Историята срещу времето
Историята е главен инструмент, който за ръководещите е гаранция за дългогодишна власт
Илюзиите, истината, политическите еквилибристики съпътстват развиването на народите през вековете
Историята и времето са категории, които съдържат в себе си вселената и безкрайността. Всеки един човек и всяко едно общество живеят и се развиват в подтекста на спомените, прекарванията и търсенето на разновидности за резистентност, предсказуемост и гаранция за несъмнено бъдеще.
Всеки човек има своя история, която с течение на времето се трансформира в спомен, в който той нормално е воин и рядко е жертва на условия или неизгодни обстановки. Всеки е част от политическа система, която според от събитията основава строги правила на надзор. През първите двадесет и пет години на XXI век този развой се трансформира (най-вече в Европа) в така наречен следен безпорядък където войнствената агитация и регресивната роля на националните и европейските институции ускоряват бюрокрацията, а корупционните схеми унищожават опцията за държавност, основаваща се на подготвеност, финансова непоклатимост и сигурност.
Времето е релативно разбиране, само че е и самобитен ориентир за развиването на обществата и обособената персона. За всеки човек времето се мери с постигнатото, претърпяното и насъбрания през годините опит. Това характеризира стадиите в развиването на обществото и е аршин за средностатистическия човек, който във времето и пространството е социологическият ориентир за трендовете в публичното развиване.
Всяка страна и всяка политическа система има за цел вечността като власт и пари. Историята е главен инструмент, който за ръководещите е гаранция за дългогодишна власт. Тя има многочислени измерения като се образува както от родовата памет, националните обичаи и ритуали, по този начин и от реализираната държавна политика, основаваща се на агитация и добре филтрирано обучение. Този комплициран и динамичен конгломерат от средства, политики и умишлено внушавана борба е задоволително сполучлив, неведнъж прилаган модел за промяна на публичното схващане Проблемът обаче е в това, че съответните политически системи, изключително през последните няколко века, не са устойчиви. Смяната на политическия инструмент за надзор през вековете минава през религията, етноса и идеологията.
Религиозните войни доникъде на XVII век, последвани от националните спорове до XIX век и двете международни войни през XX век, минават под знака на борбата. Победителите не ги съдят и това е гаранция за историческа интерпретация на събития и обстоятелства, комфортни за ръководещия хайлайф. Известна е фразата на министъра на пропагандата и просвещението на Третия Райх Йозеф Гьобелс, че „ една неистина повторена 100 пъти се трансформира в истина “.
Надпреварата с времето е самобитно състезание с историческата истина. Това също е релативно разбиране. Всеки има своята версия за обстоятелства, развой и резултати. В подтекста на обособената персона това е част от неговото усещане на света. В житейски проект това отношение не оказва значително въздействие върху политическата настройка.
Историческите и политическите трансформации са част от публичното развиване, чиито времеви параметри са подчинени на многовековни сюжети, насочени към постигането на резистентен надзор върху човечеството. През вековете използването на римския принцип „ разделяй и владей “ е печеливш за налагането на политическа воля и засилваща се взаимозависимост на обществата в разнообразни елементи на света. Процесът постоянно е сложен, нескончаем и с ниска степен на обезпечен триумф. Чрез споровете и войните софтуерният напредък е обезпечен чрез непрекъснатото рационализиране на военната техника. Войни се печелят, само че се и губят. Резултатите постоянно са обвързани с геополитическо преструктуриране на граници и с смяна на политическата система на изгубилите спора страни. След следващата промяна историческата интерпретация влиза в неравностойна конкуренция с времето.
Историята е памет, която се моделира, пренаписва като умишлено се унищожават мемоари и познания. В софтуерния XXI век процесът се опростява. Ограничаването на обществения разговор, прокарването на политика разрушаваща фамилните полезности и обичаи, съзнателното елиминиране на опция за стабилно духовно развиване на подрастващите генерации, подкрепят процесът за ограничение на историческата памет, етническата и религиозната принадлежност на другите общества. Успешен инструмент в тази политика е виртуалното пространство, чиято безграничност е самобитно въплъщение на безкрайното време, което няма морални и духовни ограничавания. Там човек е самичък, без отбрана, без опция за развиване и създаване като независима персона. Това е съществено предизвикателство за образуването на генерации, чиято еднаквост да се основава на познания от предишното, възпитавайки възприятие на горделивост от достойните каузи и победи на предците на съответния народ.
Традиционна е фразата, че „ историята е учителка на народите “. Вярно е, че тя е и субективна просвета, основаваща се на документи, мемоари, тълкования и доста политика. Намаляването на нейния дял в построяването на бъдещите генерации е съществено предизвикателство за обществата. Без историческо единение и национална горделивост индивидът остава самичък пред многочислените незнайни в софтуерното пространство. Затваря се кръгът. Най-голямото наказване за пещерния човек е да бъде изпъден от племето, живеещо в пещерата и да остане самичък в суровата и изпълнена с рискове природа. Във виртуалното пространство човек още веднъж е самичък, само че зависим на контролиращите този свят софтуерни корпорации, сполучливо работещи за надзор, само че и за постигането на колосални облаги.
През хилядолетията историята и времето са в непрекъсната дихотомия, гарантираща съществуването на човечеството. Илюзиите, истината, политическите еквилибристики съпътстват развиването на народите през вековете. Балансът сред история и време е задоволително резистентен. В актуалния свят този съюз е подложен на съществено тестване с непознати до момента провокации, свързани с изкуствения разсъдък. Остава вярата, че индивидът ще резервира своята водеща роля на планетата Земя.
Илюзиите, истината, политическите еквилибристики съпътстват развиването на народите през вековете
Историята и времето са категории, които съдържат в себе си вселената и безкрайността. Всеки един човек и всяко едно общество живеят и се развиват в подтекста на спомените, прекарванията и търсенето на разновидности за резистентност, предсказуемост и гаранция за несъмнено бъдеще.
Всеки човек има своя история, която с течение на времето се трансформира в спомен, в който той нормално е воин и рядко е жертва на условия или неизгодни обстановки. Всеки е част от политическа система, която според от събитията основава строги правила на надзор. През първите двадесет и пет години на XXI век този развой се трансформира (най-вече в Европа) в така наречен следен безпорядък където войнствената агитация и регресивната роля на националните и европейските институции ускоряват бюрокрацията, а корупционните схеми унищожават опцията за държавност, основаваща се на подготвеност, финансова непоклатимост и сигурност.
Времето е релативно разбиране, само че е и самобитен ориентир за развиването на обществата и обособената персона. За всеки човек времето се мери с постигнатото, претърпяното и насъбрания през годините опит. Това характеризира стадиите в развиването на обществото и е аршин за средностатистическия човек, който във времето и пространството е социологическият ориентир за трендовете в публичното развиване.
Всяка страна и всяка политическа система има за цел вечността като власт и пари. Историята е главен инструмент, който за ръководещите е гаранция за дългогодишна власт. Тя има многочислени измерения като се образува както от родовата памет, националните обичаи и ритуали, по този начин и от реализираната държавна политика, основаваща се на агитация и добре филтрирано обучение. Този комплициран и динамичен конгломерат от средства, политики и умишлено внушавана борба е задоволително сполучлив, неведнъж прилаган модел за промяна на публичното схващане Проблемът обаче е в това, че съответните политически системи, изключително през последните няколко века, не са устойчиви. Смяната на политическия инструмент за надзор през вековете минава през религията, етноса и идеологията.
Религиозните войни доникъде на XVII век, последвани от националните спорове до XIX век и двете международни войни през XX век, минават под знака на борбата. Победителите не ги съдят и това е гаранция за историческа интерпретация на събития и обстоятелства, комфортни за ръководещия хайлайф. Известна е фразата на министъра на пропагандата и просвещението на Третия Райх Йозеф Гьобелс, че „ една неистина повторена 100 пъти се трансформира в истина “.
Надпреварата с времето е самобитно състезание с историческата истина. Това също е релативно разбиране. Всеки има своята версия за обстоятелства, развой и резултати. В подтекста на обособената персона това е част от неговото усещане на света. В житейски проект това отношение не оказва значително въздействие върху политическата настройка.
Историческите и политическите трансформации са част от публичното развиване, чиито времеви параметри са подчинени на многовековни сюжети, насочени към постигането на резистентен надзор върху човечеството. През вековете използването на римския принцип „ разделяй и владей “ е печеливш за налагането на политическа воля и засилваща се взаимозависимост на обществата в разнообразни елементи на света. Процесът постоянно е сложен, нескончаем и с ниска степен на обезпечен триумф. Чрез споровете и войните софтуерният напредък е обезпечен чрез непрекъснатото рационализиране на военната техника. Войни се печелят, само че се и губят. Резултатите постоянно са обвързани с геополитическо преструктуриране на граници и с смяна на политическата система на изгубилите спора страни. След следващата промяна историческата интерпретация влиза в неравностойна конкуренция с времето.
Историята е памет, която се моделира, пренаписва като умишлено се унищожават мемоари и познания. В софтуерния XXI век процесът се опростява. Ограничаването на обществения разговор, прокарването на политика разрушаваща фамилните полезности и обичаи, съзнателното елиминиране на опция за стабилно духовно развиване на подрастващите генерации, подкрепят процесът за ограничение на историческата памет, етническата и религиозната принадлежност на другите общества. Успешен инструмент в тази политика е виртуалното пространство, чиято безграничност е самобитно въплъщение на безкрайното време, което няма морални и духовни ограничавания. Там човек е самичък, без отбрана, без опция за развиване и създаване като независима персона. Това е съществено предизвикателство за образуването на генерации, чиято еднаквост да се основава на познания от предишното, възпитавайки възприятие на горделивост от достойните каузи и победи на предците на съответния народ.
Традиционна е фразата, че „ историята е учителка на народите “. Вярно е, че тя е и субективна просвета, основаваща се на документи, мемоари, тълкования и доста политика. Намаляването на нейния дял в построяването на бъдещите генерации е съществено предизвикателство за обществата. Без историческо единение и национална горделивост индивидът остава самичък пред многочислените незнайни в софтуерното пространство. Затваря се кръгът. Най-голямото наказване за пещерния човек е да бъде изпъден от племето, живеещо в пещерата и да остане самичък в суровата и изпълнена с рискове природа. Във виртуалното пространство човек още веднъж е самичък, само че зависим на контролиращите този свят софтуерни корпорации, сполучливо работещи за надзор, само че и за постигането на колосални облаги.
През хилядолетията историята и времето са в непрекъсната дихотомия, гарантираща съществуването на човечеството. Илюзиите, истината, политическите еквилибристики съпътстват развиването на народите през вековете. Балансът сред история и време е задоволително резистентен. В актуалния свят този съюз е подложен на съществено тестване с непознати до момента провокации, свързани с изкуствения разсъдък. Остава вярата, че индивидът ще резервира своята водеща роля на планетата Земя.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ