По буквите: Мешчанинова, Толстой, Алексиева
Текстът е препубликуван от.
В емблематичната си колонка, стартирана още през 2008 година във вестник " Култура ", Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво тъкмо тези книги ни трансформират. Вярваме, че е значимо тази графа да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.
" Разкази " от Наталия Мешчанинова
Превод от съветски Нева Мичева, София: ИК " Жанет 45 ", 2021
Да стартира напряко - в случай че имате навика да извръщате очи, с цел да не гледате на какво е кадърен индивидът, знайте, че в тази книга има чудовищни неща. Знайте още, че на въпроса ви " Това истина ли е, или авторката знае кои копчета у читателя да натисне? " е отговорено авансово: да, истина е, случило ми се е на мен, споделя за книгата Мешчанинова. Ако търсите предпазен механизъм, кажете си - но това не е тук, това е в Русия, и то в дребен град, в Краснодар, и то не в този момент, ами през 90-те. Да предупредя обаче, че не работи. А и вие знаете, че такива неща съществуват, нали?
Разкази. Наталия МешчаниноваС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Най-страшното обаче не е това, което се случва в престъпната хроника на Краснодар. А това, че героите го прекрачват, с цел да отидат да си налеят вода. Или да си влязат у дома. Учителите, които избират да не чуват звуците откъм залостената врата на склада. Майката, която продължава да живее в илюзиите си, че прави каквото би трябвало, зад разпраната с нож дунапренена вата на входната си врата.
Тоталната липса на инстинкт за отбрана - даже когато през цялото време знаеш какво прави " чичо Саша " с щерка ти. Или не - най-чудовищното е любовта, с която е разказано всичко това. Детето, което пази майка си да не се разтревожи, тъй като може да получи инфаркт, нещо да ѝ стане. Паралелният спомен по какъв начин двете вървят из полето и пишат стихотворения. Невъзможността да намразиш извърнатите очи - само че и по какъвто и да било метод да погледнеш в тях.
Като литература ли да четем в този момент всичко това, или като действителност? Мешчанинова е много иронична към границите сред двете. В една от дребното комични подиуми в книгата тя разказва по какъв начин почнала да си води дневник - действителността par excellence, нали? Само че дневникът ѝ трябвало да бъде като на Лора Палмър. Втори дневник, почтен - само че и в него се прокрадва " литературката ". " Глей бе, отново се напънах да стои хубавко! - споделих си мислено. Няма откопчване от тая литературност, ей! К`во ся, по-простичко не може ли? Ами очевидно не може, деба. Но най-малко е истина. "
Това, което тотално липсва, е публичният декор - виждаме на места на втори проект други извърнати очи, бебето в болничното заведение, от чиято кражба никой не се интересува, тъй като по този начин и е щяло да си изгние в пелените, и толкова. Мешчанинова изрично отхвърля да го разказва, да маркира по какъвто и да било метод политическа обстановка, исторически връзки, не знаем кой е на власт, не може да ни се обърне езикът да приказваме за преход, за постсъветски човек, не ровим изобщо в поколенията обратно, нито пък в претекстовете за чудовищните дейности. Усещаме, че сме във време " секънд хенд ", само че неспособност това да се случи другаде няма. Нито пък да бъде прекрачено.
Мешчанинова прочее има по-дълъг път като режисьор и сценарист - нейният " Комбинат Надежда " от 2014 година е качен в YouTube и може да се гледа.
" За писането " от Лев Николаевич Толстой
Преводач и съставител Петрана Пасева, София: изд. " Лист ", 2021
Лев Толстой за писането - кореспонденцияС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Ако желаете да потърсите в този том някакви писателски хватки, зарежете; в случай че доста ви е додеяло от писателските ежби и подмолности, наслаждавайте се на воля по какъв начин Толстой изяснява, че Тургенев би трябвало да бъде бит; в случай че ви е омръзнало от рецензии, дето сякаш са рецензии, а са просто реклама, прочетете по какъв начин в едно-две фрази се споделя за какво нещо не става. Ако познавате издъно Толстой, то напишете по какъв начин тъкмо тези извадки от неговите 31 тома писма хвърлят светлина върху останалите 59 тома от събраните му съчинения.
Аз се стопирах и се стъписах пред следния откъс: " Ужасно е, в случай че го знаеш и все пак не правиш нищо, с изключение на да се ужасяваш на вятъра "
Ужасът, за който приказва Толстой в тази ситуация, е този от оглупяването на вярата, " извлечена от книгите ", оглупяване, съгласно което всичко може, стига единствено да се съблюдават законите пред държавното управление и страната. Не ми трябваше сред Мешчанинова и Толстой да чета Светлана Алексиевич и нейните респонденти, разкази за чудовищни зверства, осъществени при цялостно съблюдаване на законите пред държавното управление и руската страна. Връщам се обратно към писмото на Толстой, в което той разказва потреса си от една обществена екзекуция, и към опитите му да насърчи приятеля си да популяризира оптимално публикацията си против смъртното наказване, и си мисля - напълно анахронично, несъмнено - за нашия актуален табиет " да се ужасяваме на вятъра ". Ето по какъв начин продължава цитатът:
" само че работата е там, че никой от нас не трябва и не може да бъде безразличен, в случай че е стигнал до заключението, че не живее за себе си и за личното си наслаждение, а с цел да извършва Божията воля, вложена в сърцето му. Ако човек не вижда страшната дивотия, в която живее народът, той и не страда от това, само че в случай че вижда и страда, това страдалчество неизбежно го тласка към деяние, а действието облекчава страданието. "
Впрочем да, има и препоръки към един млад публицист. Първо, второ, трето, четвърто. Нищо от това не е съвет по какъв начин да се омае читателят - в противен случай, четвъртият съвет е тъкмо против " желанието да отговориш на усетите и условията на по-голямата част от публиката ". Защото " полезността на всяко словесно произведение е в това, че то открива на хората нещо ново, незнайно за тях, и то най-често е противоположно на това, което необятната аудитория до този миг е смятала за несъмнено ".
Значи да сме истински? Не, вторият съвет е против " желанието да бъдеш необикновен, автентичен, да удивиш и да поразиш читателя ". А какво тогава? Искреност, споделя Толстой. И блян да бъдеш потребен, да отделяш положителното от злото. Иначе си се ужасявал на вятъра.
" Прекъсването на самсара " от Елена Алексиева
София: ИК " Жанет 45 ", 2021
Прекъсването на СамсараС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Преди двайсетина години понякога имаше полемики за значими новоизлезли книги. Не тъкмо университетски полемики, само че и не обърнати към необятната аудитория. " Прекъсването на самсара " внезапно припомня за потребността да се приказва, да се съпоставят прочити. Компетентността, коства ми се, тук е нужна не за проява на осведоменост, нито за патерица на естествения развой на четене. Тя е нужна, с цел да се възпре бързината на прочита - и отмятането на смисъла като " открит ".
Също толкоз необходим обаче ми се коства доброволният наивитет на читателя, който не се свени да търси смисъла на един или различен детайл от построяването на смисъла.
От сюжетите на разказите - гробното място като благ подарък за рождения ден от семейството; зазиданият прозорец в стаята, където преподавател непредпазливо преподава солфеж, а това другото в музиката остава несподелимо; оздравяването на една жена след дългите страхове, че животът на обичания ѝ ще продължи без нея, и в последна сметка тя продължава, въпреки той да не може - през тяхната изработка, финия отвод от окръгленост, от позволение на началния спор, до дискретните притоци на сюжетната линия, които леко и ненатрапчиво те усъмняват във верността на първия ти прочит.
Тук е необходим и четец, който ще потисне желанието си да извади поразилото го изречение, неочакваното умозаключение, което вижда като използвано към личния му живот, или прелестната приглушена поетичност на фразата. Ще го потисне, само че няма да го не помни, а ще търси мястото му в общото значение на сборника.
В изявлението си за " Артефир " Елена Алексиева приказва за задръжките ни да изговорим базисното, това, което ни дефинира като човешки същества. За страха от наименуване на неща като " благополучие " - и за виновността, която вдъхва биологичното ни увлечение към него. За нуждата да си извиним личния блян да бъдем щастливи - прочетете разказите още веднъж, един по един и обърнете внимание на това, което героите прекрачват, с цел да минат нататък.
На мизантропската топлина, с която Елена Алексиева им разрешава това. И на изречението, с което е избрала да приключи сборника, поемайки целия риск да бъде прочетена простодушно.
В емблематичната си колонка, стартирана още през 2008 година във вестник " Култура ", Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво тъкмо тези книги ни трансформират. Вярваме, че е значимо тази графа да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.
" Разкази " от Наталия Мешчанинова
Превод от съветски Нева Мичева, София: ИК " Жанет 45 ", 2021
Да стартира напряко - в случай че имате навика да извръщате очи, с цел да не гледате на какво е кадърен индивидът, знайте, че в тази книга има чудовищни неща. Знайте още, че на въпроса ви " Това истина ли е, или авторката знае кои копчета у читателя да натисне? " е отговорено авансово: да, истина е, случило ми се е на мен, споделя за книгата Мешчанинова. Ако търсите предпазен механизъм, кажете си - но това не е тук, това е в Русия, и то в дребен град, в Краснодар, и то не в този момент, ами през 90-те. Да предупредя обаче, че не работи. А и вие знаете, че такива неща съществуват, нали?
Най-страшното обаче не е това, което се случва в престъпната хроника на Краснодар. А това, че героите го прекрачват, с цел да отидат да си налеят вода. Или да си влязат у дома. Учителите, които избират да не чуват звуците откъм залостената врата на склада. Майката, която продължава да живее в илюзиите си, че прави каквото би трябвало, зад разпраната с нож дунапренена вата на входната си врата.
Тоталната липса на инстинкт за отбрана - даже когато през цялото време знаеш какво прави " чичо Саша " с щерка ти. Или не - най-чудовищното е любовта, с която е разказано всичко това. Детето, което пази майка си да не се разтревожи, тъй като може да получи инфаркт, нещо да ѝ стане. Паралелният спомен по какъв начин двете вървят из полето и пишат стихотворения. Невъзможността да намразиш извърнатите очи - само че и по какъвто и да било метод да погледнеш в тях.
Като литература ли да четем в този момент всичко това, или като действителност? Мешчанинова е много иронична към границите сред двете. В една от дребното комични подиуми в книгата тя разказва по какъв начин почнала да си води дневник - действителността par excellence, нали? Само че дневникът ѝ трябвало да бъде като на Лора Палмър. Втори дневник, почтен - само че и в него се прокрадва " литературката ". " Глей бе, отново се напънах да стои хубавко! - споделих си мислено. Няма откопчване от тая литературност, ей! К`во ся, по-простичко не може ли? Ами очевидно не може, деба. Но най-малко е истина. "
Това, което тотално липсва, е публичният декор - виждаме на места на втори проект други извърнати очи, бебето в болничното заведение, от чиято кражба никой не се интересува, тъй като по този начин и е щяло да си изгние в пелените, и толкова. Мешчанинова изрично отхвърля да го разказва, да маркира по какъвто и да било метод политическа обстановка, исторически връзки, не знаем кой е на власт, не може да ни се обърне езикът да приказваме за преход, за постсъветски човек, не ровим изобщо в поколенията обратно, нито пък в претекстовете за чудовищните дейности. Усещаме, че сме във време " секънд хенд ", само че неспособност това да се случи другаде няма. Нито пък да бъде прекрачено.
Мешчанинова прочее има по-дълъг път като режисьор и сценарист - нейният " Комбинат Надежда " от 2014 година е качен в YouTube и може да се гледа.
" За писането " от Лев Николаевич Толстой
Преводач и съставител Петрана Пасева, София: изд. " Лист ", 2021
Ако желаете да потърсите в този том някакви писателски хватки, зарежете; в случай че доста ви е додеяло от писателските ежби и подмолности, наслаждавайте се на воля по какъв начин Толстой изяснява, че Тургенев би трябвало да бъде бит; в случай че ви е омръзнало от рецензии, дето сякаш са рецензии, а са просто реклама, прочетете по какъв начин в едно-две фрази се споделя за какво нещо не става. Ако познавате издъно Толстой, то напишете по какъв начин тъкмо тези извадки от неговите 31 тома писма хвърлят светлина върху останалите 59 тома от събраните му съчинения.
Аз се стопирах и се стъписах пред следния откъс: " Ужасно е, в случай че го знаеш и все пак не правиш нищо, с изключение на да се ужасяваш на вятъра "
Ужасът, за който приказва Толстой в тази ситуация, е този от оглупяването на вярата, " извлечена от книгите ", оглупяване, съгласно което всичко може, стига единствено да се съблюдават законите пред държавното управление и страната. Не ми трябваше сред Мешчанинова и Толстой да чета Светлана Алексиевич и нейните респонденти, разкази за чудовищни зверства, осъществени при цялостно съблюдаване на законите пред държавното управление и руската страна. Връщам се обратно към писмото на Толстой, в което той разказва потреса си от една обществена екзекуция, и към опитите му да насърчи приятеля си да популяризира оптимално публикацията си против смъртното наказване, и си мисля - напълно анахронично, несъмнено - за нашия актуален табиет " да се ужасяваме на вятъра ". Ето по какъв начин продължава цитатът:
" само че работата е там, че никой от нас не трябва и не може да бъде безразличен, в случай че е стигнал до заключението, че не живее за себе си и за личното си наслаждение, а с цел да извършва Божията воля, вложена в сърцето му. Ако човек не вижда страшната дивотия, в която живее народът, той и не страда от това, само че в случай че вижда и страда, това страдалчество неизбежно го тласка към деяние, а действието облекчава страданието. "
Впрочем да, има и препоръки към един млад публицист. Първо, второ, трето, четвърто. Нищо от това не е съвет по какъв начин да се омае читателят - в противен случай, четвъртият съвет е тъкмо против " желанието да отговориш на усетите и условията на по-голямата част от публиката ". Защото " полезността на всяко словесно произведение е в това, че то открива на хората нещо ново, незнайно за тях, и то най-често е противоположно на това, което необятната аудитория до този миг е смятала за несъмнено ".
Значи да сме истински? Не, вторият съвет е против " желанието да бъдеш необикновен, автентичен, да удивиш и да поразиш читателя ". А какво тогава? Искреност, споделя Толстой. И блян да бъдеш потребен, да отделяш положителното от злото. Иначе си се ужасявал на вятъра.
" Прекъсването на самсара " от Елена Алексиева
София: ИК " Жанет 45 ", 2021
Преди двайсетина години понякога имаше полемики за значими новоизлезли книги. Не тъкмо университетски полемики, само че и не обърнати към необятната аудитория. " Прекъсването на самсара " внезапно припомня за потребността да се приказва, да се съпоставят прочити. Компетентността, коства ми се, тук е нужна не за проява на осведоменост, нито за патерица на естествения развой на четене. Тя е нужна, с цел да се възпре бързината на прочита - и отмятането на смисъла като " открит ".
Също толкоз необходим обаче ми се коства доброволният наивитет на читателя, който не се свени да търси смисъла на един или различен детайл от построяването на смисъла.
От сюжетите на разказите - гробното място като благ подарък за рождения ден от семейството; зазиданият прозорец в стаята, където преподавател непредпазливо преподава солфеж, а това другото в музиката остава несподелимо; оздравяването на една жена след дългите страхове, че животът на обичания ѝ ще продължи без нея, и в последна сметка тя продължава, въпреки той да не може - през тяхната изработка, финия отвод от окръгленост, от позволение на началния спор, до дискретните притоци на сюжетната линия, които леко и ненатрапчиво те усъмняват във верността на първия ти прочит.
Тук е необходим и четец, който ще потисне желанието си да извади поразилото го изречение, неочакваното умозаключение, което вижда като използвано към личния му живот, или прелестната приглушена поетичност на фразата. Ще го потисне, само че няма да го не помни, а ще търси мястото му в общото значение на сборника.
В изявлението си за " Артефир " Елена Алексиева приказва за задръжките ни да изговорим базисното, това, което ни дефинира като човешки същества. За страха от наименуване на неща като " благополучие " - и за виновността, която вдъхва биологичното ни увлечение към него. За нуждата да си извиним личния блян да бъдем щастливи - прочетете разказите още веднъж, един по един и обърнете внимание на това, което героите прекрачват, с цел да минат нататък.
На мизантропската топлина, с която Елена Алексиева им разрешава това. И на изречението, с което е избрала да приключи сборника, поемайки целия риск да бъде прочетена простодушно.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ