Вапцаров и македонизмът
Текстът е от портала " Култура "
Българо-македонският прочит на " общата история " все трябваше да стартира някой ден. Което не се случи нито след рухването на Берлинската стена, нито след разпада на Югославия. Как обаче ще проработи мултидисциплинарната експертна комисия на паритетен принцип, планувана в клаузите на подписания контракт за другарство, добросъседство и съдействие сред двете страни, следва да забележим. Историци към този момент показаха подозрения таман по " експертността " и " обективността " на прочитите, каквито надали са вероятни. Още повече – в случай че си послужим с едни известни думи на литературоведа Цветан Стоянов от началото на " Геният и неговият ментор " – че цялата " тази тематика е тъмна и мъчителна, и даже по необикновен метод престъпна ".
И в действителност в дъното на така наречен " македонски въпрос " има от всичко по доста: подправени етнически или антични митологии и идеологическо инженерство; разногласия за " естествени " и " изкуствени " нации; коминтерновски интернационализъм, гузно смитане под килима на съответни вини и грехове, че и невероятни лъжи; и най-много голям брой смазани човешки ориси. Нарочно не прецизирам кои от камъните в коя градина попадат. Нали с това занапред ще се занимават експертните комисии, като задачата е в хода на разискванията всяка от страните да открие нещо ново (или премълчавано) за себе си в увеличаващата се междина на времето. Миналото не е някаква вкаменелост и историкът постоянно приказва за предишното в настоящето.
Поне на доктрина. На процедура е още по-трудно. Щом би трябвало да се изправиш лице в лице с десетилетни преиначавания и премълчавания, които лъсват, речеш ли да обмислиш съответен проблем или някоя персонална орис. Затова в идващите редове ще употребявам като маркер ориста на Никола Вапцаров и обвързването му с македонизма – тематика, която продължава да разпалва и през днешния ден яростни разногласия. При това в подтекст, в който творчеството и биографията му търсят своята преоценка.
В България до 1989 година оценката за Вапцаров бе повече от еднопосочна –
" поет-революционер " и " болшевик ".
Това изчерпваше всичко. Идеологически заложено и то един път вечно беше революционното направление в българската лирика – Ботев-Смирненски-Вапцаров – ос, по отношение на която се подреждаха всички останали поети. Така да вземем за пример Яворов, заради екзистенциалните си тежнения, отчасти отпадаше от схемата, а Гео Милев единствено частично се вписваше в нея със " Септември ", отново заради модернизма си. В съзнанието на цели генерации поезията на Вапцаров бе схематизирана като " партийна лирика ", още повече, че в поезията от 30-те и 40-те години имаше единствено Вапцаров. Нямаше ги да вземем за пример Далчев или Вутимски, въобще всичко и всички бяха в подножието на пиедестала, върху който самотно се извисяваше фигурата на " поета-революционер ", моряк и " огняроинтелигент " Никола Йонков Вапцаров. Какво да приказваме, че таман тази идеологическа класификация, легнала като оловен капак върху творчеството на Вапцаров, пречеше даже на тези, които харесват стиховете или поетиката му, да могат да ги контекстуализират, да видят нещо оттатък тях – " и в дъното небе ", както написа самият той в фамозното си стихотворение " Кино ".
Йордан Каменов, един от известните познавачи на неговото творчество, признава в книгата си " Властта, историята и Вапцаров " (2004), че на процедура до 1989 година всички тръгваха от стиховете му, но кривваха към биографията му, започвайки да величаят героя.
Затова някак разумно след 1989 година стана таман противоположното –
биографията затисна поезията му.
Тя изчезна, като че ли оставайки сред пожълтелите страници на учебниците, а едни нови съвременници към този момент под вежди с него се гледаха строго – Вапцаров стана " поетът-терорист ", виновен за злото, донесено от комунизма. Литературоведът Димитър Камбуров стартира следната формула: " Това, че Вапцаров работи като стихотворец, само че диша като терорист, не трябва да се не помни " ( " Българската лирическа класика ", 2004).
Пръв Марин Георгиев през 1993 година в книгата " Третият разстрел " разгласява обширните самопризнания на Вапцаров на процеса през 1942 година, до тогава строго засекретени и непознати за читателите и дори за откривателите му – най-голямата прозаична творба на поета, както успешно ги дефинира Йордан Каменов. Тяхното празнословие в действителност смущава и разрушава познатия от детинство на цели генерации облик от бронз на непоклатимия поет-антифашист. Тъй като тези самопризнания разкриват различен един Никола Йонков Вапцаров – комплициран, залутан в междините сред своята идеология и поезията си, мощно маргинализиран. Който още в самото начало на признанията си пред следствието дефинира своята активност в " подривната секция " по този начин: " Аз заемах служба при Централния комитет на Българската комунистическа партия, в комитета, който ръководеше по този начин наречената специфична работа. Тази специфична работа се състоеше в това, че от партийните хора трябваше да се отделят една част, и то най-смелите, и дружно с незаконните да образуват бойни групи. Задачата на тези бойни групи трябваше да бъде: при положение на война със Съветския съюз те трябваше да прекъсват железопътни линии, мостове, телеграфни и телефонни линии, да изхвърлят влакове със специфични клинове, да подпалват вагони с цистерни, маслени резервоари и шлепове с горива и боеприпаси ". За благополучие, нищо от това не се случва и на съвестта на поета Вапцаров не тегнат жертви в диверсионни акции под лозунга " Терорът долу: съюз със Съюз на съветските социалистически републики ". Което не му пречи да скъта в незаконна квартира ковчеже с 20 кг пресован тротил (оприличен от поета на черен самун, под който има люспи бертолетова сол). От 7-8 септември 1941 година Никола Вапцаров става заплатен функционер на Българска комунистическа партия с псевдонима " Лозан ". Отначало му дават на ръка по 100-200 лева на седмица, след това по 2000-3000 лева на месец. Сетне самият той се снабдява с една голяма за времето си сума от над 2 млн. лева по пресмятанията на полицията (става дума за куфар с пари, завещан от Павел Шатев, който тогавашният " солунски нападател " доставя от руската легация – 5 000 $, 200 000 драхми и 100 000 динара). " Лозан " и брат му Борис би трябвало да продадат " на черно " доларите (неофициалният курс долар-лев е 1:300). За информация: тютюноработник получава 1300 лева, а вездесъщият Никола Гешев, шеф на поделение А в Дирекция на полицията, се разписва против 5600 лева Когато арестуват Атанас Романов, у него има към 100 000 лева и 1000 $. С такива суми разполага и непосредственият шеф на " Лозан " – Цвятко Радойнов, като самият Вапцаров непрестанно придвижва из страната като пощальон, според показанията му, суми от порядъка на 30 000-50 000 лева, с които би трябвало да се обезпечава оръжие от подкупни бойци и да се приготвят диверсионни акции.
И най-сетне, няколко думи за арестуваните поради признанията му. Те са най-малко десетина души. Вапцаров разказва в детайли и съвсем кинематографично всички явки и срещи, които е имал, квартирите, лицата. Как три дни е търсел някого в една бозаджийница във Варна, само че по този начин и не го е намерил, до момента в който се черпел с другари от Военното учебно заведение. Или за това по какъв начин не е съумял да извърши заданието на партията и да посрещне изпратените от Съюз на съветските социалистически републики подводничари в устието на р. Камчия с разпознавателно пеене на песента " Елено, моме ". Просто полицията загражда региона и песента се отсрочва за различен път.
Сред арестуваните обаче, вследствие на признанията му, са поетът Младен Исаев, художникът Стоян Сотиров и актрисата Иванка Димитрова, които също са разпитвани и дават показания.
Стоян Сотиров признава, че е извършил заръката на Вапцаров и пуснал някаква пратка по пощата, другата останала непотърсена. В тези военни години, когато работи Законът за отбрана на страната и има доказателства за шпионаж в интерес на непознато разузнаване, всичко това не наподобява по никакъв начин безобидно.
Младен Исаев, бъдеща горделивост на литературата на Народна република България, " демонстрира ", че по молба на сътрудника Никола Йонков в канцеларията на Съюза на българските писатели, където Исаев е служител, бил оставен пакет за него. Донесла го дама, пълничка, с кожено палто, дружно с Борис Вапцаров. В пакета, завит във вестник, имало 4 връзки банкноти. Исаев ги заключил на тавана на Писателския съюз на пл. " Славейков ". Заключението на Младен Исаев: " С най-голямо оскърбление разбирам, че несъзнателно съм бил в някаква мрежа ". Толкоз.
Още по-категорична е актрисата Иванка Димитрова, известна след 1944 година с въодушевените си рецитали по Вапцаров и близостта си с поета: " Аз не съм комунистка и в никакъв случай не съм била такава. Мисля, че те не са за България и в никакъв случай не биха могли да виреят при нашите условия. Още повече, че в Русия не са могли след толкоз доста години да подредят своите стремежи. А се връщат към остарелия метод на живот. Някои от тях по сведения, които има от пресата, радиото и кинопрегледите, си служат с терористични ограничения ".
Това са единствено линии от втората част на битието на Никола Вапцаров – към този момент не като стихотворец, а като военно-технически помощник с псевдонима " Лозан ".
И по този начин стигаме до тематиката Вапцаров и Македония. С какво обаче всичко, разказано дотук, което поражда и напълно закономерно ще продължи да поражда разногласия и тълкования в България, е значимо отвъд Вардара? Работата е там, че в учебниците по литература за македонските общообразователни учебни заведения обликът на Вапцаров е напълно друг.
" Поетът-революционер " (тази щампа на облика у нас до 1989 г.) участва, но бива отместен настрана, доколкото Никола Вапцаров е значим главно като принадлежащ към два дома или две отечества – македонско и българско. И в тези учебници още веднъж няма да намерите стихотворения на Вапцаров като " Кино " или " История ".
В тях поетът е " регионализиран " с други свои произведения – " Земя " и " Родина " (в превод – " Татковина " ), а също със стиховете за Илинден.
Там Никола Вапцаров е репрезентиран в своята чуждост.
В българския оригинал стиховете, напомням, звучат по този начин:
Тази земя,
по която тъпча в този момент,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя не е моя земя.
Тази земя,
простете, е непозната.
А ето и македонският превод на този фрагмент:
Таа земja
в този момент што ja чекорам,
таа земja,
во пролет што ja буди jугот,
таа земja
своja не ja знам
таа земja простете е туг’а.
Разлика въпреки всичко има. В българския оригинал се споделя: Тази земя не е моя земя, до момента в който на македонски фразата е много по-различна: таа земja / своja не ja знам.
Игра на чуждости и двудомности? Не единствено. В македонската си интерпретация творчеството на Вапцаров попада в различен един подтекст и в един книжовен кръжок, за който е редно да се опише по-подробно. Става дума за текстове, обстоятелства и условия, които в Народна република България се криеха дълги години и то като " срамна загадка ", отново заради политически и идеологически аргументи.
Става дума за МЛК, дълго време представян у нас като Младежки книжовен кръжок. Всъщност същинското му название е Македонски книжовен кръжок, основан през есента на 1938 година в София, в квартирата на поета Асен Шухов (Ведров) на ул. " Люлин " 20. За активността на този кръжок се знае и малко, и доста, към него си вихрят и всевъзможни спекулации, дотам той е обраснал в митове.
До 1989 година нито Бойка Вапцарова, завеждаща наследството на " поета-революционер ", нито други откриватели имаха право да загатват думата " македонски " – от боязън пред " насрещна интерпретация ".
А истината е такава, каквато е. Македонският книжовен кръжок в София поражда по решение на незаконната Българска комунистическа партия, в осъществяване на резолюцията на Коминтерна от 11 януари 1934 година, с която се предизвиква битката за " обединена самостоятелна македонска република на трудещите си ", освен на " трудещите се македонски маси ", само че и на " борещите се под управлението на компартията работническа класа и селячество в България, Югославия и Гърция ". На 13 май 1934 година преди малко освободеният от Моабит Георги Димитров, към този момент в качеството си на началник на Коминтерна, изпраща приветствие до Централен комитет на Македонския народ в Америка, в което досегашният " наследник на българската работническа класа " декларира: " Националното иго на македонския народ е източник за увеличаване на гнета на служащите и селяните в Македония, Югославия и Гърция. Разделена и ограбена, Македония е ябълка на раздора сред балканските империалисти и извор на непрекъсната заплаха и от военни спорове, и пертурбации на Балканите ".
С което нещата си идват на мястото. Ала би трябвало да признаем, че с изключение на в Москва, люлката на бъдещата македонска нация несъмнено е в София. Именно тук стартира да се създава бъдещата македонска литература, редом с работата на група руски учени-слависти от Киев, които под управлението на А. С. Величков, старши теоретичен помощник към Украинската комунистическа академия, работят по въпросите на македонския език. Инак е необяснимо по какъв начин новата македонска книжовна норма като че ли пада от небето по силата на неразбираем указ, огласен от АСНОМ в манастира " Св. Прохор Пчински " на 2 август 1944 година
А в дъното на процеса значително са тези млади, начинаещи поети и публицисти от Македонския книжовен кръжок, родени в Пиринска, Вардарска или Егейска Македония. Които, би трябвало да признаем, имат и своите прародители, изцяло забравени по това време, само че през днешния ден включени в македонската традиция: като Кръстьо Мисирков, който още през 1880 година в Петербург основава Младежка студентска група, или кръгът към сп. " Лоза " в София, под редакцията на Г. Д. Баласчев и Петър Попарсов, които пишат освен по македонския въпрос, само че и се пробват да пишат на македонски.
Така или другояче през 1938 година бъдещият македонизъм минава под шапката на Българска комунистическа партия.
Иван Масларов, отговорник в Централен комитет за младежите бежанци, дефинира за " наставник " на кръжока рецензия Васил Александров, родом от Ботевград, само че интензивно сътрудничил на " Македонски новини ". Александров привиква кръжока, който създава собствен правилник, публицистична стратегия и си слага тъкмо избрани цели.
Още в първата селекция вътре попадат Никола Йонков Вапцаров и Антон Попов. Другите, с изключение на домакина на сбирките Асен Шухов, са Кирил Николов, Георги Абаджиев, Тодор Янев, Антон Великов (Беломорски), Георги Деспотов, Иван Керезиев. Към тях се причисляват и още двама поети – Коле Неделковски и Венко Марковски, родом от Велес, към този момент пишещи на македонски, дружно с Михаил Сматракалев, Митко Зафировски и Димитър Митрев. Тези разяснения са значими, защото половината от участниците стават значими фигури в нова Македония и са измежду основатели на актуалната македонска книжнина, а други остават в българската културна традиция. На два или три пъти пред кръжочниците идва да приказва философът Тодор Павлов, предстоящ регент и предстоящ ръководител на Българска академия на науките, основател на марксистко-ленинската " Теория на отражението ". Той, чисто диалектически, тези години стига до извода, че в Македония има и " славяноезични македонци ", и " българи " – всичко е въпрос на самоопределяне ( " Поезията на Венко Марковски ", София, 1939, с.101-106).
Встъпителният отчет на Македонския книжовен кръжок е поверен обаче на Никола Йонков Вапцаров. И таман този отчет, неговата тематика, както и тезите в него, бяха дълги години измежду най-строго защитаваните секрети в Народна република България по обясними идеологически аргументи.
Докладът на Вапцаров, носещ дългото и предълго заглавие Върху Македония и отговорностите на писателите македонци към нея, които би трябвало да следват революционните хрумвания на Гоце Делчев и Даме Груев, е изнесен през октомври 1938 година
В него Вацпаров не прави друго с изключение на прецизно да се придържа към начертаната партийна линия. Анализират се преди всичко дилемите на " пишущите македонци ". След което той декларира: " Случи се по този начин, че в Сръбска и Гръцка Македония великобългарските утопии изстиват и крепне едно ново потомство, въодушевено от лозунга – Свободна и Независима Македония. Това е най-важният стадий от македонския въпрос в последните години, който ние в точния момент не забелязахме и за чието проспиване носим персонална и организационна отговорност ". Тезата е повече от ясна. Сетне Вапцаров продължава: " Но в случай че ние милееме за своята Родина, в случай че в нас има капка македонска кръв и е останала искра от доблестен национализъм, този път би трябвало да се впрегнем, с цел да понесеме част от тежестта на едно дело и жестокото великолепие на една ера ".
Едва ли може да се спори по тези изказвания, в които поетът ясно дефинира каква е идеологическата задача. Те би трябвало да се одобряват такива, каквито са. Смешно е тези позиции да се крият, както прави Централен комитет на Българска комунистическа партия, когато през 1962 година засекретява тази тетрадка, изписана с почерка на Вапцаров, дружно с още една, съдържаща негов втори отчет пред МЛК, отдаден на македонската лирика на Михаил Сматракалев. Последният също е прелюбопитна фигура. Съмишленик на Вапцаров и стихотворец под псевдонима Ангел Жаров, който след 1946 година като арбитър и прокурор в Пиринска Македония издава безпощадни присъди против съперниците на " македонизацията ". После, след скарването на Българска комунистическа партия с Тито, прави цялостен поврат и се пенсионира като арбитър в София. Но през 1993 година още веднъж се пробужда като македонец. Президентът Киро Глигоров персонално го прави македонски жител и той завещава архива си на Института за македонска история в Скопие.
Но да се върнем към " македонските отчети " на Вапцаров. През 1962 година Димитър Митрев, към този момент като учен в Скопската академия на науките, идва да търси в София отчетите на " поета бунтовник ", които е слушал на кръжока. Отговарят му, че няма такива. Така твърдеше и продължава да твърди и семейството на поета, смятайки, ненапълно с съображение, че тези " прокълнати отчети " могат да подкопаят позициите ѝ. " Несъществуващите отчети " обаче са факт и през днешния ден се намират в Държавния списък в София. Всеки, който изиска, може да ги види. Публикувани са още през 1995 година и в Скопие (по преписа на Михаил Сматракалев), и в София (във в. " Литературен конгрес, по преписа на Николай Шмиргела). А през 2004 година Цвета Трифонова в книгата си " Никола Вапцаров. Текстът и сянката " за първи път свери съществуващите преписи с оригинала, написан от ръката на поета.
Именно в оригинала откриваме и следния край на отчета: " Ние сме македонци. И нашето творчество би трябвало да служи на македонската идея. За мнозина ще бъде мъчно ".
Когато бъдат прочетени, осмислени и сложени в подтекст, възприемането на тези текстове не ще бъде чак толкоз мъчно. Още повече, че Никола Вапцаров не е първопроходец по " македонския въпрос ". Той чисто и просто прецизно следва спуснатото от партията като тънка алена линия.
В основата на което са постановки като тази на Христо Кабакчиев: " Македонците имат право и опция сами да дефинират своята народност и да завоюват своята самостоятелност като независима " македонска нация " (сп. " Комунистически интернационал, кн. 13-14, 1914 г.). Или пък тезите на Владимир Поптомов: " Българските шовинисти,експлоатирайки сродството на македонския език с българския, декларират, че македонците са българи и по този метод желаят да оправдаят завладяването на Петричко и анексионистическата си политика във връзка с цяла Македония. " (Писмо от Владимир Поптомов до Централен комитет на Българска комунистическа партия по предлагането на А. С. Величков за образуване на група за създаването на въпросите за македонския език и нация, Москва, 25 юни 1935 г).
Цитираните хора са значими дейци на Българска комунистическа партия и до 1989 година на техните имена в София и в други градове на страната бяха посочени улици. Който не е наясно с това, може би е време да го научи и в този смисъл работата на идната мултидисциплинарна експертна комисия би могла да отвори очите на мнозина за редица нелицеприятни секрети в най-новата ни история.
А що се отнася до Никола Вапцаров, несъмнено е, че той като стихотворец е част от българската литература и в никакъв случай не излиза от нейната книжовна норма, доколкото не написа на " македонски ". За разлика от други двама поети от кръжока – Коле Неделковски и Венко Марковски, родом от Велес.
У Вапцаров няма да открием сходни редове:
Везден одам, везден траам,
Везден в судни маки чмаам
Глава веднам съзи леам
и измежду лути рани тлеам.
(Коле Неделковски, " Мъскавици ", София, 1940, с.32)
Днес Коле Неделковски е считан в Македония за македонски народен стихотворец, още повече, че гибелта му през септември 1941 година след престрелка с полицията на ул. " Паренсов " в София, се възприема като ликвидиране на поета поради македонското му съзнание.
Нито пък такива:
Ф кърф памет щука пред суроф век;
А жена чека и обети вие,
До нея дете на земня гние,
И гняв и болес и рев и щрек.
(Венко Марковски, " Луня. Македонска поезия ", София, 1940, с. 137).
Впоследствие Венко Марковски също трансформира позицията си. От 1945-1949 година е депутат в Народното събрание в Скопие. Големите му хрумвания за развиване на македонския език и словесност обаче не се споделят от югославските функционери. От 1956 до 1961 година лежи в лагера " Голи оток " и през 1968 година се връща със фамилията си в България, където го вършат учен и национален активист на културата.
Каква би била ориста и траекторията на Никола Вапцаров след 1944 година, в случай че бе получил не смъртна, а доживотна присъда, можем единствено да гадаем.
От показанията му пред следствието узнаваме, че той е решил да напише по поръчка на партията стихотворение за Македония. Възложителят е неговият шеф Цвятко Радойнов (Васил): " След дълго обсъждане на тематиките аз взех решение да напиша за войната в Македония. И фактически написах стихотворение на тази тематика. Оставих го в бележника си, само че след това го изгорих, тъй като бе компрометиращо. Не се опасявах, че ще го не помни. Помня наизуст всички стихове. След седмица пристигна Васил, споделих му, че съм написал стихотворение. Поиска да го чуе и му го прорецитирах. Един път, по-късно, ме накара да му го кажа още един път. Васил откри стихотворението, че е издигнато по неправилна идеологическа база, тъй като на първо време се отнася по тематика за събития, които са минали. Направи ми забележка, че неправилно петня целия немски народ, а би трябвало да насоча жилото против фашизма. Намери несвоевременно очебийно, че не за пръв път влиза у нас историята с кървавата мутра, тъй като в Македония са влизали и турци, и гърци, и сърби, а в сегашния миг ние нямаме интерес да припомняме всичко това Колкото и да знаех, че в сегашния миг поезията не е персонална упоритост, мене ми стана погрешно и взех решение да напиша ново Една заран, без да желая, си спомних една мисъл на Ленин – електрификация плюс колективизация значи комунизъм – тази мисъл ми послужи за база на ново стихотворение, което носеше заглавие " Бъдеще ". Не зная по какви аргументи краят на стихотворението не можах да довърша ".
Примери като този няма по какъв начин да не подсещат какво се случва, когато освен поезията, а и историята бъдат директно подчинени на идеологията.
И ни връщат към доста неща, в които занапред би трябвало да вникнем и осмислим.
Включително и посредством въпроса, наследен ни от самия Вапцаров:
Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
момент след грабежа
ще бъда аз нищо.
(Никола Вапцаров, " Вяра " )
Всичко, което би трябвало да знаете за:Прочит на историята (183)
Българо-македонският прочит на " общата история " все трябваше да стартира някой ден. Което не се случи нито след рухването на Берлинската стена, нито след разпада на Югославия. Как обаче ще проработи мултидисциплинарната експертна комисия на паритетен принцип, планувана в клаузите на подписания контракт за другарство, добросъседство и съдействие сред двете страни, следва да забележим. Историци към този момент показаха подозрения таман по " експертността " и " обективността " на прочитите, каквито надали са вероятни. Още повече – в случай че си послужим с едни известни думи на литературоведа Цветан Стоянов от началото на " Геният и неговият ментор " – че цялата " тази тематика е тъмна и мъчителна, и даже по необикновен метод престъпна ".
И в действителност в дъното на така наречен " македонски въпрос " има от всичко по доста: подправени етнически или антични митологии и идеологическо инженерство; разногласия за " естествени " и " изкуствени " нации; коминтерновски интернационализъм, гузно смитане под килима на съответни вини и грехове, че и невероятни лъжи; и най-много голям брой смазани човешки ориси. Нарочно не прецизирам кои от камъните в коя градина попадат. Нали с това занапред ще се занимават експертните комисии, като задачата е в хода на разискванията всяка от страните да открие нещо ново (или премълчавано) за себе си в увеличаващата се междина на времето. Миналото не е някаква вкаменелост и историкът постоянно приказва за предишното в настоящето.
Поне на доктрина. На процедура е още по-трудно. Щом би трябвало да се изправиш лице в лице с десетилетни преиначавания и премълчавания, които лъсват, речеш ли да обмислиш съответен проблем или някоя персонална орис. Затова в идващите редове ще употребявам като маркер ориста на Никола Вапцаров и обвързването му с македонизма – тематика, която продължава да разпалва и през днешния ден яростни разногласия. При това в подтекст, в който творчеството и биографията му търсят своята преоценка.
В България до 1989 година оценката за Вапцаров бе повече от еднопосочна –
" поет-революционер " и " болшевик ".
Това изчерпваше всичко. Идеологически заложено и то един път вечно беше революционното направление в българската лирика – Ботев-Смирненски-Вапцаров – ос, по отношение на която се подреждаха всички останали поети. Така да вземем за пример Яворов, заради екзистенциалните си тежнения, отчасти отпадаше от схемата, а Гео Милев единствено частично се вписваше в нея със " Септември ", отново заради модернизма си. В съзнанието на цели генерации поезията на Вапцаров бе схематизирана като " партийна лирика ", още повече, че в поезията от 30-те и 40-те години имаше единствено Вапцаров. Нямаше ги да вземем за пример Далчев или Вутимски, въобще всичко и всички бяха в подножието на пиедестала, върху който самотно се извисяваше фигурата на " поета-революционер ", моряк и " огняроинтелигент " Никола Йонков Вапцаров. Какво да приказваме, че таман тази идеологическа класификация, легнала като оловен капак върху творчеството на Вапцаров, пречеше даже на тези, които харесват стиховете или поетиката му, да могат да ги контекстуализират, да видят нещо оттатък тях – " и в дъното небе ", както написа самият той в фамозното си стихотворение " Кино ".
Йордан Каменов, един от известните познавачи на неговото творчество, признава в книгата си " Властта, историята и Вапцаров " (2004), че на процедура до 1989 година всички тръгваха от стиховете му, но кривваха към биографията му, започвайки да величаят героя.
Затова някак разумно след 1989 година стана таман противоположното –
биографията затисна поезията му.
Тя изчезна, като че ли оставайки сред пожълтелите страници на учебниците, а едни нови съвременници към този момент под вежди с него се гледаха строго – Вапцаров стана " поетът-терорист ", виновен за злото, донесено от комунизма. Литературоведът Димитър Камбуров стартира следната формула: " Това, че Вапцаров работи като стихотворец, само че диша като терорист, не трябва да се не помни " ( " Българската лирическа класика ", 2004).
Пръв Марин Георгиев през 1993 година в книгата " Третият разстрел " разгласява обширните самопризнания на Вапцаров на процеса през 1942 година, до тогава строго засекретени и непознати за читателите и дори за откривателите му – най-голямата прозаична творба на поета, както успешно ги дефинира Йордан Каменов. Тяхното празнословие в действителност смущава и разрушава познатия от детинство на цели генерации облик от бронз на непоклатимия поет-антифашист. Тъй като тези самопризнания разкриват различен един Никола Йонков Вапцаров – комплициран, залутан в междините сред своята идеология и поезията си, мощно маргинализиран. Който още в самото начало на признанията си пред следствието дефинира своята активност в " подривната секция " по този начин: " Аз заемах служба при Централния комитет на Българската комунистическа партия, в комитета, който ръководеше по този начин наречената специфична работа. Тази специфична работа се състоеше в това, че от партийните хора трябваше да се отделят една част, и то най-смелите, и дружно с незаконните да образуват бойни групи. Задачата на тези бойни групи трябваше да бъде: при положение на война със Съветския съюз те трябваше да прекъсват железопътни линии, мостове, телеграфни и телефонни линии, да изхвърлят влакове със специфични клинове, да подпалват вагони с цистерни, маслени резервоари и шлепове с горива и боеприпаси ". За благополучие, нищо от това не се случва и на съвестта на поета Вапцаров не тегнат жертви в диверсионни акции под лозунга " Терорът долу: съюз със Съюз на съветските социалистически републики ". Което не му пречи да скъта в незаконна квартира ковчеже с 20 кг пресован тротил (оприличен от поета на черен самун, под който има люспи бертолетова сол). От 7-8 септември 1941 година Никола Вапцаров става заплатен функционер на Българска комунистическа партия с псевдонима " Лозан ". Отначало му дават на ръка по 100-200 лева на седмица, след това по 2000-3000 лева на месец. Сетне самият той се снабдява с една голяма за времето си сума от над 2 млн. лева по пресмятанията на полицията (става дума за куфар с пари, завещан от Павел Шатев, който тогавашният " солунски нападател " доставя от руската легация – 5 000 $, 200 000 драхми и 100 000 динара). " Лозан " и брат му Борис би трябвало да продадат " на черно " доларите (неофициалният курс долар-лев е 1:300). За информация: тютюноработник получава 1300 лева, а вездесъщият Никола Гешев, шеф на поделение А в Дирекция на полицията, се разписва против 5600 лева Когато арестуват Атанас Романов, у него има към 100 000 лева и 1000 $. С такива суми разполага и непосредственият шеф на " Лозан " – Цвятко Радойнов, като самият Вапцаров непрестанно придвижва из страната като пощальон, според показанията му, суми от порядъка на 30 000-50 000 лева, с които би трябвало да се обезпечава оръжие от подкупни бойци и да се приготвят диверсионни акции.
И най-сетне, няколко думи за арестуваните поради признанията му. Те са най-малко десетина души. Вапцаров разказва в детайли и съвсем кинематографично всички явки и срещи, които е имал, квартирите, лицата. Как три дни е търсел някого в една бозаджийница във Варна, само че по този начин и не го е намерил, до момента в който се черпел с другари от Военното учебно заведение. Или за това по какъв начин не е съумял да извърши заданието на партията и да посрещне изпратените от Съюз на съветските социалистически републики подводничари в устието на р. Камчия с разпознавателно пеене на песента " Елено, моме ". Просто полицията загражда региона и песента се отсрочва за различен път.
Сред арестуваните обаче, вследствие на признанията му, са поетът Младен Исаев, художникът Стоян Сотиров и актрисата Иванка Димитрова, които също са разпитвани и дават показания.
Стоян Сотиров признава, че е извършил заръката на Вапцаров и пуснал някаква пратка по пощата, другата останала непотърсена. В тези военни години, когато работи Законът за отбрана на страната и има доказателства за шпионаж в интерес на непознато разузнаване, всичко това не наподобява по никакъв начин безобидно.
Младен Исаев, бъдеща горделивост на литературата на Народна република България, " демонстрира ", че по молба на сътрудника Никола Йонков в канцеларията на Съюза на българските писатели, където Исаев е служител, бил оставен пакет за него. Донесла го дама, пълничка, с кожено палто, дружно с Борис Вапцаров. В пакета, завит във вестник, имало 4 връзки банкноти. Исаев ги заключил на тавана на Писателския съюз на пл. " Славейков ". Заключението на Младен Исаев: " С най-голямо оскърбление разбирам, че несъзнателно съм бил в някаква мрежа ". Толкоз.
Още по-категорична е актрисата Иванка Димитрова, известна след 1944 година с въодушевените си рецитали по Вапцаров и близостта си с поета: " Аз не съм комунистка и в никакъв случай не съм била такава. Мисля, че те не са за България и в никакъв случай не биха могли да виреят при нашите условия. Още повече, че в Русия не са могли след толкоз доста години да подредят своите стремежи. А се връщат към остарелия метод на живот. Някои от тях по сведения, които има от пресата, радиото и кинопрегледите, си служат с терористични ограничения ".
Това са единствено линии от втората част на битието на Никола Вапцаров – към този момент не като стихотворец, а като военно-технически помощник с псевдонима " Лозан ".
И по този начин стигаме до тематиката Вапцаров и Македония. С какво обаче всичко, разказано дотук, което поражда и напълно закономерно ще продължи да поражда разногласия и тълкования в България, е значимо отвъд Вардара? Работата е там, че в учебниците по литература за македонските общообразователни учебни заведения обликът на Вапцаров е напълно друг.
" Поетът-революционер " (тази щампа на облика у нас до 1989 г.) участва, но бива отместен настрана, доколкото Никола Вапцаров е значим главно като принадлежащ към два дома или две отечества – македонско и българско. И в тези учебници още веднъж няма да намерите стихотворения на Вапцаров като " Кино " или " История ".
В тях поетът е " регионализиран " с други свои произведения – " Земя " и " Родина " (в превод – " Татковина " ), а също със стиховете за Илинден.
Там Никола Вапцаров е репрезентиран в своята чуждост.
В българския оригинал стиховете, напомням, звучат по този начин:
Тази земя,
по която тъпча в този момент,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя не е моя земя.
Тази земя,
простете, е непозната.
А ето и македонският превод на този фрагмент:
Таа земja
в този момент што ja чекорам,
таа земja,
во пролет што ja буди jугот,
таа земja
своja не ja знам
таа земja простете е туг’а.
Разлика въпреки всичко има. В българския оригинал се споделя: Тази земя не е моя земя, до момента в който на македонски фразата е много по-различна: таа земja / своja не ja знам.
Игра на чуждости и двудомности? Не единствено. В македонската си интерпретация творчеството на Вапцаров попада в различен един подтекст и в един книжовен кръжок, за който е редно да се опише по-подробно. Става дума за текстове, обстоятелства и условия, които в Народна република България се криеха дълги години и то като " срамна загадка ", отново заради политически и идеологически аргументи.
Става дума за МЛК, дълго време представян у нас като Младежки книжовен кръжок. Всъщност същинското му название е Македонски книжовен кръжок, основан през есента на 1938 година в София, в квартирата на поета Асен Шухов (Ведров) на ул. " Люлин " 20. За активността на този кръжок се знае и малко, и доста, към него си вихрят и всевъзможни спекулации, дотам той е обраснал в митове.
До 1989 година нито Бойка Вапцарова, завеждаща наследството на " поета-революционер ", нито други откриватели имаха право да загатват думата " македонски " – от боязън пред " насрещна интерпретация ".
А истината е такава, каквато е. Македонският книжовен кръжок в София поражда по решение на незаконната Българска комунистическа партия, в осъществяване на резолюцията на Коминтерна от 11 януари 1934 година, с която се предизвиква битката за " обединена самостоятелна македонска република на трудещите си ", освен на " трудещите се македонски маси ", само че и на " борещите се под управлението на компартията работническа класа и селячество в България, Югославия и Гърция ". На 13 май 1934 година преди малко освободеният от Моабит Георги Димитров, към този момент в качеството си на началник на Коминтерна, изпраща приветствие до Централен комитет на Македонския народ в Америка, в което досегашният " наследник на българската работническа класа " декларира: " Националното иго на македонския народ е източник за увеличаване на гнета на служащите и селяните в Македония, Югославия и Гърция. Разделена и ограбена, Македония е ябълка на раздора сред балканските империалисти и извор на непрекъсната заплаха и от военни спорове, и пертурбации на Балканите ".
С което нещата си идват на мястото. Ала би трябвало да признаем, че с изключение на в Москва, люлката на бъдещата македонска нация несъмнено е в София. Именно тук стартира да се създава бъдещата македонска литература, редом с работата на група руски учени-слависти от Киев, които под управлението на А. С. Величков, старши теоретичен помощник към Украинската комунистическа академия, работят по въпросите на македонския език. Инак е необяснимо по какъв начин новата македонска книжовна норма като че ли пада от небето по силата на неразбираем указ, огласен от АСНОМ в манастира " Св. Прохор Пчински " на 2 август 1944 година
А в дъното на процеса значително са тези млади, начинаещи поети и публицисти от Македонския книжовен кръжок, родени в Пиринска, Вардарска или Егейска Македония. Които, би трябвало да признаем, имат и своите прародители, изцяло забравени по това време, само че през днешния ден включени в македонската традиция: като Кръстьо Мисирков, който още през 1880 година в Петербург основава Младежка студентска група, или кръгът към сп. " Лоза " в София, под редакцията на Г. Д. Баласчев и Петър Попарсов, които пишат освен по македонския въпрос, само че и се пробват да пишат на македонски.
Така или другояче през 1938 година бъдещият македонизъм минава под шапката на Българска комунистическа партия.
Иван Масларов, отговорник в Централен комитет за младежите бежанци, дефинира за " наставник " на кръжока рецензия Васил Александров, родом от Ботевград, само че интензивно сътрудничил на " Македонски новини ". Александров привиква кръжока, който създава собствен правилник, публицистична стратегия и си слага тъкмо избрани цели.
Още в първата селекция вътре попадат Никола Йонков Вапцаров и Антон Попов. Другите, с изключение на домакина на сбирките Асен Шухов, са Кирил Николов, Георги Абаджиев, Тодор Янев, Антон Великов (Беломорски), Георги Деспотов, Иван Керезиев. Към тях се причисляват и още двама поети – Коле Неделковски и Венко Марковски, родом от Велес, към този момент пишещи на македонски, дружно с Михаил Сматракалев, Митко Зафировски и Димитър Митрев. Тези разяснения са значими, защото половината от участниците стават значими фигури в нова Македония и са измежду основатели на актуалната македонска книжнина, а други остават в българската културна традиция. На два или три пъти пред кръжочниците идва да приказва философът Тодор Павлов, предстоящ регент и предстоящ ръководител на Българска академия на науките, основател на марксистко-ленинската " Теория на отражението ". Той, чисто диалектически, тези години стига до извода, че в Македония има и " славяноезични македонци ", и " българи " – всичко е въпрос на самоопределяне ( " Поезията на Венко Марковски ", София, 1939, с.101-106).
Встъпителният отчет на Македонския книжовен кръжок е поверен обаче на Никола Йонков Вапцаров. И таман този отчет, неговата тематика, както и тезите в него, бяха дълги години измежду най-строго защитаваните секрети в Народна република България по обясними идеологически аргументи.
Докладът на Вапцаров, носещ дългото и предълго заглавие Върху Македония и отговорностите на писателите македонци към нея, които би трябвало да следват революционните хрумвания на Гоце Делчев и Даме Груев, е изнесен през октомври 1938 година
В него Вацпаров не прави друго с изключение на прецизно да се придържа към начертаната партийна линия. Анализират се преди всичко дилемите на " пишущите македонци ". След което той декларира: " Случи се по този начин, че в Сръбска и Гръцка Македония великобългарските утопии изстиват и крепне едно ново потомство, въодушевено от лозунга – Свободна и Независима Македония. Това е най-важният стадий от македонския въпрос в последните години, който ние в точния момент не забелязахме и за чието проспиване носим персонална и организационна отговорност ". Тезата е повече от ясна. Сетне Вапцаров продължава: " Но в случай че ние милееме за своята Родина, в случай че в нас има капка македонска кръв и е останала искра от доблестен национализъм, този път би трябвало да се впрегнем, с цел да понесеме част от тежестта на едно дело и жестокото великолепие на една ера ".
Едва ли може да се спори по тези изказвания, в които поетът ясно дефинира каква е идеологическата задача. Те би трябвало да се одобряват такива, каквито са. Смешно е тези позиции да се крият, както прави Централен комитет на Българска комунистическа партия, когато през 1962 година засекретява тази тетрадка, изписана с почерка на Вапцаров, дружно с още една, съдържаща негов втори отчет пред МЛК, отдаден на македонската лирика на Михаил Сматракалев. Последният също е прелюбопитна фигура. Съмишленик на Вапцаров и стихотворец под псевдонима Ангел Жаров, който след 1946 година като арбитър и прокурор в Пиринска Македония издава безпощадни присъди против съперниците на " македонизацията ". После, след скарването на Българска комунистическа партия с Тито, прави цялостен поврат и се пенсионира като арбитър в София. Но през 1993 година още веднъж се пробужда като македонец. Президентът Киро Глигоров персонално го прави македонски жител и той завещава архива си на Института за македонска история в Скопие.
Но да се върнем към " македонските отчети " на Вапцаров. През 1962 година Димитър Митрев, към този момент като учен в Скопската академия на науките, идва да търси в София отчетите на " поета бунтовник ", които е слушал на кръжока. Отговарят му, че няма такива. Така твърдеше и продължава да твърди и семейството на поета, смятайки, ненапълно с съображение, че тези " прокълнати отчети " могат да подкопаят позициите ѝ. " Несъществуващите отчети " обаче са факт и през днешния ден се намират в Държавния списък в София. Всеки, който изиска, може да ги види. Публикувани са още през 1995 година и в Скопие (по преписа на Михаил Сматракалев), и в София (във в. " Литературен конгрес, по преписа на Николай Шмиргела). А през 2004 година Цвета Трифонова в книгата си " Никола Вапцаров. Текстът и сянката " за първи път свери съществуващите преписи с оригинала, написан от ръката на поета.
Именно в оригинала откриваме и следния край на отчета: " Ние сме македонци. И нашето творчество би трябвало да служи на македонската идея. За мнозина ще бъде мъчно ".
Когато бъдат прочетени, осмислени и сложени в подтекст, възприемането на тези текстове не ще бъде чак толкоз мъчно. Още повече, че Никола Вапцаров не е първопроходец по " македонския въпрос ". Той чисто и просто прецизно следва спуснатото от партията като тънка алена линия.
В основата на което са постановки като тази на Христо Кабакчиев: " Македонците имат право и опция сами да дефинират своята народност и да завоюват своята самостоятелност като независима " македонска нация " (сп. " Комунистически интернационал, кн. 13-14, 1914 г.). Или пък тезите на Владимир Поптомов: " Българските шовинисти,експлоатирайки сродството на македонския език с българския, декларират, че македонците са българи и по този метод желаят да оправдаят завладяването на Петричко и анексионистическата си политика във връзка с цяла Македония. " (Писмо от Владимир Поптомов до Централен комитет на Българска комунистическа партия по предлагането на А. С. Величков за образуване на група за създаването на въпросите за македонския език и нация, Москва, 25 юни 1935 г).
Цитираните хора са значими дейци на Българска комунистическа партия и до 1989 година на техните имена в София и в други градове на страната бяха посочени улици. Който не е наясно с това, може би е време да го научи и в този смисъл работата на идната мултидисциплинарна експертна комисия би могла да отвори очите на мнозина за редица нелицеприятни секрети в най-новата ни история.
А що се отнася до Никола Вапцаров, несъмнено е, че той като стихотворец е част от българската литература и в никакъв случай не излиза от нейната книжовна норма, доколкото не написа на " македонски ". За разлика от други двама поети от кръжока – Коле Неделковски и Венко Марковски, родом от Велес.
У Вапцаров няма да открием сходни редове:
Везден одам, везден траам,
Везден в судни маки чмаам
Глава веднам съзи леам
и измежду лути рани тлеам.
(Коле Неделковски, " Мъскавици ", София, 1940, с.32)
Днес Коле Неделковски е считан в Македония за македонски народен стихотворец, още повече, че гибелта му през септември 1941 година след престрелка с полицията на ул. " Паренсов " в София, се възприема като ликвидиране на поета поради македонското му съзнание.
Нито пък такива:
Ф кърф памет щука пред суроф век;
А жена чека и обети вие,
До нея дете на земня гние,
И гняв и болес и рев и щрек.
(Венко Марковски, " Луня. Македонска поезия ", София, 1940, с. 137).
Впоследствие Венко Марковски също трансформира позицията си. От 1945-1949 година е депутат в Народното събрание в Скопие. Големите му хрумвания за развиване на македонския език и словесност обаче не се споделят от югославските функционери. От 1956 до 1961 година лежи в лагера " Голи оток " и през 1968 година се връща със фамилията си в България, където го вършат учен и национален активист на културата.
Каква би била ориста и траекторията на Никола Вапцаров след 1944 година, в случай че бе получил не смъртна, а доживотна присъда, можем единствено да гадаем.
От показанията му пред следствието узнаваме, че той е решил да напише по поръчка на партията стихотворение за Македония. Възложителят е неговият шеф Цвятко Радойнов (Васил): " След дълго обсъждане на тематиките аз взех решение да напиша за войната в Македония. И фактически написах стихотворение на тази тематика. Оставих го в бележника си, само че след това го изгорих, тъй като бе компрометиращо. Не се опасявах, че ще го не помни. Помня наизуст всички стихове. След седмица пристигна Васил, споделих му, че съм написал стихотворение. Поиска да го чуе и му го прорецитирах. Един път, по-късно, ме накара да му го кажа още един път. Васил откри стихотворението, че е издигнато по неправилна идеологическа база, тъй като на първо време се отнася по тематика за събития, които са минали. Направи ми забележка, че неправилно петня целия немски народ, а би трябвало да насоча жилото против фашизма. Намери несвоевременно очебийно, че не за пръв път влиза у нас историята с кървавата мутра, тъй като в Македония са влизали и турци, и гърци, и сърби, а в сегашния миг ние нямаме интерес да припомняме всичко това Колкото и да знаех, че в сегашния миг поезията не е персонална упоритост, мене ми стана погрешно и взех решение да напиша ново Една заран, без да желая, си спомних една мисъл на Ленин – електрификация плюс колективизация значи комунизъм – тази мисъл ми послужи за база на ново стихотворение, което носеше заглавие " Бъдеще ". Не зная по какви аргументи краят на стихотворението не можах да довърша ".
Примери като този няма по какъв начин да не подсещат какво се случва, когато освен поезията, а и историята бъдат директно подчинени на идеологията.
И ни връщат към доста неща, в които занапред би трябвало да вникнем и осмислим.
Включително и посредством въпроса, наследен ни от самия Вапцаров:
Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
момент след грабежа
ще бъда аз нищо.
(Никола Вапцаров, " Вяра " )
Всичко, което би трябвало да знаете за:Прочит на историята (183)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ