянтен валс ", по този начин и с някои от разказите ми. Диктаторите ни дебнат от всеки ъгъл, доста са тези, които на драго сърце биха влезнали в тази роля. Вярвам в демокрацията на същински демократичните общества, имам вяра, че рано или късно всеки деспот ще падне.
Неотдавна съветският публицист Виктор Ерофеев даде изявление пред немския " Шпигел ", питаха го дали Путин е подготвен да хвърли атомна бомба в Източна Европа. Ерофеев отговоря: " Бъдете сигурни, че той е изцяло подготвен да стори това, тъй като още от млада възраст е бил предводител на улична тайфа и е израснал с практикуване на принуждение ". Това е животът му, това е негова нужда, която в този момент се е развила и умножила неведнъж.
Все още не съм виждал деспот в развиване, очевидец съм на действията на към този момент приключен деспот в лицето на Тито. За него споделяха, че бил " най-хубавият деспот ", само че какъв брой добър в действителност може да бъде един деспот. Съвременният свят е в рецесия. Диктаторите доста обичат времена на рецесия.
Облакът на злото
Тъкмо се успокои светът след пандемията от ковид и не щеш ли избухна война. Въпросът е дали в историята в миналото въобще е съществувало спокойно време? Когато беше войната в Югославия, един път на Панаира на книгата във Франкфурт организирахме спор за нея и за ролята на писателите.
И аз тогава споделих, че войната с цялата тази ненавист и неприязън, с всичко, което изплува на повърхността, е нещо толкоз ирационално, че от време на време ми се коства, че над света се придвижва някакъв облак на злото, който търси места, където има някакво човешко напрежение и ненавист, с цел да се спусне там и да унищожи всичко. Този облак в оня миг се беше спуснал над Босна, в този момент е над други страни.
Следя днешната политика, разбирам в какво се показва спорът сред Русия и Украйна, все пак не възприемам по какъв начин нещата могат да стигнат толкоз надалеч. Проблемът е, че не виждам някоя персона, която да каже: " Стига с тия нелепости, хайде да седнем и да си поговорим като индивиди по какъв начин можем да разгадаем всичко това ". От двете стани непрестанно слушам къде има струпани повече войски и оръжие, само че не виждам завършек на всичко това. Опитвам се да давам отговор посредством литературата ми на въпроса по какъв начин обособената персона се усеща в един подобен исторически миг и по какъв начин би могла съответно да реагира.
Ясна поляна - центърът на Русия
Беше време, когато си мислех, че литературата може да помогне на хората да трансформират настройките си по някои публични въпроси, само че през днешния ден и по този мотив съм леко песимистичен. Много се тревожа, че и във връзка с войната доста малко можем да помогнем, тъй като в случай че погледнем войната в Югославия, там имаше писатели, които вместо да работят за това тя да спре и да се стигне до помирение, я раздухваха и я подклаждаха.
За най-голямо страдание и във връзка с войната в Украйна не слушам гласове на писатели, нямам поради единствено украински или съветски, които да показват митинг и да приказват независимо за това, което се случва там. Написах едно есе за войната в Украйна и го приключих с акцент върху Толстой и Ясна Поляна, то беше във връзка излизането на моя книга в Украйна - получих книгата тъкмо в деня, в който Путин огласи присъединението на Донецката и Луганската република към Руската федерация.
Поантата на есето беше един мой спомен от Ясна Поляна, където бях поради номинацията си за Толстоевата премия. И седяхме там дружно с създателя, написал съгласно мен най-хубавата биография на Толстой - споделя се Павел Басински. Той беше донесъл отнякъде бутилка водка, купил я от селото Ясна Поляна, евентуално създадена от потомците на тези крепостни селяни, които Толстой постоянно е мечтал да бъдат освободени и да живеят в мир. Басински тогава ми сподели: " Нещото, което би трябвало да схванеш, когато посещаваш за първи път Русия, е че центърът на тази страна не е Москва, а тук - Ясна Поляна ".
Мисля, че посланието на есето ми беше ясно, Толстой е бил огромен пацифист, Ганди е негов възпитаник и по този начин веригата продължава до през днешния ден. Но украинският ми преводач тогава ми сподели, че този текст няма да мине: " Руският хуманизъм от XIX век е мъртъв и Русия би трябвало да преживее цялостен провал, с цел да може да осъзнае това ". И опитът ми с това есе да допринеса по някакъв метод за мира в Украйна не съумя.
Когато разбрах, че се приема отрицателно, пожелах то да не се разгласява, и в последна сметка не беше оповестено - видя бял свят на словенски и на немски език. Така че литературата постоянно е безпомощна и не съумява да помогне за превъзмогването на войната. Около ковида също имам една странна история, преди две години, когато във Франция оповестиха започването на пандемията, в същия ден излезе романът ми " Галиот ". В този разказ се споделя за чумата през XVI век. И на ковида не можах да повлияя литературно, с цел да спре.
Словенската литература - от локалното към световното
Името ми е ДамянС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Има доста надарени словенски прозаици - Вероника Симонити, Сузана Тратник (на български е преведен романът ѝ " Името ми е Дамян ", изд. Black Flamingo), Фери Ланишчек написа доста забавна прозаичност. Имаме и чудесни модерни поети. За страдание, без значение от всичките си достижения, словенската литература се маргинализира.
Тя все по-трудно съумява да зададе значимите публични въпроси на деня, което единствено по себе си не е неприятно, тъй като не е нужно литературата безусловно да бъде злободневна. Бе време, когато литературата ни отговаряше на най-съдбовните въпроси за живота, за историята и за това по какъв начин съответният човек участва в света.
Преди 20-30 години литературата се занимаваше с сякаш местни тематики, от които изникваха доста значими систематизирания. От тогава насам светът генерално се промени не толкоз поради рухването на диктаторските режими, колкото поради развиването на високите технологии, интернет и обществените мрежи. Светът се глобализира и внезапно произведения, да кажем, от Южна Африка се оказаха сходни на творби, написани в Европа. Целият този развой малко ме тормози, аз обичам литературата, която има всички характерности на локалното, която може да те потопи в една характерна атмосфера, която я няма на никое място другаде по света.
Космополит и свободен дух, словенският публицист Драго Янчар имаше своята първа среща с българската аудитория в средата на февруари. Празникът на словенската просвета беше формалният мотив за неговата аудиенция. Истината е, че след толкоз доста преводи на български, всички с неспокойствие чакахме неговата поява.
Смятам да избегна дългата биографична информация, изреждането на литературните му награди и самопризнания, за мен по-ценно от всичко беше живият контакт с публиката. Янчар поддържа връзка с аудиторията леко и с огромни дози автохумор, само че сред усмивките той съумява да каже по един доста другарски и натурален метод някои истини, които малко на брой модерни писатели биха признали. Според мен публичният отзив от представянето му в София и Пловдив мина някак сред капките на злободневните вести, сред празнуването на свети Валентин и Трифон Зарезан.
И макар че публиката пристигнала на срещите с Янчар не беше многочислена, тя сигурно си е тръгнала с чувството за цялост и споделеност. Усещане, което се явява най-често след допир с в действителност огромните мозъци на нашето съвремие.
Забраната Володя
Когато си мисля за България, постоянно първоначално си припомням името Володя, преди години написах пиесата " Големият билянтен валс " и си припомням, че един от огромните софийски театри ми изпрати питане дали имам нещо срещу да слагат тази моя пиеса в България. Понеже тогава нямах доста преводи на пиеси в чужбина, аз с наслада се съгласих.
След към месец получих ново писмо, в което пишеше: " Много Ви благодарим, че сте склонен, направихме кастинг, избрали сме изключителни артисти, обаче имаме една огромна молба - да измененията името на основното настоящо лице, в случай че може да не е Володя ".
Този мой воин, намиращ се в една писихиатрична болница, която се назовава " Свободата освобождава ", е един тиранин, който прави словесно принуждение по отношение на другите пациенти, шегувайки се с тях. Всеки нов пациент, постъпващ в тази болница, постоянно първо бива запитан дали знае някакъв готин анекдот. И по този начин върви действието в пиесата, от една страна то е смешно, от друга - гротескно.
Аз отговорих на този софийски спектакъл: " Моля ви, играйте както желаете представлението, само че не променяйте името на основния воин, тъй като няма по какъв начин да си показва, че това е допустимо. В последна сметка представлението не се игра. Първоначално си помислих, че казусът с името Володя идва оттова, че е типично съветско име и театърът от такива съображения не го харесва, тъй като управлението на страната ще го одобри като насмешка със Съюз на съветските социалистически републики. Но нещата се оказаха напълно разнообразни.
Драго Янчар: За контузиите на предишното е най-добре да приказва литературата Години по-късно в Швейцария се заговорихме с една българска журналистка и тя ме попита: " Вие в последна сметка разбрахте ли каква е повода театърът да упорства за промяна на името? Синът на нашия общоприет секретар на Централен комитет на Българска комунистическа партия Тодор Живков се споделя Владимир, също така по същото време той за малко е бил министър на културата. Публиката може да се усъмни, че този вманиачен персонаж от психиатрията е точно той ".
Разбира се, по-късно Тодор Живков беше свален и към този момент нямаше никакъв проблем с тази пиеса. Тогава представлението се игра в два български театъра - в Бургас и в София и беше признато отлично от публиката и рецензията.
Драматургията като опит
Чел съм доста преди да стартира да написа драматургични текстове, от Шекспир до Бекет. Първата пиеса, която написах, беше инспирирана от мой другар, по това време драматург на един спектакъл. До този миг бях издал няколко сборника с къси разкази и романи. Отговорих му, че не знам по какъв начин се написа драматургия и че от мен драматург не става, само че той беше настойчив: " Знаеш, знаеш по какъв начин се написа, чета твоите книги и си проличава, че те бива в това ".
Тогава написах пиесата " Дисидентът Арнож и неговите хора ". Драма, в която се съчетават комедия, покруса и парадокс. Не съм изобретател на някакви нови литературни форми, само че взех решение да изповядам казуса на обособения субект в обществото. Става дума за един човек, който през XIX век в Словения се съпротивлява против католическите репресии и по политически аргументи се преселва в Америка, както са го правили доста словенци. Там той бива връхлетян от други неволи, финансовите проблеми го притискат. Публиката толкоз добре одобри тази пиеса, че аз трябваше да напиша още един драматургичен текст по-късно.
Изгубеният публичен резонанс на театъра
Не знам по какъв начин е с театъра в България, само че аз бях доста прелестно изненаден, когато чух, че имате над 30 театъра. Боя се обаче, че в Словения театърът малко изгуби от тази мощ и публично въздействие, което имаше преди години. Много огромна част от театрите потеглиха в посока на занемаряване на текста, а тях пък ги напусна публиката. Със сигурност театърът и при нас, и при вас няма да изгуби изцяло въздействието си.
Да, несъмнено, че театърът може да бъде и развлечение, само че значимото е на първо място да има мощен публичен резонанс. Особено това е особено за страните от Източна Европа, които са живели в тирания. Ако преди 30-40 години в Лондон " Крал Лир " се играеше като пиеса за кървавите крале, то във Варшава да вземем за пример се играеше като пиеса за кървавите диктатори, в Югославия пък се играеше като казуса, който ще възникне при гибелта на Тито.
Веднъж гледах една режисура на " Крал Лир ", в която огромният въпрос беше кой ще вземе елементи от това кралство. Всъщност става дума за доста забавна перцепция, която постоянно отеква. Разбира се, театърът има своята роля в нашите нови общества, проникнати от корупция, обири и нарушители, все проблеми, за които театърът е задължен да приказва, само че напрежението, силата, която преди се получаваше сред феновете в залата и актьорите на сцената, това сякаш отслабна.
Сега към този момент има доста полета, в които може да се изявява театралната рецензия - електронни медии, списания, конгреси, само че оня бездънен разбор, кадърен да изведе едно зрелище на друго ниво, към този момент го няма. За първи път това нещо го усетих през 1993 година, когато бях поканен във Варшава на един диалог на тематика " Литература и народна власт ".
Участие взеха Чеслав Милош, Джордж Стайнър и още известни писатели и критици, и когато отидохме на обяд в някакъв еврейски ресторант, Стайнър показа какъв брой е отчаян от театъра в тази " новоосвободена Европа ". Каза: беше време, когато от Лондон отивахме в Катовице, където поставяше Тадеуш Кантор, и имаше невероятни представления, цялостни напрегнато и сила. А през днешния ден, в който и полски спектакъл да вляза, виждам само Бродуей.
Този извънреден критик беше забелязал въпросния отрицателен развой още при започване на 90-те години. Тогава аз бях към момента оптимистично надъхан и си мислех, че той не е напълно прав, само че бъдещето сподели, че в действителност аз съм влагал прекомерно огромни очаквания.
Литературната ос България - Словения
Свързвам България с думата " януари ". След като прочетох книгата на Йордан Радичков " Свирепо въодушевление ", която на словенски преведе госпожа Ева Шпрагер, бях шокиран от българската зима и от това, което Радичков разказва в тази книга. Тогава разбрах, че януари е най-българският месец.
Елисавета Багряна за мен беше огромно литературно изобретение. Четох я в доста добър словенски превод. Освен това научих доста за нея от книгата " Багряна и Словения ", която също излезе в Любляна. Не ме впечатли толкоз, че е имала контакти със словенски писатели, че тогава са я приели доста добре в словенския ПЕН клуб, колкото нейните невероятни стихотворения, отдадени на словенските алпийски околности, сутрините, чистия въздух, ароматите.
Като млад четох " Под игото " на Иван Вазов, която доста ми хареса със своя натурализъм и пресъздаването на атмосферата, в която българите са живели по това време. Запознат съм и одобрявам някои от творбите на Георги Господинов. Няма по какъв начин да не загатна едно огромно име, несравнимо с никое друго, това е Христо Ботев. Преди да потегли за България, прелистих неговата стихосбирка, която на словенски излезе доста от дълго време, и попаднах на едно стихотворение, извънредно близо до манталитета на моя народ, назовава се " В механата ".
Млади хора седят в механата, пият вино и всяка последваща чаша им дава нова храброст, ще събарят стени, ще вземат оръжие, ще се бият за свободата си, на другия ден изтрезняват спокойни и кротки, нищо не е останало от огромния протест предходната нощ.
Стихотворението приключва с думата " идиоти " ; впечатляващ е сарказмът, с който един огромен стихотворец написа за своя народ, това ми припомня на различен огромен публицист - нашия Иван Цанкар, който откри още по-лоша дума, с цел да дефинира словенците: " прислужници ". Цанкар написа: " Вие сте прислужници! За прислужници родени, за прислужници отгледани, основани да слугуват! ". Това, несъмнено, е саркастична, смела литература, имам вяра, че Ботев е бил алтруист и родолюбец, само че понякога си коства да посръчкаш малко личния си народ.
Да заживееш с персонажите си
Не съм от вида писатели, които сядат зад машината и стартират да пишат всеки ден по няколко страници и целият им живот минава в едно безпределно писане. Разбирам ги, може и по този метод, даже от време на време се получават положителни романи. Преди време бях публицист, пишех всичко, както се изискваше от мене, само че когато пиша литературно произведение, все едно дали става дума за роман, разказ или пиеса, аз просто стигам до някакво инфектиране с текста, когато го пиша.
Обикновено се усамотявам в планината, може да ви се стори като факсимиле, само че заживявам с хората, за които пиша. Те реагират на написаното от мен. Мога да заживея с нарушител, с държател, с жена, която изневерява на мъжа си. Затова всичките ми творби са ми еднообразно драговолно. Най-често, несъмнено, това е последната книга, която съм написал. Книгите ми са имали изменчив триумф, само че от нито една не се отхвърлям. Понякога се изчервявам от първата си книга, това по-скоро бяха извършения по жанр, само че си споделям: " Какво да направя, и тя е моя рожба с всичките ѝ дефекти ".
И любовта също
Литературата в един миг се трансформира в мой живот и тя обхвана всичко останало, това се случи много рано, още в ученическите ми години. Литературата компенсира всички мои житейски неуспехи и като дете, и като възрастен.
Спортът никак не ми вървеше, с математиката ситуацията беше пагубно, първата ми огромна обич не беше споделена. Когато правехме съчинения по словенска литература, учителката най-често споделяше: " Сега ще прочетем неговото съчинение ", прочиташе на глас пред класа текста ми и внезапно всички други мои проблеми отпадаха.
Така се случи, че моите къси разкази неведнъж са ме спасявали в тежки житейски моменти. От друга страна, моите публицистични текстове против властта в студентските вестници постоянно са ми носили доста проблеми. Никога не съм писал лирика през живота си, даже в младите си години, само че пък непрестанно чета лирика - от словенска до англоезична и френска. В моята прозаичност могат да се открият лирически и поетични детайли.
Истината е, че огромната тематика на романите ми е любовта. В преведения на български разказ " И любовта също " (изд. " Матком " ) заглавието е откъс от стих на Байрон, в действителност този разказ е една огромна поема в прозаичност, без значение че е написан в доста реален жанр. Това е творба за борбата за една обич, която е можело да се развие в живота. Човек доста по-лесно приказва за диктатори и политика, в сравнение с за лирическите моменти в творчеството си.
Диктаторите преди и в този момент
Не аз съм се занимавал толкоз с диктаторите, колкото те с мен. Начинът, по който те се отнасяха с мен, ме накара да се замисля какви са в действителност и по какъв начин мога да им давам отговор. Предпочетох да им давам отговор с творчеството си, както с пиесата " Големият брилянтен валс ", по този начин и с някои от разказите ми. Диктаторите ни дебнат от всеки ъгъл, доста са тези, които на драго сърце биха влезнали в тази роля. Вярвам в демокрацията на същински демократичните общества, имам вяра, че рано или късно всеки деспот ще падне.
Неотдавна съветският публицист Виктор Ерофеев даде изявление пред немския " Шпигел ", питаха го дали Путин е подготвен да хвърли атомна бомба в Източна Европа. Ерофеев отговоря: " Бъдете сигурни, че той е изцяло подготвен да стори това, тъй като още от млада възраст е бил предводител на улична тайфа и е израснал с практикуване на принуждение ". Това е животът му, това е негова нужда, която в този момент се е развила и умножила неведнъж.
Все още не съм виждал деспот в развиване, очевидец съм на действията на към този момент приключен деспот в лицето на Тито. За него споделяха, че бил " най-хубавият деспот ", само че какъв брой добър в действителност може да бъде един деспот. Съвременният свят е в рецесия. Диктаторите доста обичат времена на рецесия.
Облакът на злото
Тъкмо се успокои светът след пандемията от ковид и не щеш ли избухна война. Въпросът е дали в историята в миналото въобще е съществувало спокойно време? Когато беше войната в Югославия, един път на Панаира на книгата във Франкфурт организирахме спор за нея и за ролята на писателите.
И аз тогава споделих, че войната с цялата тази ненавист и неприязън, с всичко, което изплува на повърхността, е нещо толкоз ирационално, че от време на време ми се коства, че над света се придвижва някакъв облак на злото, който търси места, където има някакво човешко напрежение и ненавист, с цел да се спусне там и да унищожи всичко. Този облак в оня миг се беше спуснал над Босна, в този момент е над други страни.
Следя днешната политика, разбирам в какво се показва спорът сред Русия и Украйна, все пак не възприемам по какъв начин нещата могат да стигнат толкоз надалеч. Проблемът е, че не виждам някоя персона, която да каже: " Стига с тия нелепости, хайде да седнем и да си поговорим като индивиди по какъв начин можем да разгадаем всичко това ". От двете стани непрестанно слушам къде има струпани повече войски и оръжие, само че не виждам завършек на всичко това. Опитвам се да давам отговор посредством литературата ми на въпроса по какъв начин обособената персона се усеща в един подобен исторически миг и по какъв начин би могла съответно да реагира.
Ясна поляна - центърът на Русия
Беше време, когато си мислех, че литературата може да помогне на хората да трансформират настройките си по някои публични въпроси, само че през днешния ден и по този мотив съм леко песимистичен. Много се тревожа, че и във връзка с войната доста малко можем да помогнем, тъй като в случай че погледнем войната в Югославия, там имаше писатели, които вместо да работят за това тя да спре и да се стигне до помирение, я раздухваха и я подклаждаха.
За най-голямо страдание и във връзка с войната в Украйна не слушам гласове на писатели, нямам поради единствено украински или съветски, които да показват митинг и да приказват независимо за това, което се случва там. Написах едно есе за войната в Украйна и го приключих с акцент върху Толстой и Ясна Поляна, то беше във връзка излизането на моя книга в Украйна - получих книгата тъкмо в деня, в който Путин огласи присъединението на Донецката и Луганската република към Руската федерация.
Поантата на есето беше един мой спомен от Ясна Поляна, където бях поради номинацията си за Толстоевата премия. И седяхме там дружно с създателя, написал съгласно мен най-хубавата биография на Толстой - споделя се Павел Басински. Той беше донесъл отнякъде бутилка водка, купил я от селото Ясна Поляна, евентуално създадена от потомците на тези крепостни селяни, които Толстой постоянно е мечтал да бъдат освободени и да живеят в мир. Басински тогава ми сподели: " Нещото, което би трябвало да схванеш, когато посещаваш за първи път Русия, е че центърът на тази страна не е Москва, а тук - Ясна Поляна ".
Мисля, че посланието на есето ми беше ясно, Толстой е бил огромен пацифист, Ганди е негов възпитаник и по този начин веригата продължава до през днешния ден. Но украинският ми преводач тогава ми сподели, че този текст няма да мине: " Руският хуманизъм от XIX век е мъртъв и Русия би трябвало да преживее цялостен провал, с цел да може да осъзнае това ". И опитът ми с това есе да допринеса по някакъв метод за мира в Украйна не съумя.
Когато разбрах, че се приема отрицателно, пожелах то да не се разгласява, и в последна сметка не беше оповестено - видя бял свят на словенски и на немски език. Така че литературата постоянно е безпомощна и не съумява да помогне за превъзмогването на войната. Около ковида също имам една странна история, преди две години, когато във Франция оповестиха започването на пандемията, в същия ден излезе романът ми " Галиот ". В този разказ се споделя за чумата през XVI век. И на ковида не можах да повлияя литературно, с цел да спре.
Словенската литература - от локалното към световното
Има доста надарени словенски прозаици - Вероника Симонити, Сузана Тратник (на български е преведен романът ѝ " Името ми е Дамян ", изд. Black Flamingo), Фери Ланишчек написа доста забавна прозаичност. Имаме и чудесни модерни поети. За страдание, без значение от всичките си достижения, словенската литература се маргинализира.
Тя все по-трудно съумява да зададе значимите публични въпроси на деня, което единствено по себе си не е неприятно, тъй като не е нужно литературата безусловно да бъде злободневна. Бе време, когато литературата ни отговаряше на най-съдбовните въпроси за живота, за историята и за това по какъв начин съответният човек участва в света.
Преди 20-30 години литературата се занимаваше с сякаш местни тематики, от които изникваха доста значими систематизирания. От тогава насам светът генерално се промени не толкоз поради рухването на диктаторските режими, колкото поради развиването на високите технологии, интернет и обществените мрежи. Светът се глобализира и внезапно произведения, да кажем, от Южна Африка се оказаха сходни на творби, написани в Европа. Целият този развой малко ме тормози, аз обичам литературата, която има всички характерности на локалното, която може да те потопи в една характерна атмосфера, която я няма на никое място другаде по света.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ