"Родена съм в "Червена звезда", а днес живея в "Дианабад", без да съм се местила"
Текстът е препубликуван от поредицата на в която известни създатели описват за детските си години в София. Заглавието е на " Дневник ".
Привилегията и кръстът на водачеството
Когато бях дребна, мощно се усещаше невидимата разграничителна линия сред столица и провинция. Докато пиша в този момент, си давам сметка какъв брой провинциално е самото това чувство. И въпреки всичко е редно да признаем ориста на един град да носи привилегията и кръста на водачеството, да поема калта на неудовлетворените упования, да бъде средоточие на основните ни национални събития.
Да, факт е: когато си в София, можеш да си очевидец, участник, ползвател на най-вече от това, което всички полета на живота у нас оферират. Можеш; а дали ще бъдеш, дали си бил - за тази равносметка в най-голяма степен си виновен самият ти.
Все повече диря добра история, добре разказана
Кварталът като демоверсия
Родена съм в " Червена звезда ", а през днешния ден пребивавам в " Дианабад ", без в никакъв случай да съм се местила. Разнообразието в политическите строеве има и тези странични резултати. Кварталната реалност носи своята пролетарска романтика и идилична атмосфера, тя е полусъстояние сред централността на центъра и периферността на периферията. За детето кварталът е капсула, демоверсия на града, опитна площадка за по-мащабните завършения, които го чакат.
Да кажеш съвсем същотоС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
С изненада научих много по-късно, че моят бил прочут като " италианския квартал ". Вероятно поради 105 учебно заведение, което след това вкара и мен в италианския филм. Но е истина и че срещнах първата същинска италианка пред блока - Джема, която е с майка българка и прекарваше част от лятото с българските си родственици от нашия вход. Тогава тя занапред усвояваше майчиния си език, само че в детската компания изживях първия си културен потрес, когато чух по какъв начин друго съседче й вика с цялостно гърло: " Кажи си името, И-МЕ-ТО! "
През вековете народите са считали невладеещите техния език за неми или заекващи, кварталът прибави към това и глухи... Езикът на игрите беше нашето есперанто, играехме на национална топка и ластик, никак не ме биваше, постоянно ме уцелваха с топката или пък се оплитах в ластика и ме пращаха да го държа, с цел да скача съперникът. Десет пръста, девет, осем, все по-тясно разстояние сред двете ластични релси - къде ме търсите мен...
Когато бях дребна, всяка вечер малко преди осем без 10 се показвах на балкона и с всичка мощ виках: " Дядооо, Сънчо! " Дядо ми, който си приказваше на пейката с другари от квартала, почтително се надигаше да се прибира, до момента в който съседите го подкачаха: " Хайде, Мутафов, Сънчо! " Аз бях уверена, че споделя моя фетиш към детското предаване " Лека нощ, деца! ", до момента в който в действителност той бързаше за новините в осем. Питам се какво ли е очаквал да чуе моят дядо, окончателно травмиран от комунистическия лагер " Богданов дол ", в кастрираната централна емисия на тоталитарния режим. Той към този момент от дълго време не беше жив, когато пристигна новината, която е чакал. Датата на емисията беше 10 ноември 1989 година...
Хо-хо-хо в ЦУМ
Има един ослепителен облик от градския мизансцен, който се е запечатал в детското ми схващане, и това е голямата фигура на Дядо Мраз, която биваше конфигурирана в ЦУМ, махаше с ръка и ознаменуваше наближаващите празници. Гледам фотографията от новогодишното си празненство в детската градина през 1982 година. И заекът, и лисицата, и таралежът, и Снежанка се смеят с усмивки, които не ми наподобяват изкуствени. Подаръкът, който съм си поръчала и държа към момента неразопакован, е пластмасов телефон със слушалка. Аз, несъмнено, съм с висока температура.
Между рафтовете
Съществена част от детските ми години е предходна в блажено, безметежно, ненаситно четене. Майка ми успяваше да ме зарадва с най-шарената, радостна, смислена и атрактивна селекция от заглавия, които не се набираха елементарно. Училищната и читалищната библиотека бях изкълвала, само че все пак обожавах да обикалям сред рафтовете - все нещо можеше да съм пропуснала.
До през днешния ден си вардя детските книги, мога с акуратност да кажа какво ми е дала всяка от тях, вълнувах се от непознатите думи, разпитвах жадно, просто недоумявам, като чета по какъв начин за днешните деца те са спънка и усложнение. Много от книжките ми са надписани за някакъв мотив, най-често от майка ми и баба ми. Обичам тези посвещения като фамилна светиня.
Първата и най-любима детска брошура на баба ми е била " Патиланско царство " и тя ми я подари с пожеланието " Бъди здрава, мощна и горда! ". Често ли ви се случва да срещнете такова благопожелание? Горда - доста пъти си мисля за това. Нямала е поради надменна, несъмнено. Достойнство - в фамилията ми тази дума постоянно е била на респект, а това посвещение се е запечатало в мозъка ми повече, в сравнение с съм предполагала, най-вероятно като един от незаобиколимите признаци на личността, който да се стремим да опазим от пръските на събитията... Почнах да пресилвам с многоточията.
" Слагахме жълти стотинки на трамвайните релси "
Култовият комбинат
Ако има място в София, към което съм изпитвала същински фетиш като момиче, това е Полиграфическият комбинат " Димитър Благоев ". Там работеше майка ми като коректор първо във вестник " Народна юноша ", след това вестник " Диалог " и по-късно в " 24 часа ", преди да се реалокират от бул. " Цариградско шосе " на ул. " Кирил и Методий ", където са и през днешния ден. Шпалти, оригинали, линотипери и метранпажи, божествената миризма на олово (отровна), шумът на печатницата, мистериозните коректорски знаци, тази чудесна и скромна специалност, която дълбае в детайла и вижда надълбоко в гънките на текста.
Празник беше всяко мое посещение в работата на мама - по този начин е и до през днешния ден. Обичта й към нейната мечтана специалност и към вълнуващото, постоянно разнообразно и настоящо всекидневие на вестникаря са вечно вградени в моята ДНК. Както и нейното приключенско, любопитно и почтително отношение към българския език във всичките му стилистични нюанси, с всичките му чудатости и неточности на растежа, с издевателствата над него от страна на небрежните му ползватели.
Никоя игра не ме е увличала колкото непрестанните ни мнения на случаи от практиката. Разговорите с нея отгледаха у мен това, което най-вече оценявам като насочно качество за всеки експерт - ентусиазма в работата, по този начин липсващ през днешния ден у значително студенти, а и сътрудници. Но говорехме за София.
Гарнирана пита " Шапка "
Представете си седемчасов образователен ден, разсечен на две от огромното междучасие. Да пренебрегнеш мелето в лавката, да излезеш от учебно заведение, да отидеш до скадкарницата, да изчакаш опашката и в случай че не е приключил в това време, да си купиш крем " Шоко "! Уникален. А в действителност евентуално нищо изключително, обаче тогава доста го уважавах, само че аз и не бях претенциозна, тъй като всичко сладко ми харесваше, изяла съм стотици родопчета - дълги към един пръст стикчета шоколадова паста с мрачен кувертюр, както и дъвчащата им посестрима " Република ", вафла " Боровец " и шоколад от три лв. - без значение какъв, значим е размерът, от три лв. беше най-големият. Кифла осморка! Принцеса! (Ако някой е в действителност наясно с генезиса на наименованието принцеса за тази филия със запечена кайма, апелирам да се свърже с мен.)
Когато на ъгъла на бул. " Васил Левски " и ул. " Гурко " се появи американската верига " Пица Хът ", самата дума пица още беше екзотизъм, персонално съм я виждала обяснена в записка под линия. На смешка или не, различното й име беше Гарнирана пита " Шапка ", въпреки че когато последно ревизирах, шапка на британски не беше хът.
Капитан на кораба Победа
Подвластна на модата, на два пъти имах лексикон - момичешка тетрадка или бележник, които давахме на другари и съученици, с цел да попълнят неимоверно клишираните отговори на неистово банални въпроси. " Какво ще ми пожелаете? " " Бъди капитан на кораба Победа в бурното море Живот "! При предпочитание в учебно заведение ни осигуряваха опция да си пишем със руско другарче и да упражняваме наложително проучвания от нас руски; аз си писах с няколко, само че кореспонденцията не устоя на инспекцията на времето.
Иначе и до момента обичам да пиша писма на хартия, а децата на доста мои другари нямаше в никакъв случай да са получавали картичка въобще, в случай че не им пращах за рождените дни или за Баба Марта с мартеници. Поща от предишния век! Не мога да си показва, че няма да знаят какво е. Била съм абонирана за " Мурзилка ", " Чебурашка ", " Весёлые картинки ", вестник " Септемврийче " и още куп заглавия, колкото да дочаквах новия брой в пощенската кутия, след това си купувах от РЕП списание " Дъга " и " Пиф ", още по-после италианското " Джоя ", само че това към този момент е друга ера.
Доставяше ми наслаждение да имам хербарии: отлично занятие за малко градско дете, което го сближава с природата. От време на време прибирах вкъщи в буркан по няколко охлюва, които хранех с листа и разхождах по лъскаво парче плат, като ги гъделичках изпод през плата. Нощем отместваха капака на буркана (надупчен, с цел да дишат) и плъзваха по стените и тавана, оставяйки слузести следи за смут на баба ми. После ги пусках назад на открито.
На влажен памук слагах бобени зърна, те покълваха и миришеха извънредно. Колекционирах всевъзможни неща: салфетки, марки, лепенки, капачки, значки, етикети, обвивки от шоколади, моливи с гумичка, а до ден сегашен не преставам да си закупувам картички на всички места, където вървя, и резервирам тези, които получавам.
Любимата ми книжарница беше съветската на площад " Славейков ", от която с изключение на всичко останало купувахме албуми с репродукции на творби от велики художници. Един от най-идиличните мемоари, който свързвам със софийското си детство, през днешния ден ми се коства сюрреален: безкрайното време, което имах да проучвам в елементи тези репродукции, да си представям техните столетия. Изобщо, в детството има време.
" С уменията от бокса животът в махалата беше по-лесен "
Монета от пет стотинки
От днешна позиция град София също беше великодушен на време, успяваше да удържа в рационални граници ритъма на столичното всекидневие. Вероятната причина за това бяха дистанциите. Усещането за тях каляваше търпението и превръщаше в цялостен поход всяко пътешестване с градския превоз, не без заслугата на самия градски превоз. (Към това добавям и уличните телефонни кабини, които бяха единствената опция да се свържеш с някого, до момента в който си на открито - против монета от пет стотинки, която постоянно отиваше на вятъра поради невероятната дарба на шайбите да набират неверни числа.) Но даже моето учебно заведение, до което ходех пешком, ми се струваше много надалеч.
Ток и жица
Няма да приказвам за обожаваните от мен часове по италиански в 105 учебно заведение при Костанца Иванова, нито за свободния и съвременен вид взаимоотношения, които ни сподели обичаната от всички ни класна Малина Едрева в гимназията. Връщам се към това, което не стана част от всекидневието ми, само че учебното заведение го приближи на практика и отгледа у мен интерес и почитание към тази галактика - рисуването и ръчния труд.
Участвала съм в интернационалните учебни изложения, които бяха проведени с доста упоритост, участвала съм на срещи с художници, изработвала съм кукли от плат, фигури от пластилин, същински обичах да се занимавам с резците за линогравюра, плетях и шарени гривни от конци Мулине. Имала съм часове и по дървообработване, както и по електротехника. Най-зле бях с тока, а се постановяваше, с цел да мина, да свържа едни жици към полюсите на огромната плоска батерия и все нещо да светне. Накрая я занасях на учителя и любознателно питах: " Защо е топла? ". " Направила си късо ", ми отговаряше той с досада.
София като литературна героиня
Софийски разказиС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Още от следосвобожденските свидетелства за българската столица, Вазовите разкази и " Затрупана София " от Кирил Христов, през " Многоликият столичанин " от Владимир Свинтила, " Софийски разкази " от Камен Калчев, редица обичани заглавия от Павел Вежинов, " Българчето от Аляска " от Деян Енев, " Жените от Кино Роялъ " от Леа Коен, до " Чамкория " от Милен Русков, " Фини прахови частици " от Ангел Игов и " Не ви познавам " от Теодора Димова (и знам, че непростими пропуски безусловно ще имам) - София се оправя добре с ролята си на литературна героиня.
Тя е неминуем избор, когато в границите на нашите национални мащаби търсим нарицателно за градска територия, за градски паники, съблазни и изкушения. Литературното й съществуване е кинематографично, имиджово, и от неговия триумф ще имаме изгода всички.
Дария Карапеткова: " Да кажеш съвсем същото " на Умберто Еко не е единствено за преводачи
Привилегията и кръстът на водачеството
Когато бях дребна, мощно се усещаше невидимата разграничителна линия сред столица и провинция. Докато пиша в този момент, си давам сметка какъв брой провинциално е самото това чувство. И въпреки всичко е редно да признаем ориста на един град да носи привилегията и кръста на водачеството, да поема калта на неудовлетворените упования, да бъде средоточие на основните ни национални събития.
Да, факт е: когато си в София, можеш да си очевидец, участник, ползвател на най-вече от това, което всички полета на живота у нас оферират. Можеш; а дали ще бъдеш, дали си бил - за тази равносметка в най-голяма степен си виновен самият ти.
Все повече диря добра история, добре разказана Кварталът като демоверсия
Родена съм в " Червена звезда ", а през днешния ден пребивавам в " Дианабад ", без в никакъв случай да съм се местила. Разнообразието в политическите строеве има и тези странични резултати. Кварталната реалност носи своята пролетарска романтика и идилична атмосфера, тя е полусъстояние сред централността на центъра и периферността на периферията. За детето кварталът е капсула, демоверсия на града, опитна площадка за по-мащабните завършения, които го чакат.
С изненада научих много по-късно, че моят бил прочут като " италианския квартал ". Вероятно поради 105 учебно заведение, което след това вкара и мен в италианския филм. Но е истина и че срещнах първата същинска италианка пред блока - Джема, която е с майка българка и прекарваше част от лятото с българските си родственици от нашия вход. Тогава тя занапред усвояваше майчиния си език, само че в детската компания изживях първия си културен потрес, когато чух по какъв начин друго съседче й вика с цялостно гърло: " Кажи си името, И-МЕ-ТО! "
През вековете народите са считали невладеещите техния език за неми или заекващи, кварталът прибави към това и глухи... Езикът на игрите беше нашето есперанто, играехме на национална топка и ластик, никак не ме биваше, постоянно ме уцелваха с топката или пък се оплитах в ластика и ме пращаха да го държа, с цел да скача съперникът. Десет пръста, девет, осем, все по-тясно разстояние сред двете ластични релси - къде ме търсите мен...
Когато бях дребна, всяка вечер малко преди осем без 10 се показвах на балкона и с всичка мощ виках: " Дядооо, Сънчо! " Дядо ми, който си приказваше на пейката с другари от квартала, почтително се надигаше да се прибира, до момента в който съседите го подкачаха: " Хайде, Мутафов, Сънчо! " Аз бях уверена, че споделя моя фетиш към детското предаване " Лека нощ, деца! ", до момента в който в действителност той бързаше за новините в осем. Питам се какво ли е очаквал да чуе моят дядо, окончателно травмиран от комунистическия лагер " Богданов дол ", в кастрираната централна емисия на тоталитарния режим. Той към този момент от дълго време не беше жив, когато пристигна новината, която е чакал. Датата на емисията беше 10 ноември 1989 година...
Хо-хо-хо в ЦУМ
Има един ослепителен облик от градския мизансцен, който се е запечатал в детското ми схващане, и това е голямата фигура на Дядо Мраз, която биваше конфигурирана в ЦУМ, махаше с ръка и ознаменуваше наближаващите празници. Гледам фотографията от новогодишното си празненство в детската градина през 1982 година. И заекът, и лисицата, и таралежът, и Снежанка се смеят с усмивки, които не ми наподобяват изкуствени. Подаръкът, който съм си поръчала и държа към момента неразопакован, е пластмасов телефон със слушалка. Аз, несъмнено, съм с висока температура.
Между рафтовете
Съществена част от детските ми години е предходна в блажено, безметежно, ненаситно четене. Майка ми успяваше да ме зарадва с най-шарената, радостна, смислена и атрактивна селекция от заглавия, които не се набираха елементарно. Училищната и читалищната библиотека бях изкълвала, само че все пак обожавах да обикалям сред рафтовете - все нещо можеше да съм пропуснала.
До през днешния ден си вардя детските книги, мога с акуратност да кажа какво ми е дала всяка от тях, вълнувах се от непознатите думи, разпитвах жадно, просто недоумявам, като чета по какъв начин за днешните деца те са спънка и усложнение. Много от книжките ми са надписани за някакъв мотив, най-често от майка ми и баба ми. Обичам тези посвещения като фамилна светиня.
Първата и най-любима детска брошура на баба ми е била " Патиланско царство " и тя ми я подари с пожеланието " Бъди здрава, мощна и горда! ". Често ли ви се случва да срещнете такова благопожелание? Горда - доста пъти си мисля за това. Нямала е поради надменна, несъмнено. Достойнство - в фамилията ми тази дума постоянно е била на респект, а това посвещение се е запечатало в мозъка ми повече, в сравнение с съм предполагала, най-вероятно като един от незаобиколимите признаци на личността, който да се стремим да опазим от пръските на събитията... Почнах да пресилвам с многоточията.
" Слагахме жълти стотинки на трамвайните релси " Култовият комбинат
Ако има място в София, към което съм изпитвала същински фетиш като момиче, това е Полиграфическият комбинат " Димитър Благоев ". Там работеше майка ми като коректор първо във вестник " Народна юноша ", след това вестник " Диалог " и по-късно в " 24 часа ", преди да се реалокират от бул. " Цариградско шосе " на ул. " Кирил и Методий ", където са и през днешния ден. Шпалти, оригинали, линотипери и метранпажи, божествената миризма на олово (отровна), шумът на печатницата, мистериозните коректорски знаци, тази чудесна и скромна специалност, която дълбае в детайла и вижда надълбоко в гънките на текста.
Празник беше всяко мое посещение в работата на мама - по този начин е и до през днешния ден. Обичта й към нейната мечтана специалност и към вълнуващото, постоянно разнообразно и настоящо всекидневие на вестникаря са вечно вградени в моята ДНК. Както и нейното приключенско, любопитно и почтително отношение към българския език във всичките му стилистични нюанси, с всичките му чудатости и неточности на растежа, с издевателствата над него от страна на небрежните му ползватели.
Никоя игра не ме е увличала колкото непрестанните ни мнения на случаи от практиката. Разговорите с нея отгледаха у мен това, което най-вече оценявам като насочно качество за всеки експерт - ентусиазма в работата, по този начин липсващ през днешния ден у значително студенти, а и сътрудници. Но говорехме за София.
Гарнирана пита " Шапка "
Представете си седемчасов образователен ден, разсечен на две от огромното междучасие. Да пренебрегнеш мелето в лавката, да излезеш от учебно заведение, да отидеш до скадкарницата, да изчакаш опашката и в случай че не е приключил в това време, да си купиш крем " Шоко "! Уникален. А в действителност евентуално нищо изключително, обаче тогава доста го уважавах, само че аз и не бях претенциозна, тъй като всичко сладко ми харесваше, изяла съм стотици родопчета - дълги към един пръст стикчета шоколадова паста с мрачен кувертюр, както и дъвчащата им посестрима " Република ", вафла " Боровец " и шоколад от три лв. - без значение какъв, значим е размерът, от три лв. беше най-големият. Кифла осморка! Принцеса! (Ако някой е в действителност наясно с генезиса на наименованието принцеса за тази филия със запечена кайма, апелирам да се свърже с мен.)
Когато на ъгъла на бул. " Васил Левски " и ул. " Гурко " се появи американската верига " Пица Хът ", самата дума пица още беше екзотизъм, персонално съм я виждала обяснена в записка под линия. На смешка или не, различното й име беше Гарнирана пита " Шапка ", въпреки че когато последно ревизирах, шапка на британски не беше хът.
Капитан на кораба Победа
Подвластна на модата, на два пъти имах лексикон - момичешка тетрадка или бележник, които давахме на другари и съученици, с цел да попълнят неимоверно клишираните отговори на неистово банални въпроси. " Какво ще ми пожелаете? " " Бъди капитан на кораба Победа в бурното море Живот "! При предпочитание в учебно заведение ни осигуряваха опция да си пишем със руско другарче и да упражняваме наложително проучвания от нас руски; аз си писах с няколко, само че кореспонденцията не устоя на инспекцията на времето.
Иначе и до момента обичам да пиша писма на хартия, а децата на доста мои другари нямаше в никакъв случай да са получавали картичка въобще, в случай че не им пращах за рождените дни или за Баба Марта с мартеници. Поща от предишния век! Не мога да си показва, че няма да знаят какво е. Била съм абонирана за " Мурзилка ", " Чебурашка ", " Весёлые картинки ", вестник " Септемврийче " и още куп заглавия, колкото да дочаквах новия брой в пощенската кутия, след това си купувах от РЕП списание " Дъга " и " Пиф ", още по-после италианското " Джоя ", само че това към този момент е друга ера.
Доставяше ми наслаждение да имам хербарии: отлично занятие за малко градско дете, което го сближава с природата. От време на време прибирах вкъщи в буркан по няколко охлюва, които хранех с листа и разхождах по лъскаво парче плат, като ги гъделичках изпод през плата. Нощем отместваха капака на буркана (надупчен, с цел да дишат) и плъзваха по стените и тавана, оставяйки слузести следи за смут на баба ми. После ги пусках назад на открито.
На влажен памук слагах бобени зърна, те покълваха и миришеха извънредно. Колекционирах всевъзможни неща: салфетки, марки, лепенки, капачки, значки, етикети, обвивки от шоколади, моливи с гумичка, а до ден сегашен не преставам да си закупувам картички на всички места, където вървя, и резервирам тези, които получавам.
Любимата ми книжарница беше съветската на площад " Славейков ", от която с изключение на всичко останало купувахме албуми с репродукции на творби от велики художници. Един от най-идиличните мемоари, който свързвам със софийското си детство, през днешния ден ми се коства сюрреален: безкрайното време, което имах да проучвам в елементи тези репродукции, да си представям техните столетия. Изобщо, в детството има време.
" С уменията от бокса животът в махалата беше по-лесен " Монета от пет стотинки
От днешна позиция град София също беше великодушен на време, успяваше да удържа в рационални граници ритъма на столичното всекидневие. Вероятната причина за това бяха дистанциите. Усещането за тях каляваше търпението и превръщаше в цялостен поход всяко пътешестване с градския превоз, не без заслугата на самия градски превоз. (Към това добавям и уличните телефонни кабини, които бяха единствената опция да се свържеш с някого, до момента в който си на открито - против монета от пет стотинки, която постоянно отиваше на вятъра поради невероятната дарба на шайбите да набират неверни числа.) Но даже моето учебно заведение, до което ходех пешком, ми се струваше много надалеч.
Ток и жица
Няма да приказвам за обожаваните от мен часове по италиански в 105 учебно заведение при Костанца Иванова, нито за свободния и съвременен вид взаимоотношения, които ни сподели обичаната от всички ни класна Малина Едрева в гимназията. Връщам се към това, което не стана част от всекидневието ми, само че учебното заведение го приближи на практика и отгледа у мен интерес и почитание към тази галактика - рисуването и ръчния труд.
Участвала съм в интернационалните учебни изложения, които бяха проведени с доста упоритост, участвала съм на срещи с художници, изработвала съм кукли от плат, фигури от пластилин, същински обичах да се занимавам с резците за линогравюра, плетях и шарени гривни от конци Мулине. Имала съм часове и по дървообработване, както и по електротехника. Най-зле бях с тока, а се постановяваше, с цел да мина, да свържа едни жици към полюсите на огромната плоска батерия и все нещо да светне. Накрая я занасях на учителя и любознателно питах: " Защо е топла? ". " Направила си късо ", ми отговаряше той с досада.
София като литературна героиня
Още от следосвобожденските свидетелства за българската столица, Вазовите разкази и " Затрупана София " от Кирил Христов, през " Многоликият столичанин " от Владимир Свинтила, " Софийски разкази " от Камен Калчев, редица обичани заглавия от Павел Вежинов, " Българчето от Аляска " от Деян Енев, " Жените от Кино Роялъ " от Леа Коен, до " Чамкория " от Милен Русков, " Фини прахови частици " от Ангел Игов и " Не ви познавам " от Теодора Димова (и знам, че непростими пропуски безусловно ще имам) - София се оправя добре с ролята си на литературна героиня.
Тя е неминуем избор, когато в границите на нашите национални мащаби търсим нарицателно за градска територия, за градски паники, съблазни и изкушения. Литературното й съществуване е кинематографично, имиджово, и от неговия триумф ще имаме изгода всички.
Дария Карапеткова: " Да кажеш съвсем същото " на Умберто Еко не е единствено за преводачи Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ