Когато писателят е и критик
Текстът е препубликуван от.
Големият триумф, който има Георги Господинов в областта на художественото, кара някои литератори да подхождат скептично към чисто литературоведските му занимания. Въпросът обаче е, че и в литературознанието Господинов има собствен жанр, непокътнати тематики и несъмнено - блестящо и ексцентрично наличие.
Достатъчно е да напомним книгата му за Никола Вапцаров, която е едно от най-сериозните проучвания за поета и е незаобиколим текст за всички, които оттук насетне ще се занимават с Вапцаров. Не е за подминаване и есеистичната книга на Господинов " Невидимите рецесии ", която отваря към основни за днешното тематики като новата скорост на живеене, неделимостта на културата от стопанската система и политиката, дефицитите на смисъл, които са зейнали пред всекидневието, и ролята на четенето и книгите както за обособения субект, по този начин и за обществото като цяло. И питането за връзката сред четенето, култивирането на усет и морала.
Изобщо може да се каже, че в годините Георги Господинов вкара доста свои тематики в родното литературознание, които засягат както обособени създатели като Ботев, Яворов, Вапцаров, Георги Марков, по този начин и по-общи въпроси, свързани с канона и конструирането на литературни истории. Не са за подминаване и рецензиите, които Господинов е разгласил за значими книги, както и редакторската му работа с нови, млади създатели и по страниците на " Литературен вестник ", и в издателство " Жанет 45 ".
Така че появяването на " В пукнатините на канона. Провинции. Аероплани. Лексикони " е напълно закономерна и продължаваща ползите му и в областта на литературознанието. Тя обобщава и изцяло обрисува вижданията на своя създател за канона и литературната история. В този смисъл се вписва и в по-общите настройки на българското литературознание, почнали още от 90-те, само че разпростряли се и до през днешния ден, за преосмисляне на канона, за създаване на различни догми, за преобръщания, подриване, преподреждане.
Излишно е да споделяме, че тази наклонност е водеща и в международното литературознание - дори още по-силно сега, когато окастрянето и разширението на канона вървят ръка за ръка и когато алтернативността от време на време е доведена до фикс концепция с поривите за политическа хиперкоректност.
Погледнато малко по-широко, културните и постколониалните проучвания са отворени тъкмо към маргиналното и задачата им е да трансформират и преобразуват статуквото в негова изгода. Така е и с канона. В последните години дебатът за канона допуска превъзмогване на европо- и американоцентричността за сметка на литературите на някогашните колонии, на така наречен Трети свят, на малцинствата, на дамите и прочие Водещ е патосът за включване и пренаписване, за приобщаване и смяна на просветителните и издателските стратегии в интерес на подценяваните.
Ако би трябвало да търсим теоретичните опори, които стоят зад проучването на Господинов, ще ги открием обаче не толкоз в упоменатите настройки, колкото в линията Ницще - Фуко с разбирането за взривовостта на историческия развой, за неговата непознаваемост и некадърност да се удържа някакво единно цяло, в проблематичността на самото знание и на познаващия индивид. И не че Господинов не познава и другите теории, само че той е втрещен най-много в нишата за маргиналността и фукоянските й измерения.
В пукнатините на канонитеС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Тук е мястото да откроя и още една обща наклонност на книгата, а и на теоретичното писане на Господинов като цяло. Зад него стои постоянен корпус от теоретични текстове, само че те някак доста тънко и ненатрапливо се загатват, тъй като са инкорпорирани в цялото. Използвани са в практиката, с други думи. Нещо, което особено би трябвало да се подчертае като достолепие, тъй като е надалеч от досадното рефериране, което постоянно срещаме в научните проучвания.
Друга обща линия е интердисциплинарността на книгата . В нея има и социология, и културология, и политика, и история, и философия, всички те обединени в едно писане, което реконструира контексти, регистрира въздействия и практикува същински " отворено " четене.
И по този начин, в " В пукнатините на канона " няма крайности, няма дебатиране на концепцията за политическата уместност, книгата не е компаративистична, нещо, което е по-застъпено като наклонност в родното литературознание, опрем ли до проблематиката за канона. Господинов се вълнува от конструирането на дребни литературни истории, от фиксирането към непопулярни тематики и въобще - от използването - както се загатна - на концепциите на Фуко в български подтекст. Като забавното е, че той не просто се вглежда в маргинални по отношение на канона създатели и проблеми, само че и изследва маргиналното вътре в самия канон, какъвто е казусът с Ботев и неговото " Ней ".
Образцов е анализът на Яворовите " Теменуги ", доколкото е показано по какъв начин художественото може да се чете през ботаниката и въобще - през науката. Много скъпи са разговорите с Дел`Агата и характерните ракурси, които Господинов открива в текстовете си, отдадени на българския футуризъм и на българските връзки на Маринети. Някак обобщаващо за концепциите на създателя звучи и текстът му, отдаден на подривността във връзка с литературната история на " Литературен вестник ".
И най-накрая - извънредно значима и приносна е тезата, че за разлика от монументалното и каноничното частните, маргиналните истории са истории на субективния взор, на личностната позиция. И Господинов потвърждава това с текстове като " Към една ненаписана история на тъгата в българската литература " или тези, отдадени на разказването на всекидневието през социализма. В тях дневниковото, лексиконното имат очебийно значение и през частното той съумява да реконструира картините на социалистическото живеене, говорене и премълчаване.
Тук наблюденията на създателя са в унисон и с това, което откривателите на новите медии дефинират като просвета на присъединяване, съпреживяването, а не на наблюдението и дистанцията. Значим е и текстът " Невидимата антология ", който пък през образната историята на банкнотите удвоява тезата за българския канон като по-скоро мъжки, в който дамите единствено от време на време надничат.
Ако би трябвало в резюме да обобщя значимостта на книгата, тя е в посока на разширението на българския канон , новите прочити на Вапцаров, Георги Марков, на модернизма в лицето на Кирил Кръстев, както и на интерпретирането на тематики като детство и социализъм, памет и роман.
Благодарение на името, което Георги Господинов си е основал, за благополучие " В пукнатините на канона " също влезе в класациите и се продава. А това е извънредно щастлив факт, тъй като дава късмет една сериозна критическа книга да бъде прочетена и читателите да схванат, че и този род си коства и от него има доста какво да се научи. А и че може да се чете с интерес, който не отстъпва на този, с който се четат романите на писателя.
Големият триумф, който има Георги Господинов в областта на художественото, кара някои литератори да подхождат скептично към чисто литературоведските му занимания. Въпросът обаче е, че и в литературознанието Господинов има собствен жанр, непокътнати тематики и несъмнено - блестящо и ексцентрично наличие.
Достатъчно е да напомним книгата му за Никола Вапцаров, която е едно от най-сериозните проучвания за поета и е незаобиколим текст за всички, които оттук насетне ще се занимават с Вапцаров. Не е за подминаване и есеистичната книга на Господинов " Невидимите рецесии ", която отваря към основни за днешното тематики като новата скорост на живеене, неделимостта на културата от стопанската система и политиката, дефицитите на смисъл, които са зейнали пред всекидневието, и ролята на четенето и книгите както за обособения субект, по този начин и за обществото като цяло. И питането за връзката сред четенето, култивирането на усет и морала.
Изобщо може да се каже, че в годините Георги Господинов вкара доста свои тематики в родното литературознание, които засягат както обособени създатели като Ботев, Яворов, Вапцаров, Георги Марков, по този начин и по-общи въпроси, свързани с канона и конструирането на литературни истории. Не са за подминаване и рецензиите, които Господинов е разгласил за значими книги, както и редакторската му работа с нови, млади създатели и по страниците на " Литературен вестник ", и в издателство " Жанет 45 ".
Така че появяването на " В пукнатините на канона. Провинции. Аероплани. Лексикони " е напълно закономерна и продължаваща ползите му и в областта на литературознанието. Тя обобщава и изцяло обрисува вижданията на своя създател за канона и литературната история. В този смисъл се вписва и в по-общите настройки на българското литературознание, почнали още от 90-те, само че разпростряли се и до през днешния ден, за преосмисляне на канона, за създаване на различни догми, за преобръщания, подриване, преподреждане.
Излишно е да споделяме, че тази наклонност е водеща и в международното литературознание - дори още по-силно сега, когато окастрянето и разширението на канона вървят ръка за ръка и когато алтернативността от време на време е доведена до фикс концепция с поривите за политическа хиперкоректност.
Погледнато малко по-широко, културните и постколониалните проучвания са отворени тъкмо към маргиналното и задачата им е да трансформират и преобразуват статуквото в негова изгода. Така е и с канона. В последните години дебатът за канона допуска превъзмогване на европо- и американоцентричността за сметка на литературите на някогашните колонии, на така наречен Трети свят, на малцинствата, на дамите и прочие Водещ е патосът за включване и пренаписване, за приобщаване и смяна на просветителните и издателските стратегии в интерес на подценяваните.
Ако би трябвало да търсим теоретичните опори, които стоят зад проучването на Господинов, ще ги открием обаче не толкоз в упоменатите настройки, колкото в линията Ницще - Фуко с разбирането за взривовостта на историческия развой, за неговата непознаваемост и некадърност да се удържа някакво единно цяло, в проблематичността на самото знание и на познаващия индивид. И не че Господинов не познава и другите теории, само че той е втрещен най-много в нишата за маргиналността и фукоянските й измерения.
Тук е мястото да откроя и още една обща наклонност на книгата, а и на теоретичното писане на Господинов като цяло. Зад него стои постоянен корпус от теоретични текстове, само че те някак доста тънко и ненатрапливо се загатват, тъй като са инкорпорирани в цялото. Използвани са в практиката, с други думи. Нещо, което особено би трябвало да се подчертае като достолепие, тъй като е надалеч от досадното рефериране, което постоянно срещаме в научните проучвания.
Друга обща линия е интердисциплинарността на книгата . В нея има и социология, и културология, и политика, и история, и философия, всички те обединени в едно писане, което реконструира контексти, регистрира въздействия и практикува същински " отворено " четене.
И по този начин, в " В пукнатините на канона " няма крайности, няма дебатиране на концепцията за политическата уместност, книгата не е компаративистична, нещо, което е по-застъпено като наклонност в родното литературознание, опрем ли до проблематиката за канона. Господинов се вълнува от конструирането на дребни литературни истории, от фиксирането към непопулярни тематики и въобще - от използването - както се загатна - на концепциите на Фуко в български подтекст. Като забавното е, че той не просто се вглежда в маргинални по отношение на канона създатели и проблеми, само че и изследва маргиналното вътре в самия канон, какъвто е казусът с Ботев и неговото " Ней ".
Образцов е анализът на Яворовите " Теменуги ", доколкото е показано по какъв начин художественото може да се чете през ботаниката и въобще - през науката. Много скъпи са разговорите с Дел`Агата и характерните ракурси, които Господинов открива в текстовете си, отдадени на българския футуризъм и на българските връзки на Маринети. Някак обобщаващо за концепциите на създателя звучи и текстът му, отдаден на подривността във връзка с литературната история на " Литературен вестник ".
И най-накрая - извънредно значима и приносна е тезата, че за разлика от монументалното и каноничното частните, маргиналните истории са истории на субективния взор, на личностната позиция. И Господинов потвърждава това с текстове като " Към една ненаписана история на тъгата в българската литература " или тези, отдадени на разказването на всекидневието през социализма. В тях дневниковото, лексиконното имат очебийно значение и през частното той съумява да реконструира картините на социалистическото живеене, говорене и премълчаване.
Тук наблюденията на създателя са в унисон и с това, което откривателите на новите медии дефинират като просвета на присъединяване, съпреживяването, а не на наблюдението и дистанцията. Значим е и текстът " Невидимата антология ", който пък през образната историята на банкнотите удвоява тезата за българския канон като по-скоро мъжки, в който дамите единствено от време на време надничат.
Ако би трябвало в резюме да обобщя значимостта на книгата, тя е в посока на разширението на българския канон , новите прочити на Вапцаров, Георги Марков, на модернизма в лицето на Кирил Кръстев, както и на интерпретирането на тематики като детство и социализъм, памет и роман.
Благодарение на името, което Георги Господинов си е основал, за благополучие " В пукнатините на канона " също влезе в класациите и се продава. А това е извънредно щастлив факт, тъй като дава късмет една сериозна критическа книга да бъде прочетена и читателите да схванат, че и този род си коства и от него има доста какво да се научи. А и че може да се чете с интерес, който не отстъпва на този, с който се четат романите на писателя.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ