По буквите: Тодоров, Бояджиев, Миндова
Текстът е препубликуван от Трите четива, които предлага Зорница Христова, този път са разнородови и разножанрови - разказ, стихосбирка и философско проучване.
" Смяна на оптиката " от Людмил Тодоров
София: изд. " Ентусиаст ", 2023
Къщата е обърната с тил към улицата; извън наподобява грозна и неугледна. Бащата е извърнат с тил към света; отдръпнал се е на село, не се връща в града, не приема предложения, не желае да поддържа връзка със сина си, с жена си и щерка си - да, само че в никакъв случай не се знае.
Вратата на кабинета му от време на време се заключва. Възможно е бащата да го няма в къщата - без пояснения. Рисунките му не дават ключ - бащата е бил илюстратор на детски книги, само че счита себе си за " единствено медиатор ". Приятелствата му не дават ключ - с тогавашния си другар няма нищо общо, а в този момент поддържа връзка единствено с неприятния за останалите комшия.
Смяна на оптикатаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Ние сме " дъщерята ". Тоест ние, читателите.
Дъщерята, която се пробва да разбере себе си, до момента в който се пробва да разбере татко си; майката не е загадка; майката е толкоз поредна в дейностите си, че в случай че по случайност не познавах прототипа, бих рекла, че е единствено скицирана, а не рисувана от натура.
Във всеки случай дъщерята не се затруднява да поддържа връзка с нея; затруднява се да поддържа връзка със себе си, затруднява се да разбере привидната ирационалност на дейностите си - за какво от време на време заобикаля приятеля си, от време на време е внезапна, след това подготвена да се умилква, само че единствено колкото е нужно, за какво подозира приятелката си в нещо, само че не приказва с нея, за какво е трансформирала библиотеката, в която работи, в пушалня и на процедура никой не я употребява по предопределение. Дъщерята е наясно със себе си и не се харесва изключително, само че не се и съди.
По-скоро се пробва да се самоанализира; не със систематичните средства на лечението, а с ежедневния монолог, който разкрива претекстовете и механизмите един по един, случайно, сред две неща за извършване, до момента в който белиш картофи да вземем за пример. Или в отрязъците от другарство с другите.
Една дума от бащата, която пада на място.
Какво прави твоят немец?
Приятелят ѝ не е немец, просто е прекомерно смирен в отмятането на задания. Дори когато дъщерята го кара да прекопае двора в калта.
Ето този вътрешен монолог, в който частите саморазбиране са туктам и вплетени неотлъчно в тъканта на всички останали мисли, е силата на книгата. Той звучи извънредно достоверно, надалеч от конвенциите на ХIХ век, съгласно които героят се впуска във метафизичен екскурси или инцидентни саморефлексии; надалеч е и от потока на съзнанието, тъй като нищо във формата на изрече не е видимо единствено по себе си.
Няма и официална рамка на сюжета - дъщерята отива в къщата, връща се, отива отново и отново. Общуването с околните се случва в една или друга степен или не се случва. Няма фиктивен " аранжимент " в смисъл на осезаеми литературни похвати, които да припомнят на читателя, че чете книга, а не стои с връзка ключове пред затворения кабинет на татко си. По-скоро чувството е за ясна мелодия, която минава от част в част с няколко изменени тона, които ненадейно трансформират целия ѝ смисъл. Препоръчвам.
" Зимата през Средновековието " от Цочо Бояджиев
София: изд. " Изток-Запад ", 2023
Тази книга е формирана от фрагменти. Всъщност самият създател го признава и се извинява в послеслова, че фрагментите са несвързани и незавършени. Това фактически се вижда незабавно, изключително при неизбежното съпоставяне с основния труд на Цочо Бояджиев " Нощта през Средновековието " с неговата елегантна конструкция, състояща се от три елементи ( " Absentia lucis ", " Обитателите на нощта " и " Човекът в нощта " ), разграничени от три екскурса ( " Loca Noctuna ", " Мълчанието и гласовете на нощта " и " Иконография на нощта " ).
Зимата през Средновековието С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Видима е и разликата в размера - " Нощта " е близо 600 страници, а " Зимата " - малко над 100 страници, като книгата ненадейно свършва, някак посред тематиката. Заскобяваме всичко това, тъй като е декларирано намерено: проф. Бояджиев написа в послеслова, че се е колебал дали да разгласява тези бележки, само че в последна сметка е решил, че биха могли да бъдат потребни за бъдещи откриватели на тематиката.
И те са в действителност изключително завладяващи, разпалващи апетита; написани са на елегантен език и водят въображението през пейзажи, в които ту чуваме гласа на създатели като Дейвид Атънбъро в подтекста на историята, ту гласа от катедрата, който навременно ни припомня да не забравяме, че историята е и литература - тъй че разказите за вкочанени до гибел ездачи и падащи от небето замръзнали птици може да са и стилистична спогодба.
Разказът ни приближава ту до Бахтин, ту до " Хилядната година " на Робърт Лейси, ту до Джон Ланчестър (в предписанията за добра зимна кухня); проблясват подиуми с къпещи се монаси или с премръзналите пръсти на скриптора; или пък с почтена игра на топка, при която обаче има жертви, тъй като играчите не смъкват оръжията си; виждаме ледени блокове да събарят мостовете на Сена; виждаме кралицата на карнавала, понесена от множеството; виждаме нощната шапчица под дневната кожена шапка; виждаме ласките в ложето и замръзналото в люлката дете; виждаме войската, която зимува или пък потегля по леда; виждаме препоръчваните от Вийон " дръвца, кюмюрец и сланина " или висящите над камината осолени телешки езици; виждаме, най-накрая, зимните месеци като старци, които се топлят на огъня. Гледаме запленени.
Това е прелестна литература, и то точно в своето видимо отдръпване зад научното изложение. Фактът, че се е случило в действителност, единствено прибавя една мощна литературна фалшификация - достоверността, или даже концепцията за меродавност, е отличен овкусител на най-невероятната история. Оттатък разграничителната линия изкуство/литература тя придава усет и на лимъриците (в които постоянно нещо се случва на " една жена от Кент " ), и на лъженаучните " източници " в разказите на Борхес. Тук приказваме за същинска просвета, само че за читателя дилетант удоволствието е същото.
Това, което ми се искаше да видя в тези искрящи фрагменти, е някакъв, въпреки и незадълбочен взор към тукашното Средновековие, което е прекомерно малко познато точно в своята ежедневна, пълнокръвна същина. Не бих споделила, че липсват проучвания в тази тенденция - да вземем за пример " Старобългарската медицина " на проф. Минчо Георгиев или " Физиолог " на проф. Ана Стойкова, - само че сякаш никое от тях не е толкоз картинно и ориентирано към необятната аудитория.
Има проучвания на житията като известни четива, на космологичните показа, на игрите само че те като че ли не съумяват да излязат отвън университетските списания. А дали повода не е в наложителната героизация на тукашното Средновековие, която като че ли изключва познанието поради самото него, човешкия интерес към тогавашните хора? Във всеки случай проф. Бояджиев, пишейки за Западното средновековие, дава нишан какъв брой магнетична картина би могла да се получи.
" Чуден свят " от Людмила Миндова
София: изд. " Ерго ", 2023
Не бих желала да стартирам описа за " Чуден свят " на Людмила Миндова откъм хуманистичния етос в тези стихотворения, откъм позицията по отношение на света - не за друго, а тъй като това е осезаемата част и нея читателят може да я усети самичък.
Чуден святС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
По-трудно доловими са особеностите на самата поетика, методите на приложимост на думите; не можеш да разпознаеш в тях типови литературни " хватки " ; само че в случай че смяташ, че това ги прави безизкусни, би трябвало да погледнеш по-добре. Да вземем заглавието - на пръв взор прекомерно общо, прекомерно сладко, прекомерно равно. Едноименното стихотворение обаче ни праща пред едноименната детска градина и оттова към стихотворението на Превер - по какъв начин се рисува птица, което би могло да бъде прикрит манифест. Манифест, коства ми се, на една " изкусна автентика " - автентика, налична само с внимание и самообладание, само че надалеч не всеки път, а единствено в случай че птицата хареса отворената врата на облика. А в тази стихосбирка има облици, чиято малка врата сякаш щраква на мига - запленява, заковава вниманието на читателя.
Поетът -
фантомният крак
на обществото.
Ту го сърби,
ту го боли от него,
а той за това общество
е мъртъв от дълго време.
Или влюбеният, който споделя, че счупеното носи благополучие, до момента в който гледа сърцето си; или дъщерята, която е дадаистка, когато споделя " мамо, ще ти дадам ". Тази афористичност обаче е по-скоро непряк артикул на вглеждане и разсъждение, в сравнение с търсена игра. Играта е в друго - в самоизличаването, което на пръв взор наподобява като извънредно примирение, като автомаргинализация, само че в действителност разкрива позиция на независимост.
Показват ми стълби
и ме предизвестяват:
нямаш право да се качваш,
разрешено ти е единствено да слизаш.
Не се безпокойте, споделям.
Няма нито да се качвам,
нито да слизам.
Само ще ги измия.
Забележете кои предмети са антропоморфни в тези стихотворения - от изтривалката пред " входа " на книгата (която обаче е летящо чердже и те кани да летиш с нея) до вратата, чието изложение почва с условие за невзрачност, за незабележимост (да е добре смазана, да не издава звук, да не демонстрира чувства), и последователно съдбовността ѝ нараства, до момента в който най-после през нея не влиза животът.
Същата привидна маловажност желае за себе си и поетическият глас; упорства, че безкрайността на живота единствено в профил наподобява като изкуство, също като изваяното от глада абаносово дете във фотографията на Салгадо. Заслугата не е моя.
Другаде обаче Людмила Миндова усложнява това изказване. В клиширания израз за изкуството като отражение на действителността тя внася корекция, прави разлика сред отражение и сянка. Изкуството е по-скоро погрешната сянка (вкл. в психоаналитичния смисъл), в сравнение с еднопосочното отражение. Защото " който желае да научи стилистичните фигури, да следи сенките ". Сенките (или стилистичните фигури?) импровизират, играят си с пропорциите, усилват, смаляват; моделират действителността. Но не я преправят напълно - тъй като без значение от техните игри, това продължава да бъде лирика на етоса.
Да си достоверен, да съвпадаш със себе си тук значи нещо друго от автентиката в романа на Людмил Тодоров. Неговата героиня се самоизследва, без да си слага каквито и да било морални императиви, и таман в това е идентична на себе си. Героинята на Людмила Миндова обаче слага самата достоверност като императив, като обвързване на поезията:
Затова описвам.
За тях, за мен.
За да договарям:
къде ми е вярата,
да помня свободата,
да споделям истината,
да обливам цветята.
Ето тази достоверност, тази истина е птицата от цитираното стихотворение на Превер; тя не може да бъде просто " казана ", а би трябвало да бъде дочакана в нарисуваната клетка, може да бъде уловена единствено от време на време и още по-рядко запява. Тук пее.
" Смяна на оптиката " от Людмил Тодоров
София: изд. " Ентусиаст ", 2023
Къщата е обърната с тил към улицата; извън наподобява грозна и неугледна. Бащата е извърнат с тил към света; отдръпнал се е на село, не се връща в града, не приема предложения, не желае да поддържа връзка със сина си, с жена си и щерка си - да, само че в никакъв случай не се знае.
Вратата на кабинета му от време на време се заключва. Възможно е бащата да го няма в къщата - без пояснения. Рисунките му не дават ключ - бащата е бил илюстратор на детски книги, само че счита себе си за " единствено медиатор ". Приятелствата му не дават ключ - с тогавашния си другар няма нищо общо, а в този момент поддържа връзка единствено с неприятния за останалите комшия.
Ние сме " дъщерята ". Тоест ние, читателите.
Дъщерята, която се пробва да разбере себе си, до момента в който се пробва да разбере татко си; майката не е загадка; майката е толкоз поредна в дейностите си, че в случай че по случайност не познавах прототипа, бих рекла, че е единствено скицирана, а не рисувана от натура.
Във всеки случай дъщерята не се затруднява да поддържа връзка с нея; затруднява се да поддържа връзка със себе си, затруднява се да разбере привидната ирационалност на дейностите си - за какво от време на време заобикаля приятеля си, от време на време е внезапна, след това подготвена да се умилква, само че единствено колкото е нужно, за какво подозира приятелката си в нещо, само че не приказва с нея, за какво е трансформирала библиотеката, в която работи, в пушалня и на процедура никой не я употребява по предопределение. Дъщерята е наясно със себе си и не се харесва изключително, само че не се и съди.
По-скоро се пробва да се самоанализира; не със систематичните средства на лечението, а с ежедневния монолог, който разкрива претекстовете и механизмите един по един, случайно, сред две неща за извършване, до момента в който белиш картофи да вземем за пример. Или в отрязъците от другарство с другите.
Една дума от бащата, която пада на място.
Какво прави твоят немец?
Приятелят ѝ не е немец, просто е прекомерно смирен в отмятането на задания. Дори когато дъщерята го кара да прекопае двора в калта.
Ето този вътрешен монолог, в който частите саморазбиране са туктам и вплетени неотлъчно в тъканта на всички останали мисли, е силата на книгата. Той звучи извънредно достоверно, надалеч от конвенциите на ХIХ век, съгласно които героят се впуска във метафизичен екскурси или инцидентни саморефлексии; надалеч е и от потока на съзнанието, тъй като нищо във формата на изрече не е видимо единствено по себе си.
Няма и официална рамка на сюжета - дъщерята отива в къщата, връща се, отива отново и отново. Общуването с околните се случва в една или друга степен или не се случва. Няма фиктивен " аранжимент " в смисъл на осезаеми литературни похвати, които да припомнят на читателя, че чете книга, а не стои с връзка ключове пред затворения кабинет на татко си. По-скоро чувството е за ясна мелодия, която минава от част в част с няколко изменени тона, които ненадейно трансформират целия ѝ смисъл. Препоръчвам.
" Зимата през Средновековието " от Цочо Бояджиев
София: изд. " Изток-Запад ", 2023
Тази книга е формирана от фрагменти. Всъщност самият създател го признава и се извинява в послеслова, че фрагментите са несвързани и незавършени. Това фактически се вижда незабавно, изключително при неизбежното съпоставяне с основния труд на Цочо Бояджиев " Нощта през Средновековието " с неговата елегантна конструкция, състояща се от три елементи ( " Absentia lucis ", " Обитателите на нощта " и " Човекът в нощта " ), разграничени от три екскурса ( " Loca Noctuna ", " Мълчанието и гласовете на нощта " и " Иконография на нощта " ).
Видима е и разликата в размера - " Нощта " е близо 600 страници, а " Зимата " - малко над 100 страници, като книгата ненадейно свършва, някак посред тематиката. Заскобяваме всичко това, тъй като е декларирано намерено: проф. Бояджиев написа в послеслова, че се е колебал дали да разгласява тези бележки, само че в последна сметка е решил, че биха могли да бъдат потребни за бъдещи откриватели на тематиката.
И те са в действителност изключително завладяващи, разпалващи апетита; написани са на елегантен език и водят въображението през пейзажи, в които ту чуваме гласа на създатели като Дейвид Атънбъро в подтекста на историята, ту гласа от катедрата, който навременно ни припомня да не забравяме, че историята е и литература - тъй че разказите за вкочанени до гибел ездачи и падащи от небето замръзнали птици може да са и стилистична спогодба.
Разказът ни приближава ту до Бахтин, ту до " Хилядната година " на Робърт Лейси, ту до Джон Ланчестър (в предписанията за добра зимна кухня); проблясват подиуми с къпещи се монаси или с премръзналите пръсти на скриптора; или пък с почтена игра на топка, при която обаче има жертви, тъй като играчите не смъкват оръжията си; виждаме ледени блокове да събарят мостовете на Сена; виждаме кралицата на карнавала, понесена от множеството; виждаме нощната шапчица под дневната кожена шапка; виждаме ласките в ложето и замръзналото в люлката дете; виждаме войската, която зимува или пък потегля по леда; виждаме препоръчваните от Вийон " дръвца, кюмюрец и сланина " или висящите над камината осолени телешки езици; виждаме, най-накрая, зимните месеци като старци, които се топлят на огъня. Гледаме запленени.
Това е прелестна литература, и то точно в своето видимо отдръпване зад научното изложение. Фактът, че се е случило в действителност, единствено прибавя една мощна литературна фалшификация - достоверността, или даже концепцията за меродавност, е отличен овкусител на най-невероятната история. Оттатък разграничителната линия изкуство/литература тя придава усет и на лимъриците (в които постоянно нещо се случва на " една жена от Кент " ), и на лъженаучните " източници " в разказите на Борхес. Тук приказваме за същинска просвета, само че за читателя дилетант удоволствието е същото.
Това, което ми се искаше да видя в тези искрящи фрагменти, е някакъв, въпреки и незадълбочен взор към тукашното Средновековие, което е прекомерно малко познато точно в своята ежедневна, пълнокръвна същина. Не бих споделила, че липсват проучвания в тази тенденция - да вземем за пример " Старобългарската медицина " на проф. Минчо Георгиев или " Физиолог " на проф. Ана Стойкова, - само че сякаш никое от тях не е толкоз картинно и ориентирано към необятната аудитория.
Има проучвания на житията като известни четива, на космологичните показа, на игрите само че те като че ли не съумяват да излязат отвън университетските списания. А дали повода не е в наложителната героизация на тукашното Средновековие, която като че ли изключва познанието поради самото него, човешкия интерес към тогавашните хора? Във всеки случай проф. Бояджиев, пишейки за Западното средновековие, дава нишан какъв брой магнетична картина би могла да се получи.
" Чуден свят " от Людмила Миндова
София: изд. " Ерго ", 2023
Не бих желала да стартирам описа за " Чуден свят " на Людмила Миндова откъм хуманистичния етос в тези стихотворения, откъм позицията по отношение на света - не за друго, а тъй като това е осезаемата част и нея читателят може да я усети самичък.
По-трудно доловими са особеностите на самата поетика, методите на приложимост на думите; не можеш да разпознаеш в тях типови литературни " хватки " ; само че в случай че смяташ, че това ги прави безизкусни, би трябвало да погледнеш по-добре. Да вземем заглавието - на пръв взор прекомерно общо, прекомерно сладко, прекомерно равно. Едноименното стихотворение обаче ни праща пред едноименната детска градина и оттова към стихотворението на Превер - по какъв начин се рисува птица, което би могло да бъде прикрит манифест. Манифест, коства ми се, на една " изкусна автентика " - автентика, налична само с внимание и самообладание, само че надалеч не всеки път, а единствено в случай че птицата хареса отворената врата на облика. А в тази стихосбирка има облици, чиято малка врата сякаш щраква на мига - запленява, заковава вниманието на читателя.
Поетът -
фантомният крак
на обществото.
Ту го сърби,
ту го боли от него,
а той за това общество
е мъртъв от дълго време.
Или влюбеният, който споделя, че счупеното носи благополучие, до момента в който гледа сърцето си; или дъщерята, която е дадаистка, когато споделя " мамо, ще ти дадам ". Тази афористичност обаче е по-скоро непряк артикул на вглеждане и разсъждение, в сравнение с търсена игра. Играта е в друго - в самоизличаването, което на пръв взор наподобява като извънредно примирение, като автомаргинализация, само че в действителност разкрива позиция на независимост.
Показват ми стълби
и ме предизвестяват:
нямаш право да се качваш,
разрешено ти е единствено да слизаш.
Не се безпокойте, споделям.
Няма нито да се качвам,
нито да слизам.
Само ще ги измия.
Забележете кои предмети са антропоморфни в тези стихотворения - от изтривалката пред " входа " на книгата (която обаче е летящо чердже и те кани да летиш с нея) до вратата, чието изложение почва с условие за невзрачност, за незабележимост (да е добре смазана, да не издава звук, да не демонстрира чувства), и последователно съдбовността ѝ нараства, до момента в който най-после през нея не влиза животът.
Същата привидна маловажност желае за себе си и поетическият глас; упорства, че безкрайността на живота единствено в профил наподобява като изкуство, също като изваяното от глада абаносово дете във фотографията на Салгадо. Заслугата не е моя.
Другаде обаче Людмила Миндова усложнява това изказване. В клиширания израз за изкуството като отражение на действителността тя внася корекция, прави разлика сред отражение и сянка. Изкуството е по-скоро погрешната сянка (вкл. в психоаналитичния смисъл), в сравнение с еднопосочното отражение. Защото " който желае да научи стилистичните фигури, да следи сенките ". Сенките (или стилистичните фигури?) импровизират, играят си с пропорциите, усилват, смаляват; моделират действителността. Но не я преправят напълно - тъй като без значение от техните игри, това продължава да бъде лирика на етоса.
Да си достоверен, да съвпадаш със себе си тук значи нещо друго от автентиката в романа на Людмил Тодоров. Неговата героиня се самоизследва, без да си слага каквито и да било морални императиви, и таман в това е идентична на себе си. Героинята на Людмила Миндова обаче слага самата достоверност като императив, като обвързване на поезията:
Затова описвам.
За тях, за мен.
За да договарям:
къде ми е вярата,
да помня свободата,
да споделям истината,
да обливам цветята.
Ето тази достоверност, тази истина е птицата от цитираното стихотворение на Превер; тя не може да бъде просто " казана ", а би трябвало да бъде дочакана в нарисуваната клетка, може да бъде уловена единствено от време на време и още по-рядко запява. Тук пее.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ